Определение № 3558 от 08.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2086/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Н. Н. Ц. чрез адвокати Н. М., против определение № 4220/04.03.2025 г. по ч. гр. д. № 2240/2025 г. на Софийски градски съд.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответникът по жалба Т. Н. П. не взема становище по нея в срока за отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 52156/07.12.2024 г. по гр. д. № 14436/2024 г. на Софийски районен съд (СРС), 33 състав, с което искането на Н. Н. Ц. по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по посоченото дело решение в частта за разноските е оставено без уважение.

За да постанови този резултат въззивният съд е установил, че производството пред СРС е образувано въз основа на искова молба, подадена от Н. Н. Ц., с която е предявена претенция по чл. 108 ЗС срещу Т. Н. П. относно недвижим имот в [населено място], като ищцата е поискала и последици по чл. 537, ал. 2 ГПК; че в срока за отговор ответникът П. е направил признание на иска, в резултат на което ищцата е депозирала молба, с която моли съда да се произнесе по реда на чл. 237 ГПК – да постанови решение при признание на иска; че по делото е проведено едно съдебно заседание и е обявено за решаване. С оглед сложността на спора, осъществените действия от процесуалния представител на ищеца, продължителността на процеса и процесуалното поведение на страните, при съобразяване с практиката на СЕС, според която съдът не е обвързан от размерите, посочени в подзаконовия нормативен акт, който урежда минималните размери на адвокатските възнаграждения, размерът в случая на адвокатското възнаграждение на адвоката на ищеца, което ще следва да се възложи в тежест на насрещната страна, е 1 000 лв. При тези мотиви е застъпил становище, че изцяло споделя приетото от първата инстанция, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност, тъй като между страните е безспорно обстоятелството, че фактическото положение не отговаря на правното. Независимо от извода на първоинстанционния съд за наличие на предпоставки по чл. 237 ГПК, който въззивният състав не е споделил, последният е приел, че осъществените действия в хода на производството не могат да обосноват претендирания да се понесе като тежест от ответника разход за адвокатски хонорар от 2 800 лв., независимо от това, че ответникът е дал повод за настоящия процес. Аргументите на ищцата, че има сериозна предварителна подготовка за делото, с оглед на това какви книжа е издирила и се снабдила с тях, градският съд е преценил като неоснователни да обосноват претендирания размер на хонорара, доколкото от значение е не количеството на приобщените към делото документи, а относимостта на същите към релевантните за спора факти. Предвид изложеното, е формиран извод, че отсъства основание за уважаване на молбата по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските (с присъждане на ищцата на разноски под формата на заплатено адвокатско възнаграждение за разликата над 1 000 лв. до поисканите 2 800 лв.).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Обвързан ли е съдът при определяне и присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. от предвидените в Наредбата по чл. 36 ЗАдв. минимални размери?“;

2. „При направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, ограничен ли е съдът от определения в Наредбата минимален размер на разноските за един адвокат?“;

3. „Въз основа на какви критерии следва да се извършва преценка за фактическата и правна сложност на делото при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК?“.

По първото питане се поддържа, че въззивното определение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК. По следващите две питания обосновка за противоречие с конкретна практика на ВКС и ВС няма.

Иска се достъп до касация и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС, III г.о., намира, че отсъстват сочените основания за селектиране на частната касационна жалба.

Повдигнатият от жалбоподателя първи въпрос не е обуславящ изхода на делото и не реализира общо основание за достъп до касация. В процесния случай съдът не е определял и присъждал адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Видно от конкретиката на казуса, разноските са присъдени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно представения от ищцата по делото договор за правно обслужване и уговорения в него размер на адвокатско възнаграждение, заплатен от страната в брой. В тази връзка спорен в настоящото производство е въпросът относно конкретния размер на адвокатско възнаграждение, което следва да се възложи в тежест на ответника по делото. Ето защо, повдигнатият въпрос не произтича от решаващите мотиви на съда по обжалваното определение и не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на обжалването (съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от цитирания тълкувателен акт.

Останалите две питания обобщено се свеждат до въпроса относно съдържанието на критериите, които съдът е длъжен да съобрази когато преценява действителната фактическа и правна сложност на делото, по повод наведено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, както и дали се прилагат ограниченията, предвидени в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Така поставено, питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно дадените разяснения в т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, когато съдът е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се установи несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, в която като решаващ критерий за наличието или не на прекомерност е изведена фактическата и правна сложност на спора, преценена конкретно по всяко дело. Отделно от изложеното, създадената след постановяване на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС съдебна практика приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир за съда и че за да намали отговорността за разноски съдът следва да установи, че уговореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение не съответства на пазара на труда за дела с подобна правна и фактическа сложност, т. е., че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В случая въззивният съд не се е отклонил от дадените по – горе правни разрешения, като е формирал извод, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност, отчитайки обстоятелството, че между страните не е налице спор относно това, че фактическото положение не отговаря на правното. Съобразил е още, че осъществените действия в хода на производството не обосновават разход за адвокатски хонорар в претендирания размер от 2800 лв., както и че не количеството на приобщените към делото документи е определящо, а относимостта на същите към релевантните за спора факти. Именно при тези конкретни обстоятелства е обосновал извод, че размерът на възнаграждението, който следва да се възложи в тежест на ответника по делото е 1000 лева. Наличието на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното определение е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид на изложените решаващи мотиви, въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация поради очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,