Определение № 243 от 14.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2010 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Т. Д. Т., В. З. З. - П., С. З. З. и Ц. С. Б. срещу въззивно решение № ІІ-34/26.04.2010 г. на Б. окръжен съд, постановено по гр.д. № 254/2010 г. Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна В. М. в качеството му на едноличен търговец с наименование „Ж.-В. М.”, седалище[населено място], е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Предявен е иск от Т. Д. Т., В. З. З.-П., С. З. З. и Ц. С. Б. срещу В. М. в качеството му на едноличен търговец с наименование „Ж.-В. М.” за връщане на отдаден под наем на 02.01.2008 г. недвижим имот – магазин със сервизно помещение в[населено място]. Въззивният съд е уважил иска до размера на 2/3 ид.ч., като приел, че ответникът по иска е едновременно наемодател и наемател за другата 1/3 ид.ч., за която идеална част претенцията е отхвърлена. Страните не спорят, че В. М. е собственик на 1/3 ид.ч. от магазина въз основа на сделки от 2005 и 2006 г. и касаторите-ищци не възразяват, че той е също наемодател за своята част от имота, но според тях, няма сливане с качеството наемател, защото наемният договор е сключен с едноличния търговец, а не с физическото лице. Единственият правен проблем по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставен в изложението е за значението на собствеността върху наетата вещ при предявен иск по чл. 233 ЗЗД. Той не е съществен и от значение за постановения резултат, защото искът е частично отхвърлен не поради признати права на собственост върху имота в полза на ответника, а защото съдът е приел, че има сливане на качеството кредитор – длъжник /наемодател-наемател/ в лицето на ответника за 1/3 ид.ч. от вещта. Приложените съдебни решения не разглеждат аналогични на процесния случай. В заключение, не следва да с допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът