Определение № 197 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3531/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Иваново срещу въззивното решение № 104/21.05.2021 г., постановено по гр. дело № 201/2021 г. на Окръжен съд - Русе, с което е потвърдено решение № 260067 от 25.01.2020 г., постановено по гр. д. № 3332/2020 г. по описа на Районен съд - Русе. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Община Иваново срещу П. С. Б. и Т. А. Б. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че договор за покупко-продажба на недвижим имот с планоснимачен № ... в местност „П.“, масив 1, в землището на [населено място], обл. Русе, е недействителен поради невъзможен предмет и поради противоречие със закона.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли се обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и да бъде обезсилено като недопустимо. В случай че същото е допустимо, ищецът моли съда да отмени решението, като вместо него уважи предявените искове.

Ответниците по касационната жалба П. С. Б. и Т. А. Б. оспорват същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото чрез процесуалния представител адвокат А. Г.. Считат, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 287, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

В изложението към касационна жалба са формулирани следните въпроси:

1. Относно съществуването на предмета на процесния договор. Сочи се основание по смисъла на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Касаторът твърди, че е налице противоречие между въззивното решение и решение № 64/08.03.2012 г. по гр. д. № 820/2011 г. на ВКС, III г.о. и Тълкуватлено решение № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ВКС, ОСГК.

2. Следва ли в производството по чл. 26 ЗЗД и при липса на спор по отношение правото на собственост на продвача по сделката съдът да разгледа този въпрос като спорен и да се произнесе по него? Сочи се основание по смисъла на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК.

3. Как следва да бъде ценен в съдебното производство план за земеразделяне, който е обнародван, влязъл в сила, не е оспорен и представлява стабилен административен акт? При положение, че същият се ползва с доказателствена сила както по отношение на гражданите и институциите, така и по отношение на съда, следва ли да е задължителен за съда относно удостоверените с него обстоятелства? Следва ли съдът да прави изводи относно правото на собственост и предназначението на имота въз основа на мотиви, противоречащи на удостоверението, както в плана за земразделяне, така и в разписния лист, неразделна част от него? Сочи се основание по смисъла на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК.

4. Нищожен ли е договорът за продажба на недвижим имот на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, поради невъзможен предмет, когато индивидуализацията на имота е описана произволно или не е описана въобще, тъй като към момента на сделката липсва регулационен план, приет, одобрен и приложен по реда на действащия тогава устройствен закон, предмет на който е така описания имот? Сочи се основание по смисъла на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК.

5. Ако се приеме, че общината се е разпоредила с чужд имот, следва ли при продажба на чуждия имот общината като страна по сделката да спази императивните разпоредби на ЗОС и наредбата на общинския съвет, определящи начина на продажба на общински имоти? Неспазването на императивните норми на ЗОС и наредбата на общинския съвет води ли до нищожност на договора, макар общината да се разпорежда с чужд имот? Сочи се основание по смисъла на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК.

6. Следва ли съдът да назначи служебно СТЕ, в случай че за оценяване на допуснатите от него нови доказателства следва да се ползват специални знания и умения, с които същият не разполага? Сочи се основание по смисъла на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК.

Касаторът твърди, че обжавалното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

От данните по делото се установява следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, от Община Иваново срещу П. С. Б. и Т. А. Б., за признаване за установено, че договор за покупко-продажба на недвижим имот с планоснимачен № ... в местност „П.“, масив 1, в землището на [населено място], обл. Русе, е недействителен поради невъзможен предмет и поради противоречие със закона.

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че нищожността поради невъзможен предмет предполага, че предмета на сделката не съществува към момента на сключване на сделката, както и е невъзможно да възникне. Към момента на сключването на договора, имотът- представляващ негов предмет е съществувал и е индивидуализиран в достатъчна степен по местонахождение, вид, площ, граници като - "земя в имот пл. № ..., в м."П.", [населено място], с площ 100 кв. м., посочени са границите: път, земеделска земя, имоти пл. № ... и № .... Съдът се е позовал на ТР № 3/28.06.2016 г. по т.д. № 3/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което, ако към момента на сключване на сделката реално определените части от недвижим имот не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Във връзка с наведеното от ищеца основание за нищожност на договора поради противоречие със закона /чл. 35 ЗОС/ съдът е приел, че правилно първоинстанционният съд е изследвал въпроса дали имотът е представлявал частна общинска собственост към момента на сключване на договора – 26.01.1999 г. Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделските имоти, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица, са общинска собственост. Частна хипотеза на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ е разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ. Затова и общината следвало да установи, че процесният имот има земеделски характер, че същият не е реституиран или изкупен от ползватели по някои от предвидените по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ способи, както и че не е държавен. Процесният имот не е земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ. Той е включен в урбанизираната територия на [населено място], общ. И., обл. Р., в селищно образувание "П.". С кадастралната карта от 2014 г. за него е предвидено трайно ползване - ниско застрояване. Това е посочено и в скицата от 06.08.2020 г. Той не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ, нито спрямо него са заявени претенции по § 4а ЗСПЗЗ, няма данни да е предоставян за ползване по някое ПМС. Поради това и при дефицит на доказателства имотът да е бил част от кооперативното земеползване, одържавен или отнет по друг начин и следователно е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, съответно да не е бил заявен за възстановяване в законните срокове, то не може да се направи извод, че попада във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. В случая ищецът не е установил, че продаденият на 27.01.1999 г. имот е частна общинска собственост, поради което не следва да намерят приложение цитираните правни норми за продажба на недвижим имот, частна общинска собственост. С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са налице касационните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Първият, вторият и четвъртият въпрос не са правни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а доводи, свързани с правилността и обосноваността на обжалваното въззивно решение, които преповтарят съображенията, заявени със самата касационна жалба. Същите са основания за касиране по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Следва да се посочи, че в процесния случай въззивният съд е съобразил изцяло Тълкувателно решение № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което aко към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот, не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. В този смисъл е разрешението, дадено от въззивния съд, който е приел, че имотът - представляващ предмет на договора е съществувал и е индивидуализиран в достатъчна степен по местонахождение, вид, площ, граници като - "земя в имот пл. № ..., в м."П.", [населено място], с площ 100 кв. м., посочени са границите: път, земеделска земя, имоти пл. № ... и № ....

Третият и петият въпрос нямат отношение към мотивите на съдебното решение и не са залегнали в него, съответно не са оказали влияние върху постановения резултат. Те са зададени хипотетично и не са съобразени със задължителните указания на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГКТК. Дали общината се е разпоредила с чужд имот е ирелевантно, тъй като разпореждането с чужд имот не води до недействителност на сделката.

Шестият въпрос относно необходимостта от служебно назначаване на съдебно-техническа експертиза не е разгледан от въззивния съд и не е обусловил неговите решаващи изводи, ето защо същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обуслови допускането на решението до касация. Съгласно Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В цитираното тълкувателно решение е посочено кои са случаите, в които за съда е налице задължение да назначи служебно експертиза, като настоящият не е от тях, още повече, че не се допуска експертиза, която да обсъжда представените от страната писмени доказателства на страната, които отделно от това са приети от съда за неотносими.

Не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. В случая не е налице никаква обосновка относно хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението оплаквания.

Относно твърдението за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:

Както е изяснено в мотивите на решение № 15 от 06.11.2018 г. по дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Република България, чрез законовия критерий "очевидна неправилност" се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция, т.е. предоставя се достъп до касационната инстанция и без поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, или е бил повдигнат въпрос, който не обуславя допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При твърдения за "очевидна неправилност", съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касатора с формираните от съда изводи относно основателността на иска.

Ето защо настоящият съдебен състав намира, че в случая не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация.

С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение