Определение № 30 от 13.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 680/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. С решения №409 от 28.09.2010г. и №59 от 22.02.11г. по гр.д.№266/10г. на Пазарджишкия окръжен съд, след частична отмяна на решение №330 от 14.12.09г. по гр.д.№35/09г. на Велинградския районен съд, е отхвърлен предявеният от И. Д. Ц. и С. М. Ц., заместен в хода на процеса от наследниците си И. Ц. и Д. Ц., срещу П. Г. М. и Г. И. М. иск по чл.108 от ЗС – за отстъпване на собствеността и предаване владението на апартамент с площ от 51,65кв.м., със самостоятелен достъп откъм стълбищна клетка, състоящ се от коридор, баня, кухня, дневна със спалня в общо помещение в югоизточната му част, находящ се в източната част на първия етаж от жилищна сграда, застроена в УПИ ХV-3718 от кв.30 по плана на [населено място]. Решението на районния съд е потвърдено в частта, с която искът за собственост е бил отхвърлен по отношение на избено помещение в същата сграда. Въззивният съд е приел, че първоначалните ищци са били собственици на дворното място, в което впоследствие е построена сградата с процесния апартамент и мазе. С нотариален акт №84, т.ІІ, дело №812/93г., те са продали на ответниците дворното място и съществуващата в него къща от 100 кв.м., като са си запазили правото на строеж за един апартамент със застроена площ от 65-70 кв.м., с югоизточно или югозападно изложение и избено помещение с площ от 15-20 кв.м. от жилищната сграда, която купувачите са се задължили да построят със свои средства, въз основа на одобрен архитектурен проект, като предоставят на продавачите апартамента и избеното помещение в собственост и владение. Ответниците са построили четириетажна сграда в мястото, като през 2006г. са били въведени в експлоатация първи и втори жилищни етажи. От съществуващия по проект апартамент №2 на първия етаж, с обща площ от 87,25 кв.м., реално са обособени две самостоятелни жилища – западно с площ от 38,30кв.м. и източно с площ от 51,65кв.м., с отделни входове. Съдът е приел, е, че нито едно от тези жилища не отговаря по площ и местоположение на апартамента, описан в нотариалния акт №84/93г. Освен това избеният етаж не е завършен окончателно и помещенията в него не се ползват съобразно предназначението им по проект. От правна страна въззивният съд е приел, че ищците не са собственици на процесния апартамент и мазе. Сделката по нотариалния акт №84/93г. има смесен характер – от една страна е договор за продажба на дворното място, от друга – договор за учредявяне право на строеж в полза на продавачите, както и предварителен договор за покупко-продажба на описаните в акта апартамент и избено помещение. Ищците не се легитимират като собственици с този нотариален акт, тъй като при оформянето му посочените в него обекти не са съществували; те не са им били продадени нито през 1993г., нито след завършване на строителството на сградата. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците. Те поддържат, че нотариалният акт №84/93г. не съдържа предварителен договор за покупко-продажба на процесните апартамент и мазе, както неправилно е приел въззивният съд. Не е имало необходимост от такава уговорка, след като продавачите на земята са си запазили правото на строеж за апартамента с мазето и с построяване на сградата те са станали техни собственици. Двата обекта са били индивидуализирани най-общо в нотариалния акт, тъй като към този момент все още не е имало архитектурни проекти, по които да се направи пълна индивидуализация. П. обекти съответстват на уговореното в нотариалния акт. Понастоящем във владение на тези обекти са ответниците, които не са техни собственици. Налице са всички предпоставки за уважаване на предявения ревандикационен иск, затова отхвърлителното решение на въззивния съд е неправилно. Поставеният в жалбата и в изложението към нея материалноправен въпрос, уточнен от настоящия състав съобразно посоченото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, е за начина на тълкуване на волята на страните по един договор и по-конкретно – за вида на договора и за индивидуализацията на описания в него обект. Поддържа се, че по този въпрос има противоречива съдебна практика, като жалбоподателите се позовават на решение №94 от 10.06.11г. по гр.д.№166/11г. на Варненския апелативен съд, на потвърденото с него решение от 12.04.10г. по гр.д.№598/09г. на Айтоския районен съд, както и на решение от 01.11.07г. по гр.д.№578/07г. на Софийския окръжен съд, решението по гр.д.№734/95г. на ВС, ІV ГО и по гр.д.№1171/06г. на ВКС, ІV ГО. Ответниците в производството оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че поставеният от жалбоподателите въпрос е определящ за изхода на конкретното дело. По този въпрос междувременно има постановена задължителна съдебна практика на ВКС, напр. решение №546 от 23.07.10г. по гр.д.№856/09г. на ІV ГО; решение №504 от 26.07.10г. по гр.д.№420/09г. на ІV ГО; решение №502 от 26.07.10г. по гр.д.№222/09г. на ІV ГО; решение №292/08.07.10г. по гр.д.№931/09г. на І ГО, решение №89 от 17.07.09г. по т.д.№523/08г. на ТК, ІІ ТО и др. Това обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,