Определение № 173 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 711/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. П. Н., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Г. К., против въззивно решение № 166 от 24.10.2022 г. по в.гр.д. № 371/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 750 от 02.06.2022 г. по гр.д. № 2472/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив и са отхвърлени предявените от жалбоподателя отрицателни установителни искове срещу М. П. Б., че не дължи поради погасяването им по давност следните суми: 19 200 швейцарски франка, представляващи главница по договор за паричен заем от 03.12.2008 г. ведно със законната лихва, считано от 11.10.2013 г. до окончателното ѝ изплащане, 7 624 швейцарски франка - мораторна лихва върху главницата за периода 04.12.2009 г. - 10.10.2012 г., както и 865 лв. - внесена държавна такса и 900 лв. разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 14.10.2013 г. по ч.гр.д. № 3526/2013 г. на Районен съд – Велико Търново, въз основа на който е предприето принудително изпълнение спрямо длъжника.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от М. П. Б., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат С. С., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената жалба. Претендира се присъждането на адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:

Въззивният съд е приел, че по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК са предявени обективно съединени отрицателни установителни искове, като ищецът се позовава на изтекла погасителна давност за търсените вземания, за които е издаден изпълнителен лист от 14.10.2013 г., въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 2005/14.10.2013 г. по ч.гр.д. № 3526/2013 г. по описа на Районен съд - Велико Търново. Установено е, че за събиране на вземането по изпълнителния лист първоначално на 13.11.2013 г. е образувано изп.д. № 680/2013 г. на ЧСИ С. Г.. С молба от 11.12.2013 г. взискателят е поискал от съдебния изпълнител да наложи възбрана върху притежаван от длъжника недвижим имот, която по искане на ЧСИ е вписана на 16.12.2013 г. Съдът е приел, че доколкото от представените доказателства е установено, че към момента на налагане на възбраната, недвижимият имот не е бил собственост на длъжника, то същата не би могла да породи целените правни последици, поради което налагането ѝ не е прекъснало давността. По същото изпълнително дело е установено, че са предприети и следните действия: на 16.12.2013 г. са изпратени запорни съобщения до три банки, като са получени отговори, че в две от банките ищецът има открити сметки в лично качество и като ЕТ, но или липсват авоари, или има наложени предходни запори; с молба от 22.12.2015 г. взискателят е поискал да бъде наложен запор на банковите сметки на длъжника; с молба от 29.05.2017 г. взискателят е поискал да бъдат извършени справки в различни институции и ако бъде установено имущество на длъжника, същото да бъде възбранено, респективно запорирано, като е овластил съдебния изпълнител с правата по чл. 18 ЗЧСИ; с разпореждане на съдебния изпълнител от 08.01.2018 г. е наложен запор върху вземанията по банкови сметки, депозити и вложени вещи, включително съдържание на касети, на длъжника до размера на дълга, а на третото задължено лице – банката - е изпратено запорно съобщение на 11.01.2018 г.; с молба от 06.02.2019 г. взискателят е поискал да бъде извършена справка за недвижимо имущество, собственост на длъжника, и ако бъде открито налично такова, да му бъде наложена възбрана, както и насрочен опис на същото и на вече възбранени по делото имоти, както и да бъде извършен опис на движимите вещи, собственост на длъжника. С постановление от 01.07.2021 г. това изпълнително производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като въз основа на същия изпълнителен титул по молба на взискателя от 02.08.2021 г. е образувано ново изп.д. № 1352/2021 г. на ЧСИ П. И.. Същото е спряно с разпореждане на съдебния изпълнител от 26.10.2021 г. въз основа на допуснато обезпечение с определение № 980/30.09.2021 г. по гр.д. № 2472/2021 г. на Пловдивския окръжен съд. По въпроса за началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност, съдът е приел, че следва да се вземе предвид момента на връчването на поканата за доброволно изпълнение на длъжника, тъй като от този момент започват да текат сроковете по чл. 414 и чл. 414а ГПК и след изтичането им длъжникът в заповедното производство може да се позове на правопогасяващота възражение за изтекла давност при предявяване на иск по чл. 439 ГПК. Съдът е изследвал кога е настъпила изискуемостта на задълженията за заплащане на главницата и мораторната лихва за минал период, като е приел, че релевантен е периодът от 13.11.2013 г. /датата на образуване на изпълнителното производство/ до 28.10.2021 г. /датата на подаване на отговор от ответника по настоящето дело, с което той прави възражение по смисъла на чл. 116, б. „б“ ГПК/. С оглед действията, предприети за принудително изпълнение, съдът е приел, че погасителната давност е прекъсвана многократно с исканията на взискателя през 2013, 2015 и 2018 г. за налагане на запори върху банковите сметки на длъжника. Посочено е, че за да се приеме, че давността е прекъсната, не е необходимо извършеното действие от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния способ да е успешно, тъй като юридическият факт, който прекъсва давността, е искането на взискателя, което е уважено от съдебния изпълнител и действието е предприето, независимо какъв е резултатът от него.

Съдът е разгледал и още два въпроса – могат ли са се налагат два последователни запори върху едно и също вземане на длъжника от трето лице /в случая запор върху вземанията по банкова сметка/, които да имат за последица прекъсване на погасителната давност, както и дали извършените изпълнителни действия във висящото изпълнително производство, по което е настъпила перемпция и то следва да се счита прекратено по право, но липсва акт на съдебния изпълнител, са валидни – на които са дадени положителни отговори. По отношение на първия е посочено, че наложените запори разпростират действието си върху наличните суми към момента на налагането им и бъдещите постъпления по банковата сметка, но доколкото от една страна, задълженията на длъжника се променят във времето /най-малко поради увеличаване на размера на лихвата за забава/, а от друга страна - това в случая е единствената възможност на взискателя при пълната липса на имущество на длъжника да прояви активно действие, с което да прекъсне погасителната давност и по този начин да охрани правата си по запазване на вземането, то налагането на последователни запори върху едно и също вземане на длъжника от трето лице е валидно изпълнително действие. По втория въпрос е посочено, че отмяната на възприетото становище в ППВС № 3/1980 г. се прилага от посочената дата на приемане на новия тълкувателен акт, поради което е прието, че първоначално давността е била спряна поради факта, че за събиране на сумите е образувано изпълнително производство, продължила е да тече след 26.06.2015 г., но е била прекъсната на 22.12.2015 г. и след това на 08.01.2018 г., като независимо от последващото прекратяване на изпълнителното производство обективно не е могла да изтече до 28.10.2021 г., както и до момента на последното съдебно заседание пред въззивната инстанция. В допълнение е посочено, че според съда погасителната давност е била прекъсната още веднъж – на 06.03.2017 г., когато е изтекъл срокът по чл. 414 ГПК за подаване на възражение от длъжника по връчената му редовно заповед за незабавно изпълнение.

Направено е заключение, че след образуване на изпълнителното производство в релевантния по спора период взискателят не е бездействал, като в сравнително неголеми интервали от време е отправял искания до частния съдебен изпълнител за извършване на изпълнителни действия за събиране на вземанията си, които са били уважавани от съдебния изпълнител, с което давността е многократно прекъсвана.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС:

1. „Длъжен ли е съдът да се произнесе в предметната рамка на заявените от страните искания и възражения на основата на твърдените от тях факти и обстоятелства, и ограничен ли е в правораздавателната си дейност от оплакванията по въззивната жалба?“.

2. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи мотиви по тях?“.

3. „Поисканите, съответно извършените след перемирането на изпълнителното дело и прекратяването му ex lege, изпълнителни действия прекъсват ли погасителната давност за вземанията предмет на прекратеното изпълнително дело?“.

4. „Тече ли погасителна давност по изпълнително дело преди дата 26.06.2015 г., преди обявяването за загубило действие на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършено с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК?“.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Поставените в изложението въпроси са от значение за изхода на спора, обусловили са изводите на съда, но не е налице противоречие между възприетото от съда и практиката на ВКС.

Първите два въпроса, касаещи задълженията на въззивната инстанция при решаване на спора по същество и при проверката на първоинстанционното решение, са относими към дейността на съда и съответно са обусловили решаващите му изводи, но не е налице соченото основание за допускане на касационното обжалване. В практиката на ВКС, включително и посочената от касатора, е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В конкретния случай, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и съдебната практика.

На третия въпрос е даден отговор в т. 3 на ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, до чието постановяване настоящото производство е било спряно. Според застъпеното в него разрешение погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите му е прието, че перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Мотивите на въззивния съд не са в противоречие от даденото впоследствие задължително тълкуване, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване.

Отговор на четвъртия въпрос се съдържа в ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Същото становище застъпва и въззивният съд в обжалваното решение, поради което не е налице противоречие, обосноваващо наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 3000 лв. въз основа на представените списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че адвокатското възнаграждение е заплатено в брой.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение