Определение № 328 от 25.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1508/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. С. от [населено място] срещу решение № 260036 от 15.03.2021 г., постановено по в. т. д. № 548/20209 г. на Апелативен съд - Варна. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 260194 от 19.08.2020 г. по т. д. № 1909/2019 г. на Окръжен съд - Варна е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че И. Г. С. дължи на К. Н. А. сумата 27 690 лв. въз основа на запис на заповед от 12.09.2016 г. с падеж 01.11.2016 г., ведно със законната лихва от 21.05.2019 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 7688/2019 г. на Районен съд - Варна, и на ищеца са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно на уважената част от иска. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на закона, поради което се прави искане за неговата отмяна и за отхвърляне на иска с присъждане на направените в хода на делото разноски. Навеждат се оплаквания, че възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по спора противоречи на действителното фактическо и правно положение; че съдът неправилно е квалифицирал предявения иск като отрицателен установителен и неправилно е игнорирал факта, че ищецът сам е разкрил каузалното правоотношение, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед, с оглед на което той носи тежестта да проведе пълно и главно доказване на твърдените положителни факти - сключване на обезпечения договор за заем и реално предаване на заемната сума; че съдът не е съобразил липсата на оспорване от страна на ответника относно постигната с ищеца договореност за предоставяне на паричен заем, което предполага предаването на сумата като завършващ елемент от фактическия състав на реалния договор за заем да бъде доказано от ищеца; че съдът неправилно е приел, че в производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът - кредитор по запис на заповед, е освободен от задължение да доказва наличието на каузално правоотношение и че недоказването на сключен между страните договор за заем, обезпечен със записа на заповед, не е основание за отхвърляне на иска за съществуване на менителничното вземане; че съдът се е произнесъл неправилно относно значението на изискуемостта на обезпеченото със записа на заповед задължение за основателността на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Релевират се и оплаквания за недопустимост на кредитирани от въззивния съд свидетелски показания и за неправилна преценка на приети по делото писмени доказателства, установяващи действителното съдържание на правоотношенията между страните. В представено с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката в решение № 88/27.05.2013 г. по т. д. № 374/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 59/29.05.2019 г. по т. д. № 1680/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 316/13.02.2019 г. по т. д. № 654/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., като е приел неправилно, че е предявен отрицателен установителен иск, а не действително предявеният положителен иск, при който ищецът следва по реда на пълното и главно доказване да установи твърдените от него положителни факти, включително за реално предаване в заем на сумата 34 000 лв.; че въззивният съд е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС и с практиката, обективирана в решение № 23/03.04.2013 г. по т. д. № 993/2011 г. на ВКС, І т. о., въпроса „Следва ли ищецът да доказва своята изправност по заявената от него сделка при оспорване от страна на ответника на неговата изправност“; че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната практика и с практиката в решение № 105/13.07.2012 г. по т. д. № 564/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., приемайки, че ответникът, който оспорва получаването в заем на парична сума, носи тежестта да докаже този отрицателен факт и че дори при заявени релативни възражения от ответника, ищецът не е длъжен да доказва реално предаване в заем на твърдяната от него сума. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в изложението се сочи бланкетно и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация К. Н. А. от [населено място] е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. В отговора е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, съответно за неоснователност на касационната жалба, и е заявено искане за присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Варна е извършил съвкупна преценка на доказателствата и е достигнал до извод, че предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед от 12.09.2016 г. с падеж 01.11.2016 г., издаден от ответника И. Г. С. в полза на ищеца К. Н. А., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 7688/2019 г. на Районен съд - Варна, е доказан и основателен за сумата 27 690 лв., за която следва да бъде уважен, а за разликата до пълния размер на вземането по записа на заповед - 34 000 лв., искът подлежи на отхвърляне като недоказан и неоснователен. При осъществяване на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е констатирал, че по делото няма спор относно формалната редовност и действителност на записа на заповед и че основният предмет на въззивна проверка касае въведените от ответника относителни възражения срещу записа на заповед, основани на вътрешните каузални отношения между страните. В исковата молба ищецът е поддържал, че записът на заповед обезпечава каузално правоотношение по сключен с ответника договор за паричен заем; Ответникът е изпълнявал функциите на управител на „Термстрой-96“ ООД и по причина на финансови затруднения при разплащане с работниците и служителите заемал в лично качество парични средства от ищеца, част от които получавал в брой, а друга част били изплащани на трети лица - служители на управляваното от него дружество, за погасяване на изискуемите им вземания към дружеството; За предадените суми били издадени РКО, в т. ч. и за сумата 6 310 лв., предоставена след датата на издаване на записа на заповед. В отговора на исковата молба ответникът е възразил, че записът на заповед е издаден по повод устен договор за заем между него и ищеца, по който обаче ищецът не е предоставил заемната сума. Съобразявайки възраженията на ответника и реалния характер на договора за заем, въззивният съд е преценил, че в качеството на издател на записа на заповед ответникът въвежда довод за безпаричност на ценната книга и към спора за съществуване на вземането по записа на заповед е относимо разрешението, дадено в решение № 12/26.03.2019 г. по т. д. № 606/2018 г. на ВКС, І т. о., а именно - при позоваване от страна на издателя на запис на заповед - ответник в производството по чл.422, ал.1 ГПК, на безпаричност на ценната книга ищецът - кредитор не е длъжен да доказва съществуването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед. Същевременно, като е взел предвид отсъствието на ангажирани от ответника доказателства за сключен с ищеца предварителен договор за заем, предхождащ или съвпадащ по време с издаването на записа на заповед, и наличието на признание от страна на ищеца, че записът на заповед обезпечава постигната договореност за предоставяне на паричен заем на ответника само до размер на сумата 6 310 лв., въззивният съд е формирал извод, че ответникът е установил обезпечено със записа на заповед вътрешно каузално правоотношение - предварителен договор за заем, до размер на сумата 6 310 лв. В съответствие с този извод и като се е позовал на т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 1/2013 г., съдът се е произнесъл, че доказателствената тежест относно изпълнението на поетото с предварителния договор задължение за предаване на обещаната в заем сума се носи от ищеца - поемател. По отношение на разликата над сумата 6 310 лв. до вписаната в текста на менителничния ефект сума - 34 000 лв., съдът е преценил, че ответникът не е доказал възражението си за сключен с ищеца предварителен договор за заем. Поради това е приел, че за сумата 27 690 лв. искът е основателен, тъй като ищецът не е длъжен да доказва собствената си изправност по въведеното от ответника каузално правоотношение, различаващо се от поддържаната в исковата молба причина за менителничното задължаване /сключен реален договор за заем, оспорван от ответника с довод за безпаричност/. С цел установяване дължимостта на сумата 6 310 лв. въззивният съд е обсъдил представените от ищеца РКО за предаване на парични суми и показанията на свидетелите И. И. и Л. И.. От съдържанието на ордерите /неоспорени от ответника/ съдът е установил, че те удостоверяват плащания на парични суми на трети лица от името на „Термстрой-96“ ООД, но за сметка на ищеца, който е положил подписа си под израза „броил сумата“. Предвид обстоятелството, че част от плащанията са извършени след падежа на записа на заповед на 01.11.2016 г., съдът е направил извод, че съобразно практиката в решение № 108/22.07.2014 г. по т. д. № 2418/2013 г. на ВКС, І т. о., за вземанията по обезпеченото каузално правоотношение, които не са изискуеми към датата на падежа на записа на заповед, не е налице подлежащо на изпълнение вземане и по ценната книга, респ. искът по чл.422, ал.1 ГПК не може да бъде уважен по отношение на тях. За плащанията, удостоверени с останалите /2 бр./ РКО, съдът е приел, че ищецът не е доказал отразените в съдържанието на ордерите суми 700 лв. и 650 лв. да са получени от овластено от кредитора лице по смисъла на чл.75, ал.1 ЗЗД /предвид твърденията, че сумите са предавани на работници и служители в управляваното от ответника „Термстрой-96“ ООД с цел изпълнение на изискуеми задължения на дружеството към тях/. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е уважил предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за сумата 27 690 лв., а в частта за отхвърляне на иска за сумата 6 310 лв. /разлика над сумата 27 690 лв. до сумата 34 000 лв./ е потвърдил решението. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора - чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК /ред ДВ бр.59/2007 г./. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за делото правен въпрос и обосноваването на допълнителните изисквания за достъп до касационен контрол е задължение на касатора. Извън хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК касационно обжалване се допуска и при наличие на основанията по чл.280, ал.2 ГПК, въведени с изменението на ГПК от ДВ бр.86/2017 г. В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ищец е обосновал приложното поле на касационното обжалване с доводи за постановяване на обжалваното решение в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения, без да формулира конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който е осъществено твърдяното противоречие. Единственият формулиран въпрос „Следва ли ищецът да доказва своята изправност по заявената от него сделка при оспорване от страна на ответника на неговата изправност“ е изведен от контекста на решението, не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК, и не може да послужи като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Непосочването на правен въпрос, отговарящ на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, респ. несъответствието на зададения въпрос с изискването на чл.280, ал.1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол - т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от изложеното, дори да се приеме, че с оглед посочената в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК задължителна и казуална практика на ВКС касаторът е поставил като значими за изхода на делото въпросите за разпределението на доказателствената тежест в производството по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за съществуване на вземане по запис на заповед, предмет на проведено заповедно производство, и за задължението на ищеца - издател на записа на заповед, да доказва наличието на каузално правоотношение, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед, по отношение на тези въпроси не е изпълнено специфичното за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнително изискване - да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. С т.17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е формирана задължителна за съдилищата в Република България практика по въпроса какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422, ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Задължителната практика е в смисъл, че в посочената хипотеза предмет на делото е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, като ищецът доказва вземането си с редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение; при въведени от ответника твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В съобразителната част към т.17 на тълкувателното решение е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение да плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед; При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издаден запис на заповед, не се променя предмета на делото - ищецът сочи обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. От така възприетите разрешения следва, че ищецът, предявил иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане по запис на заповед в хипотезата на чл.417, т.9 ГПК, няма задължение да доказва конкретното каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, тъй като в качеството му на абстрактна правна сделка редовният от външна страна запис на заповед е самостоятелен източник на вземането и е достатъчен за неговото доказване в производството по чл.422 ГПК; Доказването на конкретно каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само с цел преодоляване защитата на ответника и конкретно - при въведени от ответника - длъжник твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което последният черпи релативни възражения, относими към погасяване на вземанията по записа на заповед. Дадените от ОСГТК на ВКС разрешения по приложението на чл.422 ГПК вр. чл.417, т.9 ГПК са залегнали и във формираната след приемане на тълкувателното решение по тълк. д. № 4/2013 г. съдебна практика по чл.290 ГПК - напр. решение № 12/30.01.2015 г. по т. д. № 2714/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 87/11.07.2016 г. по т. д. № 1093/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 69/09.05.2016 г. по т. д. № 1185/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 15/16.06.2017 г. по т. д. № 1484/2015 г. на ВКС, І т.о., решение № 59/29.05.2019 г. по т. д. № 1680/2018 г. на ВКС, ІІ т. о. и др. В изброените решения е прието, че дори тогава, когато ищецът - кредитор е въвел твърдения за обезпечителна функция на записа на заповед спрямо конкретно каузално правоотношение, той доказва вземането си, основано на менителничния ефект - редовен от външна страна запис на заповед, а твърдението му за кауза е обуславящо предмета на защита на ответника; за посочване на кауза, но недоказването й в производството по чл.422, ал.1 ГПК, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на запис на заповед в качеството му на самостоятелна абстрактна правна сделка. В част от цитираните решения е застъпено становище, че при липса на релативно възражение от ответника, на която се приравнява и общото възражение за безпаричност на записа на заповед, ищецът - кредитор не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение, обезпечено с редовния от външна страна запис на заповед; Разгледани са различни възможни хипотези на общо оспорване, респ. общо възражение, за безпаричност на записа на заповед, при което за уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК е достатъчна формалната редовност на записа на заповед, в т. ч. поддържани от ответника твърдения, че между него и ищеца липсва каквото и да е каузално правоотношение, във връзка с което да е издаден записът на заповед, отричане на въведеното с исковата молба каузално правоотношение, без посочване на друго каузално правоотношение, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед, направено твърдение, че срещу обещаната със записа на заповед парична сума ответникът - издател не е получил насрещна престация от ищеца - поемател. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с обсъдената по-горе практика на ВКС - задължителна и казуална, и не противоречи на цитираната в изложението практика на ВКС, поради което няма основание да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК за част от сумата по записа на заповед е обусловено от установената по делото формална редовност и действителност на записа на заповед, а изводът, че ищецът не следва да доказва въведеното с исковата молба каузално правоотношение /договор за заем/ е резултат от преценката на въззивния съд, че в защита срещу иска ответникът е противопоставил общо възражение за безпаричност на записа на заповед, твърдейки, че не е получил реално обещаната от ищеца заемна сума до размер на признатите с решението за дължими 27 690 лв. Предвид защитата на ответника и след съобразяване на възприетите в практиката на ВКС разрешения съдът се е произнесъл, че общото възражение за безпаричност на записа на заповед освобождава ищеца от задължението да доказва релевираното в исковата молба каузално правоотношение, послужило като причина за издаване на записа на заповед - договор за паричен заем, което се различава от твърдяното от ответника, но недоказано от него каузално правоотношение - предварителен договор за заем. Посочените в изложението решения № 105/13.07.2012 г. по т. д. № 564/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., и № 23/03.04.2013 г. по т. д. № 993/2011 г. на ВКС, І т. о., предхождат по време приемането на Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не доказват релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. По изложените съображения решението по в. т. д. № 548/2020 г. на Апелативен съд - Варна не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Касаторът се е позовал бланкетно на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, но не е посочил и обосновал нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, изведени в практиката на ВКС. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно, поради което не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В отговора на касационната жалба ответникът е направил искане за разноски, но не е представил доказателства за реалното им извършване, поради което разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,