Определение № 490 от 10.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1976/2020 г.

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 9316 от 19.03.2020 г., подадена по пощата на 18.03.2020 г. от П. В. К. чрез адвокат И. Н. от АК - П., насочена против въззивно решение № 150 от 04.02.2020 г. по в.гр.д.№ 2682/2019 г. на ОС - Пловдив, г.о., V състав, с което (в резултат от потвърждаване на решение № 3431 от 26.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 1299/2018 г. по описа на РС - Пловдив, 10 гр.състав) е отхвърлен предявеният от касаторката против И. Ж. К. иск с правно основание чл. 109 ЗС относно преустановяване на действия на ответницата, с които пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост върху притежавания от нея имот с идентификатор ***** с адрес [населено място], [улица], ет. 2, като бъде осъдена ответницата да премахне извършените строително-монтажни работи по преустройство на югоизточното /средно/ таванско помещение в сградата, където е разположен апартамента на ищцата, като премахне обособена в помещението баня и ВиК инсталация, изградената инсталация за битови уреди и съоръжения – ел. инсталация, аспиратор, кухненско и жилищно оборудване в помещението, като и занапред да се въздържа да ползва помещението за жилищни нужди.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Искането за допускане на обжалването се поддържа по въпросите:

1. За ограниченията в обсега на решаващата дейност на въззивната инстанция при проверка за правилност на първоинстанционно решение, съобразно посочените във въззивната жалба основания за неправилност на решението и съответно – допустимо ли е въззивният съд да разглежда възражения, направени с отговора на въззивната жалба, но не с отговора на исковата молба ? - с довод, че като е обсъждал допустимостта на извършеното от ответницата преустройство от гледна точка разпоредбите на чл. 63, ал. 5 от Наредба № 5/1977 г. ПНТСУ (отм.) във връзка с чл. 106, ал. 6, т. 3 ППЗТСУ (отм.), въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и Решение № 96 от 05.08.2016 г. по т.д.№ 907/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 104 от 29.09.2015 г. по т.д.№ 3894/2013 г. на ВКС, І т.о. и Решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр.д.№ 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.

2. За задължението на съда да направи фактическите си и правни изводи по спора, като обсъди всички събрани по делото доказателства, възражения и доводи на страните и изложи съображенията си по тях в мотивите на решението - с довод за противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, т. 3 от ППВС № 1 от 13.07.1953 г., както и Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д.№ 823/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.

3. Съдържа ли се в Наредба № 5 от 21.05.2001 г. ПНУТ на МРРБ (отм.) и Наредба № 7 от 22.12.2003 г. ПНУОВТУЗ на МРРБ и изобщо – в действащото материално право, задължителна уредба на техническия параметър „минимална височина” на помещенията в подпокривното пространство на сградите, или такава уредба изцяло липсва; от кои действащи материалноправни разпоредби следва да се извлече отговор на този въпрос ? - с довод, че при действието на ЗУТ и подзаконовите нормативни актове по приложението му въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

4. За критериите, по които съдът преценява наличието на смущаване на правото на собственост на ищеца като елемент от фактическия състав на иска по чл. 109 ЗС, когато се касае за промяна на предназначението на обект в сграда – етажна собственост - с довод за противоречие с т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК.

Ответницата по касация И. Ж. К., чрез адвокат С. А. от АК - П., е депозирала отговор, като излага аргументи в подкрепа на становището си, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендира присъждане на разноски.

По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 - 273 ГПК, ОС е приел, че ищцата (сега касатор) е собственик на самостоятелен обект с идентификатор *** – жилище с площ 114,30 кв.м. на втори жилищен етаж, ведно с прилежащо помещение таван № 1 – първо, вдясно откъм входа, с площ от 27 кв.м., ведно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, както и 1/3 ид.ч. от общите части на сградата. От своя страна ответницата е собственик на самостоятелен обект с идентификатор ***, представляващ жилище с площ 114,30 кв.м. на трети жилищен етаж, ведно със западното до стълбището партерно помещение с площ от 10 кв.м., заедно с 1/3 идеална част от таванския етаж, с правото на реално ползване на югоизточната /средна/ таванска стая, с общо ползване на коридора, клозета и стълбището на тавана, както и с 27,17 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена. Като спорен се е очертал въпросът дали е налице незаконно преустройство от страна на ответницата на таванското ѝ помещение, съответно - дали това преустройство, като трайно състояние по смисъла на чл. 109 ЗС, пречи на ищцата да упражнява пълноценно своето право на собственост. Прието е, че по делото не са събрани доказателства, които да обуславят извод, че процесното преустройство на таванското помещение на ответницата не отговаря на техническите изисквания за такова преустройство, както и, че не може да стане без съгласието на ищцата. Отбелязано е, че от гледна точка претенцията по чл. 109 ЗС въпросът дали една сграда, съответно преустройство на помещение е законно или не, респективно търпимо или не, не предопределя изхода от спора, защото уважаването на иска предполага да се установи фактическо действие от страна на ответника, надхвърлящо ограниченията на собствеността и противоречащо на установения правен режим за ползване на имота, водещо до накърняване правата на ищеца, без единствено фактът на изграждане на незаконна постройка да предполага уважаване на иска. Съществено значение има това дали въздействието върху имота на ищцата е неоснователно и неоправдано от гледна точка на собственическите правомощия. Неоснователното действие не зависи само от това дали има позитивна административна санкция или не, когато се касае до наличие на разрешителен режим за извършване на определени действия /строеж, реконструкция и др./, а от това, дали обективно създава пречки за нормалното ползване на имота, собственост на ищеца по иска по чл. 109 ЗС. Прието е, че в случая е налице допустимо преустройство на таванското помещение и се касае за търпим строеж по смисъла на § 127, ал. 1 ЗУТ, който не подлежи на премахване и на забрана за ползване. Търпимостта на преустройството е установена от събраните в хода на първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства (включително изготвената от вещото лице М. повторна съдебно- техническа експертиза). Съгласно приложения към отговора на исковата молба заверен препис на протокол за споразумение от 11.07.1984 г. етажните собственици са постигнали спогодба за разпределянето на таванските помещения и са изразили писмено съгласието си за поставяне на прозорци, изграждане на ел. и ВиК инсталации в същите, права и обратна вода, както и монтирането (поотделно за всяко едно от помещенията) на електромер и водомер. Споразумението е одобрено от РС – Пловдив на 11.07.1984 г. съгласно протокол от о.с.з. по гр.д.№ 4217/1984 г. Към момента на постигане на одобрената спогодба са действали правилата на чл. 56, ал. 5 и ал. 7 ЗТСУ (редакция към 08.06.1984 г.), както и Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн., ДВ, бр. 69 от 02.09.1977 г. и бр. 70 от 06.09.1977 г., отм. 26.07.1995 г.). Според чл. 63, ал. 5 от Наредбата, недопустимо е да се изграждат тавански стаи, предназначени за живеене, освен в малкоетажни сгради, каквато (по смисъла на чл. 106, ал. 6, т. 3 от ППЗТСУ /отм./) се явява процесната. Формиран е извод за допустимост по действащите към 11.07.1984 г. разпоредби за изграждането на тавански стаи, предназначени за живеене в малкоетажни сгради, т.е. сгради с до три броя етажи. Съобразено е и наличието на Удостоверение за търпимост изх.№ 3-9400- 18983 от 25.06.2018 г. Не е споделено становището, че в процесния случай преустройството на таванското помещение е недопустимо поради неспазване на нормативноустановените правила за светла височина на помещенията (чл. 99, ал. 2 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство от 1995 г. на МРРБ, респ. - чл. 81, ал. 3 от Наредба № 5 от 21.05.2001 г. за правила и нормативи за устройство на територията на МРРБ /обн. ДВ, бр. 51/2001 г./). По делото е приета повторна СТЕ, според което съобразно нормативните актове, действали до м.май 2001 г. единствено необходимо е било условието жилищните помещения, ателиетата, стаите за научна, творческа и друга дейност изградени в подпокривното пространство на сграда да имат светла височина най-малко 2,30 м за 50 на сто от площта си. Помещението на ответницата отговаря на нормативните изисквания за стая - кабинет за творческа дейност; това е становището и на главния архитект на район „Северен”, Община Пловдив в издаденото Удостоверение за търпимост от 25.06.2018 г. Кабинета за творческа дейност е извън жилището и по отношение на него от 2001 г. няма ограничения относно минимална височина – колко и на каква площ /процент/ от помещението; скосявания минимална височина в най-ниските точки на помещението. Относно техническите изисквания за осветеност на обекти с посоченото предназначение (кабинет) има изискване площта на отворите да е 1/7 от площта на помещението, като се допуска, когато е в подпокривно пространство, необходимата площ да се намалява с 30 на сто. В стаята на ответницата има два прозореца в надзида с размери 90/70 см. и три покривни прозореца с размери на 60/110 см., т.е. с обща площ 3,24 кв.м. Помещението, което обслужват (с включената част пред входната врата) е с площ 25,50 кв.м., като 1/7 се равнява на 3,64 кв.м., т.е. с 0,40 кв.м. по–малко от нормата, но при съобразяване на допустимото 30% намаление се обезпечава спазването на нормативните изисквания за осветеност. Като неоснователно е определено възражението, че в случая е налице преустройство, което не може да стане без съгласието на ищцата. По делото е представено Споразумение от 08.04.2000 г. между тогавашните собственици на жилищата в сградата, съгласно което е постигнато съгласие И. Б. и Д. и Ж. К. да направят бани в таванските стаи. Изграждането на банята не представлява по същността си промяна на предназначението на процесното помещение, свързано с промяна начина на ползване, което да засяга ищцата, съответно да изисква нейното съгласие, още повече, че тя е придобила правото на собственост върху своя недвижим имот през 2012 г. Въз основа заключението на СТЕ е прието, че технически е допустимо проектиране на баня към стая-кабинет над жилищно помещение от жилището, което обслужват. За неоснователно е намерено и възражението, че жилището на ответницата остава без складово помещение, което е в противоречие с правилата на чл. 40, ал. 1 ЗУТ и чл. 98, ал. 1, т. 2 от Наредба № 7/2003 г. на МРРБ. Таванските стаи не се третират като складови помещения съобразно приложимите нормативни актове, а като такова следва да се третира помещението, находящо се на партерния етаж. Същия извод е формирал и главният архитект на район „Северен” - че апартаментът на ответницата притежава партерно помещение с площ от 10 кв.м., което е достатъчно по отношение изискванията за складово помещение към жилището. Решаващо значение за изхода от спора е отдадено на липсата на доказателства, че действията на ответницата създават за ищцата пречки, затрудняващи безпрепятственото упражняване на нейното право на собственост. Нито от събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, нито от извършения от районния съдия оглед, обективиран в протокол от 12.05.2019 г., се установява ограничаване на достъпа, съответно - възможността на ищцата да използва собственото си таванско помещение или жилището си. Таванското помещение на ответницата не засяга общи части, няма завземане на общи части, предназначени за общо ползване. И от двете изготвени по делото експертизи, както и от огледа на районния съд се установява, че аспираторът на готварската печка на ответницата не функционира – демонтиран е въздухоотвода на същия. Дори същия да е създавал пречки за ползването на жилището на ищцата, същите са преустановени, неналични към датата на приключване на съдебното дирене. По отношение на възражението, че подпокривното пространство е силно уязвимо от пожар, съдът е подчертал, че (съгласно писмо рег.№ 453 от 18.06.2018 г. на началника на III-та РСПБЗН) всички дадени на ответницата предписания във връзка с обезопасяването на обекта са изпълнени. Липсата на пречки за пълноценно ползване на ищцата от нейната собственост е преценено като достатъчно основание за отхвърляне на предявения негаторен иск.

При преценката за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в случая такива отсъстват. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, двете изисквани при условията на кумулативност условия за уважаването на иска по чл. 109 ЗС са: неоснователност на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни или ако са неоснователни, но не създават пречки на собственика, не са налице предпоставките за уважаване на негаторния иск по чл. 109 ЗС. Упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд е обсъдил и дал отговор на заявените с въззивната жалба оплаквания досежно съответствието между нормативноустановените изисквания и състоянието на притежаваното от ответницата таванско помещение, като, в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика, е отдал решаващо значение на обстоятелството, че не е доказано да са създадени пречки за ищцата да ползва имота си, надвишаващи обичайните. Не е ограничена възможността й да ползва вещта си по предназначение – за жилище, нито е налице опасност от разрушаване на сградата, вкл. нейния имот, или застрашаване здравето и живота на обитателите, вкл. ищцата. Не се установява в резултат от действията на ответницата или от поддържано от нея състояние да са надхвърлени ограниченията на собствеността, както и противоречие на установения правен режим на ползване на имота на ищцата. Правото й да се ползва пълноценно от вещта си не е накърнено, поради което не е налице основание искът по чл. 109 ЗС да бъде уважен. Съответствието между формираната правораздавателна воля и тълкуването, дадено с т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК изключва възможността за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос № 4. От гледна точка на елементите от фактическия състав, необходими за успешното провеждане на иска, проблемите, поставени с останалите питания от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нямат обуславящо за изхода от спора значение, поради което и не съставляват общо основание за допускане на обжалването. Във връзка с въпрос № 3 следва да се има предвид, че преустройството на помещението се основава на спогодба, постигната през 1984 г. и същото е извършено преди влизането в сила на ЗУТ, поради което изследването дали понастоящем действа правило, установяващо „минимална височина” на помещенията в подпокривното пространство на сградите, е ирелевантно за случая. Във връзка с въпрос № 1 следва изрично да се подчертае, че въззивният съд е процедирал в съответствие с постановките на т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, доколкото правилата от благоустройствен характер са императивни. Въведените в гражданския процес преклузии препятстват въвеждането на нови твърдения за факти относно възникването, съществуването или погасяването на съответното спорно право, но не и правните изводи, които страните правят въз основа на установените по делото факти. Съдът е длъжен да приложи императивните материалноправни норми, поради което, ако пред въззивния съд е направен обоснован довод във връзка с приложението на императивна правна норма, той е длъжен да го разгледа, независимо дали такъв довод се съдържа в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК. Въпрос № 2 по своята същност съставлява оплакване за допуснато процесуално нарушение (което при това не намира опора в данните по делото), обсъждането на което не е част от предмета на произнасяне във фазата по селекция.

С оглед изхода от настоящото произнасяне, касаторката дължи да заплати разноски – сумата 500 лв., представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат от ответницата по касация (л. 36).

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение