Определение № 2506 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4794/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Л. Л., чрез процесуалния му представител адв. В. С., срещу въззивно решение № 1085/21.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3209/2021 г. на Софийския апелативен съд. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли въззивното решение да се отмени и предявеният иск да се отхвърли. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответните страни по касационната жалба - ищци в производството М. П. С., С. Б. Т. и Х. И. С., чрез процесуалния си представител адв. Г. Ц., с писмен отговор оспорват наличие на основание касационното обжалване да се допуска, а при допускане, оспорват касационната жалба и молят да се потвърди въззивното решение. Претендират разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 264339/30.06.2021 г. по гр. д. № 4579/2020 г. на Софийския градски съд, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено спрямо касатора, че М. П. С., С. Б. Т. и Х. И. С. са собственици на основание наследствено правоприемство, на недвижим имот, представляващ незастроен имот с пл. № *, включен в регулацията на в. з. „К. I. ч.“ със Заповед № РД-50-09-204/26.05.1993 г. и № РД-50-58/13.03.2000 г., и представляващ УПИ * от кв. 11, а съобразно действащите КККР, одобрени със Заповед № РД-18-68/02.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, представлява поземлен имот с идентификатор *** по КККР, с площ от 1833 кв. м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), номер по предходен план: *, квартал 11, парцел *, при съседи: ***, ***, *** и ***., и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 11 от 24.03.2020 г., том I, рег. № 714, дело № 8/2020 г. на нотариус Б. Н.. Въззивният съд е приел, че ищците по делото се легитимират като собственици на процесния имот въз основа на наследствено правоприемство – тримата са наследници по закон на Б. С. С., починала на 25.06.1975 г. Наследодателката на ищците е придобила собствеността на процесния имот въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 105/27.07.1943 г., том X., рег. № 2505, дело № 2245/1943 г. Имотът, предмет на този договор, е част от нива, находяща се в Боянско землище, в м. „Голяма могила“, цялата с площ от около 6 дка, а продаваемата част е с площ от 1900 кв.м. по нотариален акт. В този договор приобретателката е записана с името Б. П. С.. С исковата молба е представена „Декларация за идентичност на имена“, в която М. П. С., чийто подпис е нотариално удостоверен, е декларирала, че имената Б. С. С. и Б. П. С. са имената на едно и също лице – на нейната майка, като името П. произтича от собственото име на бащата на деклараторката – П.. Процесният имот е заснет с пл. № *, кадастрален лист 640 по кадастрален план на София, и попада в обсега на действащия общ градоустройствен план на София извън градската черта във вилна зона „К. I. ч.“, извън регулацията. Установено е, че нито Б. С. С. – по баща П., нито нейните наследници, са били приемани за членове на бившето ТКЗС [населено място] и имотът не бил включван в блок на ТКЗС, респ. АПК „Средец“ и не е кооперативна собственост. Наследодателката на ищците е подавала декларации по Закона за собствеността на гражданите (отм.) за имота, а също така го е отдавала под наем и е получавала наем до 1974 г. вкл., а след смъртта й наследниците й са заплащали и данъци за имота. Ответникът Б. Л. Л. се легитимира като собственик на имота с констативен нотариален акт № 11/24.03.2020 г., том I, рег. № 714, дело № 8/2020 г. на нотариус Б. Н., с който е признат за собственик въз основа на представените писмени документи – протоколно определение от 09.10.1980 г. по гр. д. № 12389/1980 г. на Софийския районен съд, 43 състав, с който е одобрена спогодба между съделителите К. П. М. (майка на ответника) и И. Д. В., по силата на която К. П. М. е получила в свой дял и изключителна собственост и поземлен имот с пространство от 1,9 дка, находящ се в [населено място], м. „Д.- Б. г.“, с пл. № *, отразен в к. л. 640. В съдебно удостоверение изх. № 9000155/21.01.2021 г., издадено от Софийския районен съд, е посочено, че в азбучниците от 1980 г. не са налични данни страни по граждански дела да са били лицата К. П. М. и И. Д. В., а срочните книги на 43-ти състав на Софийския районен съд са унищожени с акт за унищожаване от 05.04.2012 г. Във въззивната си жалба ответникът е изложил доводи за неправилност на установеното от първоинстанционния съд фактическо положение, а именно, че Б. П. С., фигурираща като купувач по договора за продажба от 1943 г., е едно и също лице с наследодателката на ищците Б. С. С.. Поддържа, че не оспорва твърдението, че Б. П. С. е била собственик на имота, а поради нередовното си призоваване в съдебно заседание не е могъл да оспори твърденията на ищците в представената декларация в свободен текст, в която е посочено, че Б. П. С. и Б. С. С. са едно и също лице. В контекста на горното въззивният съд е направил извод, че декларация за идентичност на имена е представена от ищците още към исковата молба, като в самата искова молба наследодателката е именувана и с двете имена С. и П.. В срока за отговор на исковата молба ответникът е оспорил основателността на иска с възражения, че всъщност той се явява собственик на процесния имот по правоприемство от праводателката на ищците Б. С., разпоредила се с имота през 1975 г. Не е направено възражение, че се касае за две лица. С оглед на събраните по делото доказателства и процесуалното поведение на ответника, съдът е приел за безспорно установено по делото и ненуждаещо се от доказване твърдението на ищците, обективирано и в приложената към исковата молба декларация в свободен текст, че Б. П. С. - фигурираща като купувач по договор за продажба от 1943 г., извършвала действия по управление на имота, и Б. С. С. – наследодател на ищците, е едно и също лице. При приетата за установена установената фактическа обстановка, въззивният съд е обосновал извода, че ищците са установили с пълно доказване правото си на собственост върху процесния недвижим имот. По силата на договор за продажба, сключен от наследодателката им Б. С., те, по силата на наследствено правоприемство след смъртта й на 25.06.1975 г., са придобили процесното място, принадлежало на праводателката им. Идентичността между имота, за чиито собственици се легитимират ищците, и този, предмет на твърдяното от ответника право на собственост, е безспорно установена от заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, като сам ответникът е претендирал, че е придобил имота, принадлежал на наследодателката на ищците, т.е. не е имало спор за идентичност на имота, право на собственост върху който претендират двете насрещни страни. Въззивният съд е приел, че ответникът не е провел пълно доказване на факта, че е придобил процесния имот на основание, противопоставимо на ищците, защото прехвърлянето на имота през 1975 г. от Б. С. с посредничеството на РНС, не е извършено с нотариален акт съгласно изискването на чл. 20 ЗСГ (отм.), поради което не е породило вещнопрехвърлителен ефект. Прието е още, че към 1977 г. е налице обективна невъзможност Б. С. да прехвърли имот поради това, че вече е починала, поради което договорът (без да се преценява в каква форма е сключен), е нищожен като сключен без съгласие от страна на посоченото лице. Следователно към 1980 г. имотът не е бил съсобствен между сочените като съделители лица, за да бъде прехвърлен в дял на праводателката на ответника по делбено дело от 1980 г., за което дело и няма доказателства да е било водено в СРС. В резултат от уважаването на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК съдът е отменил издадения в полза на ответника констативен нотариален акт № 11 от 24.03.2020 г. Въззивният съд е приел за неоснователни и доводите на жалбоподателя във връзка с нередовното му призоваване и за нарушено правото на жалбоподателя да участва в делото, тъй като е счел същия за редовно призован чрез представителя си по пълномощие – адв.В. С., за насроченото по делото открито на 25.05.2021 г., на адреса на адвоката, която е получена на 19.04.2021 г. от В. Д. К., индивидуализирана като „сътрудник“. Връчването, извършено при условията на чл. 51, ал. 1, изр. 2 ГПК (ред. до изм. ДВ, бр. 110 от 2020 г., в сила от 30.06.2022 г.), е прието така за редовно и обвързващо в съда. По същия начин е установено от въззивния съд да са били връчвани и др. призовка и съобщения. Прието е още, че не води до нередовност на връчването и обстоятелството, че съгласно представеното удостоверение от 28.07.2021 г. от Софийския адвокатски съвет адв.С. няма вписан адвокатски сътрудник на име В. К.. Съдът е направил и извод, че доколкото е представена само медицинска документация за здравословното състояние на адвоката, и липсват доказателства за невъзможността на самия ответник да се яви в откритото съдебно заседание на 25.05.2021 г., такава невъзможност не се твърди, то правото на участие на ответника в делото не е било нарушено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: представлява ли нередовното призоваване за насрочено открито съдебно заседание съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване на страната от участие по делото. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: Според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК следва да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: първо, касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение (обща предпоставка), и второ, даденото от въззивния съд разрешение на въпроса да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС (допълнителна/специална предпоставка). Липсата на една от двете горепосочени предпоставки води до недопустимост на касационното обжалване на въззивния акт. Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос е обсъден в обжалваното въззивно решение, но касаторът не е посочил на коя точно практика на ВКС даденото от въззивния съд разрешение противоречи – посочил е само бланкетно, че противоречи на практиката на ВКС, което бланкетно твърдение не е достатъчно за преценката за допустимост, без да е посочен конкретен акт на ВКС, по приложението на чл.9, чл. 51 ГПК, чл.142 ГПК, в противоречие с която счита, че се е произнесъл въззивният съд. Следва да се посочи, че в константната практика на ВКС, служебно известна на настоящия касационен състав, е застъпено становище, аналогично на изразеното от въззивния съд в обжалваното решение - че връчването на призовки, съобщения и съдебни книжа по реда на чл. 51, ал. 1 ГПК се счита за редовно и тогава, когато е извършено в кантората на адвоката - процесуален представител на страната, на лице, което работи за адвоката или му сътрудничи, ако качеството на получателя е удостоверено от длъжностното лице – връчител, като лицето, което сътрудничи на адвоката по см. на чл. 51, ал. 1 от ГПК, е не само назначеният по трудов договор адвокатски сътрудник - чл. 21 от ЗА, но и работещото при адвоката лице по неформален договор (определение № 665 от 02.12.2011 г. по ч. гр. д. № 650/2011 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС, определение № 764 от 22.10.2010 г. по ч. т. д. № 643/2010 г., ТК, І т. о. на ВКС ). Въззивникът е оспорила верността на официален свидетелстващ документ - удостоверяването начина на връчване на призовката, при което носи доказателствената тежест да опровергае материалната му доказателствена сила - арг. чл. 193, ал. 3, изр.1 ГПК, като при недоказване на това оспорване съдът е длъжен да приеме, че удостоверените обстоятелства са се осъществили в обективната действителност по начина, описан в този официален свидетелстващ документ, както е направил въззивният съд в случая. Не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение. Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение по делото не следва да се допусне. Касаторът следва да заплати на ответниците по касационната жалба М. П. С., С. Б. Т. и Х. И. С. разноски в касационното производство за защита от адвокат в уговорения и заплатен в брой размер от 700 лв., удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 24.11.2022 г. Касаторът нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК