Определение № 25 от 22.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3198/2019 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

С решение № 409 от 27. 12. 2018 г. по гр. д. № 525/2018 г. на Софийския окръжен съд, ГО, 2 възз. с-в е отменено решение № 106 от 11. 05. 2018 г. по гр. д. № 340/2017 г. на Ботевградския районен съд, вместо което е постановено решение, с което са уважени предявените от Г. М. М., Д. Г. З. и Г. Г. З. срещу М. П. К. искове с правни основания чл. 108 ЗС, като е признато за установено, че Г. М. М. е собственик на 1/2 ид.ч., Д. Г. З. е собственик на 1/6 ид.ч., Г. Г. З. е собственик на 1/6 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], м. „З.“, с площ от 1622 кв.м., с начин на трайно ползване нива и М. П. К. е осъдена да предаде на Г. М. М., Д. Г. З. и Г. Г. З. владението върху описания имот. Отхвърлено е възражението на М. П. К. по чл. 72 ЗС за признаване право на задържане на имота до заплащане от ищците Г. М. М., Д. Г. З. и Г. Г. З. на сумите: 20000 лв. – разходи за промяна предназначението на имота от земеделски в урегулиран, 5000 лв. – разходи за изградена ограда и 5000 лв. – разходи за водоснабдяване и електроснабдяване на имота.

Решението е обжалвано от ответницата М. П. К.. Твърди се недопустимост на същото по следните съображения: а/. поради постановяването му по нередовна искова молба – при липса на индивидуализация на процесния имот според актуалния му статут към предявяване на иска и при неуточнени размери на дяловете на ищците от съсобствеността; б/. поради постановяването му по незаявена претенция – при пълно несъответствие между петитума на исковата молба и диспозитива на решението; в/. поради предявяване права на починало преди предявяване на иска лице (П. М. М.); г/. поради предявяване на иска за целия имот от името и на неучастващи в производството наследници на Г. М. П.; д/. поради липса на диспозитив по чл. 537, ал. 2 ГПК относно н.а. № .... г. и н.а. № .... г.; е/. поради непосочване идеалните части на ищците в осъдителната част на решението по чл. 108 ЗС. Излагат се и съображения за неправилност на решението, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения: допуснато изменение на исковете в нарушение на чл. 214 ГПК; произнасяне за пръв път по възражението на ответницата за нищожност и материална незаконосъобразност на представените от ищците реституционните решения по ЗСПЗЗ, с които ищците се легитимират като собственици, без да са обсъдени всички доводи на ответницата и всички събрани по делото доказателства, относими към това възражение, в нарушение на чл. 236 ГПК; поради допуснато нарушение на чл. 269 ГПК – произнасяне по невъведени с въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение и непроизнасяне по въведените с отговора на въззивната жалба доводи и възражения; неясни и непълни мотиви към въззивното решение; допуснато нарушение на чл. 17 ГПК. Сочат се и нарушения на материалния закон – на ЗН при определяне кръга наследници на общия наследодател на ищците и дяловете им в съсобствеността, на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПPЗ, чл. 79 и чл. 82 ЗС, на чл. 108 ЗС. Твърди се и необоснованост на фактическите изводи на състава на окръжния съд (включително и изводите за идентичност между процесния имот и този, възстановен на ищците по ЗСПЗЗ, както и за неупражнявано владение върху имота от праводателя на жалбоподателката П. Т. П.). Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК за допускането до касационно обжалване.

Решението е обжалвано и от третото лице-помагач на ответницата П. Т. П.. Твърди се постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – на чл. 214 ГПК (при недопустимо изменение иска на Г. М. М. относно размера на притежаваните от същия идеални части), на чл. 193 ГПК (при преценка истинността на реституционните решения по ЗСПЗЗ, от които ищците черпят права), на чл. 17 ГПК (непроведен инцидентен контрол за валидност и материална законосъобразност на решенията на ПК), на чл. 236 ГПК (необсъждане на всички доводи и възражения на страните, включително и доводът на касатора за неосъществен въвод в имота на реституираните собственици, както и необсъждане на всички събрани по делото доказателства, включително и свидетелските показания, касаещи заявеното от трето лице придобивно основание давност към прехвърляне на имота на ответницата). Твърди се и необоснованост на фактическия извод за идентичност между процесния имот и този, възстановен на ищците по ЗСПЗЗ, както и на извода за неупражнявано владение върху имота от жалбоподателя П. П. в продължение на повече от десет години преди прехвърлянето му на ответницата М. К.. Твърди се и постановяване на решението при допуснати нарушения на материалния закон - на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ, на чл. 69 и чл. 79 ЗС. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Подадени са отговори на касационните жалби от Г. М. М. и Д. Г. З., чрез пълномощника им адв. Я. В., с вх. № 3773/7. 05. 2019 г. (отговор на жалбата на П. Т. П.) и с вх. № 3768/7. 05. 2019 г. (отговор на жалбата на М. П. К.), с които се изразява становище за неоснователност на жалбите, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират се разноски за настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

За да отмени първоинстанционното решение и уважи исковете по чл. 108 ЗС, съставът на въззивния съд е приел за установено от фактическа страна, че общият наследодател на ищците Г. М. П. е починал 1963 г. и е оставил за законни наследници децата си М. Г. М. и Р. Г. М., както и съпругата си Д. Р. П., поч. 1983 г. и оставила за наследници горепосочените лица. Ищците Д. Г. З. и Г. Г. З. са наследници на Р. Г. М., поч. 2005 г. Неин наследник е и синът й И. Г. З., който не участва като страна в настоящото производство. Ищецът Г. М. М. е наследник на М. Г. М., починал 1995 г. Последният е оставил като наследник и сина си П. М. М., починал 2005 г.и оставил за законен наследник брат си Г. М. М.. С решение № 55Р/19. 11. 1996 г. на ПК – Б. на наследниците на Г. М. П. е възстановена собствеността върху нива в м.“З.“, [населено място], с площ от 1,622 кв.м., съставляваща имот № .... по картата на землището, който имот по кадастралната карта на [населено място], одобрена 2011 г., съставлява поземлен имот с идентификатор .... Ищците са се снабдили и с констативен нотариален акт за собственост № .... г. за процесния имот, на основание наследяване на Г. М. П. и реституция по ЗСПЗЗ. Актът е издаден въз основа на решение № 55Р/19. 11. 1996 г. на ПК – Б., описано като приложен като документ от молителите в нотариалното производство. С констативен н.а. № 24/15. 02. 2016 г., издаден по обстоятелствена проверка, третото лице П. П. е признат за собственик по давност на процесния имот, а с н.а. № .... г. продава имота на ответницата М. К.. Имотът е бил неограден, със свободен достъп на трети лица, до 2016 г. Третото лице-помагач П. П. и баща му имали вила в близост до процесния имот (до реката) и след 1996 г. редовно го косили и почиствали. Според показанията на свидетелите на ищците, в периода 1994 г. – 2011 г. участъци от имота били засаждан с картофи и фасул от наследниците на Р. М., а след 2011 г. не е обработван. През 2016 г. имотът бил ограден от ответницата М. К. и същата започнала да извършва в него строителни дейности..

От правна страна съдът е приел, че предявеният иск по чл. 108 ЗС е допустим. За неоснователно е прието възражението за недопустимост на производството, поради предявяване на иска от адв. В. без надлежното му упълномощаване от ищците Г. Г. З. и Г. М. М. – с пълномощни от 21. 09. 2017 г. същите са потвърдили всички процесуални действия, извършени от тяхно име от адв. Я. В. без представителна власт, включително и действията по предявяване на иска. Прието е, че ищците са доказали осъществяването на юридическите факти, пораждащи правото им на собственост: наследяване на двете деца на Г. М. П. и приключило с позитивно решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ административно производство по възстановяване на собствеността. Решение № 55Р/19. 11. 1996 г. на ПЗ – Ботевград е породило конститутивно действие. Същото и скицата към него са издадени след идентифициране на заявения за възстановяване имот, решението съдържа точна индивидуализация на имота с конкретизация на граници, местонахождение, площ, номер на имота по картата на землището. Предходното позитивно решение № 3446/23. 03. 1993 г. има характер на решение за признаване правото на възстановяване на собствеността, но няма конститутивно действие, тъй като в него индивидуализацията на имота не е точна и пълна. Прието е, че ответницата противопоставя право на собственост, основано на придобивно основание различно от реституция по ЗСПЗЗ и възникнало след възстановяване на имота в полза на ищците, поради което няма право да оспорва материалната незаконосъобразност на решението по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ с доводи, че имотът не е подлежал на възстановяване на наследниците на Г. М. П., тъй като наследодателят не е бил негов собственик (н.а. № .... г. за покупко-продажба има за предмет имот, различен от възстановения). Прието е, че дяловете на ищците в придобитото по реституция и наследство право на собственост, съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 8, ал. 1 ЗН, са следните: 1/2 ид.ч. за Г. М. М., 1/6 ид.ч. за Д. Г. З. и 1/6 за Г. Г. З.. Не е установено след възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ друг да е придобил правата им по някой от способите по чл. 77 ЗС.

Прието е, че ответницата М. К. е сключила договора за продажба на имота с несобственик, поради което сделката не е породила прехвърлително вещно действие. Продавачът П. П. не е бил собственик на имота по давност, тъй като не е доказано да е владял същия десет години преди продажбата. Осъществяваните от същия действия по косене и почистване на имота не сочат на установена фактическа власт върху вещта, не обективират собственическо отношение към същата, свързани са с използването по предназначение на собствен вилен имот, намиращ се в близост до процесния. Няма данни да са осъществявани действия, с които да е демонстрирано спрямо собствениците на имота или други лица, че се счита за негов собственик. Доказателствената стойност на издадения в полза на продавача П. П. нотариален акт по обстоятелствена проверка № .... г. е приета за оборена. Осъществяваната от М. К. фактическа власт върху имота е без основание.

За неоснователно е прието направеното от ответницата възражение по чл. 72 ЗС. След сключване на договора за покупко-продажба същата е установила добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, но не е доказано да е изразходвала сумата 20000 лв. за промяна предназначението на имота от земеделски в урегулиран, а и действията във връзка с административни и технически процедури за промяна на статута и предназначението на имота нямат характер на подобрения, тъй като не са свързани с фактическо въздействие върху вещта. Не е доказано да е извършала и действия по водоснабдяване и електроснабдяване на имота и за поставяне на ограда, нито да е изразходвала средства за това.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на М. К. се иска допускане до касационно обжалване на решението за проверка на допустимостта му, на осн. чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на акта. Поставят се и следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, а при условията на евентуалност – т. 3 ГПК:

1. Какви са правомощията на въззивния съд при констатирана във въззивното производство нередовност на исковата молба.

2. Длъжен ли е съдът да се произнесе с диспозитив по чл. 537, ал. 2 ГПК в решението си по предявен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК или по чл. 108 ЗС.

3. Оправомощен ли е въззивният съд да осъществи контрол по законосъобразно приложение на чл. 214 ГПК при наличие на такова оплакване във въззивната жалба.

4. Длъжен ли е въззивният съд, при преценка основателността на възражение за невалидност и материална незаконосъобразност на реституционно решение по ЗСПЗЗ, да обсъди всички доказателства, доводи и възражения, касаещи това възражение.

5. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани.

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на въззивника, съдържащи се във въззивната жалба и да изложи собствени решаващи мотиви по предмета на спора.

7. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани „във връзка с направените оспорвания на истинността, водещи до нищожност на представените три решения“.

8. Следва ли да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му.

9. Следва ли съдът да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства.

10. Нищожно ли е решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ, ако не е подписано, липсва оригинал. Следва ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол за постановяване на решението в предвидената форма, от компетентен орган, действал в законен състав.

11. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите на ответника за нищожност на решението за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ. Има ли конститутивно действие решението по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ, ако в него имотът е описан по стар кадастрален план, а скицата към решението е за друг имот, различен от възстановения

12. Дали изводът за идентичност на два имота, описани в различни документи, може да се основава само на съвпадение номерата на имотите, ако останалите индивидуализиращи признаци (площ, категорията, граници, местност) не съвпадат.

Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо на твърдяните от жалбоподателката основания: а/. поради постановяването му по нередовна искова молба – при липса на индивидуализация на процесния имот според актуалния му статут към предявяване на иска и при неуточнени размери на дяловете на ищците от съсобствеността; б/. поради постановяването му по незаявена претенция – при пълно несъответствие между петитума на исковата молба и диспозитива на решението; в/. поради предявяване права на починало преди предявяване на иска лице (П. М. М.); г/. поради предявяване на иска за целия имот, от името и на неучастващи в производството наследници на Г. М. П.; д/. поради липса на диспозитив по чл. 537, ал. 2 ГПК относно н.а. № .... г. и н.а. № .... г.; е/. поради непосочване идеалните части на ищците в осъдителната част на решението по чл. 108 ЗС.

Имотът обект на спорното право на собственост е индивидуализиран от ищците в исковата молба, уточняващи молби вх. № 2225/10. 04. 2017 г., вх. № 2409/24. 04. 2017 г. и приложени към тях скици. Конкретизирано е ясно, че предмет на иска е нива, находяща се в [населено място], м. „З.“, съставляваща имот № .... по картата на възстановената собственост на местността „З.“, а по одобрената през 2011 г. кадастрална карта на Б. – поземлен имот с идентификатор ...., който имот е бил придобит от наследодателя на ищците чрез договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № .... г., и реституиран по ЗСПЗЗ с РПК № 3446/23. 03. 1993 г., решение № 55Р/19. 11. 1996 г. и решение № 28А/24. 02. 1997 г. – и трите позитивни и постановени за същия имот. Представени са н.а. № .... г. за сключване на договор за покупко-продажба на имота от наследодателя на ищците, цитираните решения на ПК – Ботевград, скица на имот № .... по КВС и скица на поземлен имот с идентификатор .... по КК на [населено място], м. „З.“.

Има пълно съответствие между претендирания от ищците имот и имота описан в постановеното въззивно решение и не е налице произнасяне по непредявен иск.

Лицето П. М. М. не участва като страна по делото и не фигурира в диспозитива на постановеното решение, тъй като съдебното производство в частта по предявения от него иск по чл. 108 ЗС е прекратено с влязло в сила определение № 1981 от 4. 05. 2017 г. на БРС. Въведени са твърдения, че ищецът Г. М. М. е придобил 1/4 ид.ч. от правото на собственост по наследство от брат си П. М. М., поради което не е налице хипотеза на предявени чужди права. Извършена е конкретизация на първоначално заявения размер на притежаваната от ищеца Г. М. М. идеална част от имота - 1/2, а не 1/4 ид.ч., с уточнението, че 1/4 е придобил по наследство от баща си М. Г. М., починал 1995 г., а 1/4 по наследство от брат си П. М. М., починал 2005 г. Конкретизацията е извършена от процесуалния представител на ищците, след като последният е бил информиран и по делото е установено, че ищецът П. М. е починал преди предявяване на иска и е оставил за единствен наследник ищеца Г. М. (негов брат), и е заявил, че е допусната грешка при изчисляване размерите на идеалните части на ищците. Дори да се приеме, че искът е изменен чрез увеличение размера на притежаваната от ищеца квота в съсобствеността, то това изменение би се явило предприето в срок, съгласно чл. 214, ал. 1, изр. последно ГПК.

Несъответствието между претенцията на ищците да са изключителни собственици на целия имот/на идеални части от имота и действително притежаваните от тях права касае основателността, а не допустимостта на иска. Притежаваните от ищците идеални части от правото на собственост са посочени в уточняваща молба вх. № 6887/19. 10. 2017 г., с която е заявено, че Г. М. М. е собственик на 1/2 ид.ч. (1/4 по наследство от баща си М. Г. П., син на общия наследодател Г. М. П., и 1/4 по наследство от брат си П. М. П.), Д. Г. З. и Г. Г. З. – по 1/6 ид.ч.

Допустимо е съсобственик на имот, независимо от размера на притежаваната идеална част, да предяви иск по чл. 108 ЗС срещу трето на съсобствеността лице за ревандикация на целия имот.

Липса на диспозитив по чл. 537, ал. 2 ГПК няма отношение към допустимостта на решението по иска по чл. 108 ЗС.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение – очевидна неправилност на същото. Позоваването на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е формално и се изразява в текстово възпроизвеждане на цитираната правна норма, без да се обосновава в какво се изразява твърдяната очевидната неправилност на акта. Липсата на законово изискване за формулиране на правен въпрос при позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не освобождава касатора от задължението да аргументира твърдението си за очевидна неправилност, като конкретизира кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт, от който твърди, че актът страда. Независимо от това, за пълнота следва да се добави, че посочените в изложението пороци на съдебния акт във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателката въпроси.

Първият въпрос (относно правомощията на въззивния съд при констатирана във въззивното производство нередовност на исковата молба) и вторият въпрос (длъжен ли е съдът да се произнесе с диспозитив по чл. 537, ал. 2 ГПК в решението си по предявен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК или по чл. 108 ЗС) са поставени във връзка с оплакванията на жалбоподателката за недопустимост на въззивното решение, поради постановяването му по нередовна искова молба (с която имотът не е индивидуализиран, не е посочен актуалният му статут, не са уточнени идеалните части на ищците), по незаявена претенция (за имот различен от исковия), по иск предявен за права на починало лице, по иск предявен за целия имот от името и на неучастващи в производството съсобственици, поради уважаване на иска по чл. 108 ЗС при липса на диспозитив по чл. 537, ал. 2 ГПК относно н.а. № .... г. и н.а. № ....г., с които ответницата и частният праводател на ответницата се легитимират за собственици на процесния имот.

Тези два въпроса не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по иска по чл. 108 ЗС, разглеждането им не би било от значение за изхода на делото по този иск и нямат връзка с извършените от ищците и съда процесуални действия. Исковата молба, конкретизирана по указание на съда с допълнителни писмени молби, е приведена в съответствие с изискванията на чл. 127 ГПК, включително и с изискванията на алинея 1, точки 4 и 5 ГПК досежно индивидуализацията на недвижимия имот обект на спорното право на собственост, досежно квотите на ищците в съсобствеността. Липсата на диспозитив по чл. 537, ал. 2 ГПК няма отношение към допустимостта и основателността на иска по чл. 108 ЗС, съотв. към допустимостта и правилността на постановеното по този иск съдебно решение. Съображенията за това са изложени по-горе, във връзка с обсъждане на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

Няма и противоречие с посочената от касаторката практика на ВКС - решение № 70 от 16. 08. 2017 г. по гр. д. № 3991/2016 г., 2 г.о., ТР № 1/17. 07. 2001 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай не е налице хипотеза на предявяване на иск за защита на чуждо право на собственост – искът по чл. 108 ЗС е предявен от част от съсобствениците на имота, а исковата молба е била уредовнена още в първоинстанционното производство.

Третият въпрос (оправомощен ли е въззивният съд да осъществи контрол по законосъобразно приложение на чл. 214 ГПК при наличие на такова оплакване във въззивната жалба) е поставен във връзка с оплакването на жалбоподателката, че конкретизирането на размера на идеалната част на ищеца Г. М. М. (1/2, а не 1/4) с уточнението, че 1/4 е придобил по наследство от баща си М. Г. М., починал 1995 г., а 1/4 по наследство от брат си П. М. М., починал 2005 г., представлява по съществото си недопустимо последващо предявяване на нов иск и то за правата на починалия П. М. М., а не изменение на иска по чл. 214 ГПК, както и във връзка с оплакването, че първоинстанционният съд не е постановил нарочно определение за допускане на изменението по чл. 214 ГПК, не е отразил това изменение в допълнителен доклад по чл. 146 ГПК и не е дал допълнителни указания на страните във връзка с това изменение.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение от 19. 01. 2017 г. по гр. д. № 1357/2016 г. на ВКС, 2 г.о.

На първо място, противоречие не е налице. В цитираното решение е коментиран въпросът дали липсата на произнасяне от първоинстанционния съд по предприето от ищеца своевременно изменение на иска представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и подлежи ли това нарушение на отстраняване от въззивния съд при наличието на обосновано оплакване във въззивната жалба. В мотивите към обжалваното въззивно решение такъв въпрос не е обсъждан. Прието, че конкретизацията на размера на притежаваните от единия от ищците идеални части от процесния имот по съществото си представлява уточняване на иска и само е констатирано, че първоинстанционният съд е приел, че с уточняващата молба се прави изменение на иска чрез увеличаване претендирания размер на квотата в съсобствеността.

На следващо място, в случая е извършена конкретизация на размера на притежаваната от ищеца Г. М. М. идеална част от имота - 1/2, а не 1/4 ид.ч., с уточнението, че 1/4 е придобил по наследство от баща си М. Г. М., починал 1995 г., а 1/4 по наследство от брат си П. М. М., починал 2005 г., а не за изменение на иска по чл. 214 ГПК. Уточнението е извършено от процесуалния представител на ищците, който е заявил, че е допусната грешка при изчисляване размерите на идеалните им части. Извършено е след като адвокатът е бил информиран и по делото е установено, че ищецът П. М. е починал преди предявяване на иска и е оставил за единствен наследник ищеца Г. М. (негов брат). Дори да се приеме, че искът е изменен чрез увеличение размера на притежаваната от ищеца квота в съсобствеността, то това изменение би се явило предприето в срок, съгласно чл. 214, ал. 1, изр. последно ГПК.

Четвъртият въпрос (длъжен ли е въззивният съд, при преценка основателността на възражение за нищожност или материална незаконосъобразност на реституционно решение по ЗСПЗЗ, да обсъди всички доказателства, доводи и възражения, касаещи това възражение) не е решен в противоречие с решение № 28 от 15. 03. 2017 г. по гр. д. № 2873/2016 г., 1 г.о. на ВКС.

С отговора на исковата молба ответницата е направила възражение за нищожност на представените от ищците решения по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ, включително и на решение № 55Р/19. 11. 1996 г. на ПК – Б., тъй като същото е постановено от некомпетентен орган. Направено е и възражение за материална незаконосъобразност на решението, поради липса на предпоставките на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността по съображения, че наследодателят на ищците не е бил собственик на възстановения на наследниците му имот.

Изводът на въззивният съд, че решение № 55Р/19. 11. 1996 г. на ПЗ – Ботевград е породило конститутивно действие съдържа, подразбиращо се, и преценка за валидността и законосъобразността му. Съответен на практиката на ВКС е изводът, че ответницата няма право да оспорва материалната незаконосъобразност на решението по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ с доводи, че наследодателят на ищците не е притежавал имота към образуване на ТКЗС, тъй като тя самата не заявява права върху имота към обобществяването му, а противопоставя право на собственост основано на придобивно основание различно от реституция по ЗСПЗЗ и възникнало след възстановяване на имота в полза на ищците (договор за покупко-продажба и придобивна давност осъществили се след реституцията).

За пълнота следва да се посочи, че решение № 55Р от 19. 11. 1996 г. на ПК – Ботевград е постановено от органа по поземлена собственост по чл. 33 ЗСПЗЗ и чл. 60, ал. 4 /отм./ ППЗСПЗЗ в редакцията им към 19. 11. 1996 г. – от поземлената комисия в [населено място], в състав: председател В. П. С., секретар П. Г. С. и членове В. П. В., Т. П. Ц., Р. Г., Ж. Д. Д. и М. Г. М.. Подписано е от председател, секретар и членове на комисията. Към същото е приложена и скица на имота, заверена от председателя на ПК-Б. В. С. на 19. 11. 1996 г. Удостоверена е и верността на копието на решението с оригинала с подпис на служител и печат на ОСЗ – Б. (л. 39 от делото на РС). Въз основа на това решение е издаден и констативният нотариален акт за собственост на наследниците на Г. М. П. – н.а. № .... г. по описа на БРС.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението и по пети, шести и седми въпроси. В съответствие с цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, и при съобразяване с указанията, дадени с ТР № 1/2001 г., ТР № 1/2013 г., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., съдът е обсъдил всички релевантни към спорното право факти, посочил е кои от тях счита за установени и въз основа на кои доказателства, обсъдил е всички доводи и възражения на страните от значение при преценка основателността на иска. Изложил е собствени решаващи мотиви от фактическа и правна страна, включително и относно валидността и законосъобразността на РПК, както и относно основателността на направеното от ответницата възражение за придобивна давност.

Въпроси осми и девети (следва ли да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му и следва ли съдът да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства) касаят възражението на ответницата за придобивна давност, изтекла в полза на праводателя й П. П., евентуално – в нейна полза, чрез присъединено владение по чл. 82 ЗС.

В съответствие с посочената от жалбоподателката практика на ВКС, въззивният съд е обсъдил както показанията на свидетелите на ищците, така и показанията на свидетелите на ответницата. Кредитирал е изцяло показанията на свидетелите на ответницата и е приел за доказани всички установени от тях факти – че до 2016 г. процесният имот не е бил ограден и през него свободно са преминавали трети лица и превозни средства, че П. П. и баща му почистили мястото, докато правели новата си вила до реката и от 1996 г. го косят и чистят. Изводът за неосъществявано владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС се дължи не на некредитиране на показанията на свидетелите на ответницата и кредитиране на показанията на свидетелите на ищеца, а на преценката на съда, че установените от показанията на ответницата действия, посочени по-горе, не сочат на упражнявана фактическа власт върху имота, не обективират намерение за своене на имота, не демонстрират собственическо отношение, а са свързани с ползването по предназначение на намиращ се в близост вилен имот на П. П..

По десети, единадесети и дванадесети въпрос (нищожно ли е решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ, ако не е подписано и липсва оригинал; има ли конститутивно действие това решение, ако в него имотът е описан по стар кадастрален план, а скицата към решението е за друг имот; дали извод за идентичност на два имота, описани в различни документи, може да се основава само на съвпадение номерата на имотите) въззивното решението не противоречи на решение № 24 от 7. 03. 2018 г. по гр. д. № 1369/2017 г., 2 г.о., решение № 414/2011 г. по гр. д. № 1117/2010 г., 1 г.о., решение № 360/2011 г. по гр. д. № 79/2011 г., 2 г.о., решение № 154/2018 по гр. д. № 500/2018 г., 2 г.о., решение № 152 от 10. 01. 2018 г. по гр. д. № 52/2017 г., 1 г.о.

Установено е по делото, че решение № 55Р/19. 11. 1996 г. е подписано от председател, секретар и членове (5 бр.) на ПК – Б..

По делото е представено от ищците копие от решението с удостоверяване за верността му с оригинала с подпис на началника на ОСЗ-Б. и печат на службата (л. 39 от делото на районния съд), а копието от документа е заверено от адвоката-пълномощник на ищците, в съответствие с предоставените му с нормата на чл. 32 ЗА правомощия. Съгласно цитираната разпоредба, пред съда завереният от адвоката препис от документ има силата на официално заверен документ. Представено е и писмо изх. № 551/24. 01. 2018 г. от ОСЗ – Б. (л. 220 от делото на районния съд), от което е видно, че оригиналите на решението и скицата са предоставени при издаването на констативния нотариален акт в полза на реституираните собственици № .... г. по описа на БРС. Същото решение е описано в констативния нотариален акт като представен от молителите документ и на него е базиран изводът на нотариуса за възникнало в полза на ищците право на собственост върху имота. Ответницата М. К. е оспорила валидността и законосъобразността на решение № 55Р/19. 11. 1996 г. на ПК-Б., но не е направила искане по чл. 183 ГПК да бъдат задължени ищците да представят в оригинал решение № 55Р/19. 11. 1996 г., нито е въвела конкретни твърдения, че решението е неистински документ и в какво се изразява неистинността му. Затова нито първоинстанционният, нито въззивният не са откривали производство по чл. 193 ГПК и не са прилагали разпоредбата на чл. 183 ГПК.

В решението имотът е индивидуализиран по КВС – нива от 1,622 дка, м. „З.“, имот № ...., с посочване на граници. Същата е индивидуализацията и в скица № 1/25. 10. 1996 г., заверена от председателя на поземлената комисия на 19. 11. 1996 г. и съставляваща неразделна част от решението. Изводът за идентичност между имот № .... по КВС, действала към 1996 г., и поземлен имот с идентификатор .... по одобрената през 2011 г. КК на [населено място], м. „З.“, е основан не на съвпадение на номерата на имотите, а на представените писмени доказателства (скици) и заключението на съдебно-техническата експертиза.

В обобщение, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателката К. въпроси.

Не е налице и заявеното при условията на евентуалност основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същите въпроси. Поставените проблеми са обсъждани многократно в практиката на ВКС, по същите има формирани становища, липсва необходимост от промяна на създадената практика като погрешна, несъответна на обществено-икономическите условия или по други причини. Поредното обсъждане на същите въпроси не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на П. П. се иска допускане до касационно обжалване на решението на осн. чл. 280, ал. 2, пр. 1, 2 и 3 ГПК – за проверка на неговата валидност, допустимост и поради очевидната му неправилност, както и на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1, а при условията на евентуалност – т. 3 ГПК, по следните въпроси:

1. Допустимо ли е след първото съдебно заседание по делото съдът да приема за разглеждане иск, производството по който е прекратено с влязло в сила определение, постановено по същото дело.

2. Представлява ли увеличение на иска предявяването на иск, производството по който е прекратено с влязло в сила определение, постановено по същото дело.

3. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на копие от документ, без да направи констатация за верността с оригинала, при направено оспорване истинността на документа.

4. Представлява ли официално заверен препис от официален документ представено копие от документа, ако оригиналът на документа не се съхранява в учреждението, чийто служител е извършил заверката и каква е доказателствената сила на такъв документ.

5. Допустим о ли е да се приеме за истински документ решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ГПК, ако датата на скицата към решението предхожда датата на решението.

6. Допустимо ли е съдът да кредитира показания на свидетели, които са заинтересовани от изхода на делото, преди разпита си са присъствали в заседанието и са възприели доводите и възраженията на ищеца и на ответника.

7. Длъжен ли е съдът да обсъди противоречиви свидетелски показания и да изложи мотиви кои кредитира и защо.

8. Явно и несъмнително ли е владението, ако собственикът на имота не е посещавал същия и не е възприел явните фактически действия на владелеца.

9. „Ако е влязъл в сила актът, след като владелецът вече е владял имота като свой, елементът на въвод във владение от ПК необходим ли е за доказване нарушаването на владението на владелеца и предаването на фактическата власт на собственика, във връзка с началния момент на предаването на фактическата власт на възстановения имот?“

10. „След като собственикът не се явява на имота и владелецът няма възможност да се противопостави на собственик с владението си, следва ли да го издирва, за да му заяви, че има намерение да свои имота му?“.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1, 2 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Не съществува вероятност решението да е нищожно - същото е постановено от надлежен орган, в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма е и е подписано.

Не съществува вероятност решението по чл. 108 ЗС да е недопустимо в частта, с която Г. М. е признат за собственик за разликата над 1/4 до 1/2 идеална част (т.е. за 1/4 ид.ч.) от правото на собственост на твърдяното от жалбоподателя основание – произнасяне по недопустимо изменен иск. Както бе посочено по-горе, касае се за извършена конкретизация на размера на притежаваната от ищеца Г. М. М. идеална част от имота - 1/2, а не 1/4 ид.ч., с уточнението, че 1/4 е придобил по наследство от баща си М. Г. М., починал 1995 г., а 1/4 по наследство от брат си П. М. М., починал 2005 г., а не за изменение на иска по чл. 214 ГПК. Конкретизацията е извършена от процесуалния представител на ищците, след като последният е бил информиран и по делото е установено, че ищецът П. М. е починал преди предявяване на иска и е оставил за единствен наследник ищеца Г. М. (негов брат). Адвокатът е заявил, че е допусната грешка при изчисляване размерите на идеалните части на ищците. Дори да се приеме, че искът е изменен чрез увеличение размера на притежаваната от ищеца квота в съсобствеността, то това изменение би се явило предприето в срок, съгласно чл. 214, ал. 1, изр. последно ГПК. Допустимо е съсобственик на имот, независимо от размера на притежаваната идеална част, да предяви иск по чл. 108 ЗС срещу трето на съсобствеността лице за ревандикация на целия имот.

Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съображения за това са изложени по-горе, във връзка с жалбата на ответницата по иска М. К..

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане до касационно обжалване на решението по поставените от касатора П. въпроси.

Първите два въпроса нямат връзка с делото, поради което се явяват зададени хипотетично. Не е налице предприето от ищеца, след приключване на първото открито заседание пред първоинстанционния съд, предявяване на нов иск срещу същия ответник, наред с първоначално предявения, при което би се достигнало до недопустимо последващо обективно съединяване на искове. Не е налице и предявяване на чужди права – производството в частта по иска на П. М. е прекратено като недопустимо, поради настъпила преди предявяването му смърт на ищеца, а ищецът Г. М. претендира да е придобил притежаваната от брат му П. М. 1/4 ид.ч. чрез наследяването му и в качеството си на собственик на тази идеална част е предявил иска.

Не е налице и разрешаване на въпросите в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 7. В мотивите към точка 7 на тълкувателното решение е разяснено, че е допустимо ищецът да предприеме увеличение на иска и тогава, когато е допуснал грешка при изчислението на неговия размер. Мотивите към обжалваното въззивно решение не съдържат отрицание на тази възможност.

Трети, четвърти и пети въпроси са неотносими, не са обусловили решаващата воля на съда и разглеждането им не би повлияло на изхода на делото. Това е така, защото ответницата М. К. е оспорила валидността и законосъобразността на решение № 55Р/19. 11. 1996 г. на ПК-Ботевград в срока по чл. 131 ГПК, но не е направила искане по чл. 183 ГПК да бъдат задължени ищците да представят в оригинал решение № 55Р/19. 11. 1996 г. на ПК-Ботевград, не е оспорила истинността на документа. Това е причината, поради която съдът не е приложил чл. 183 ГПК и не е открил производство по чл. 193 ГПК във връзка с решението (такова е открито по повод оспорване автентичността на пълномощно от 21. 09. 2017 г., с което Г. Г. З. е упълномощил адв. В. да го представлява по делото). Възражения и искания в посочения смисъл не са направени и от третото лице П. П. (същият е оспорил решението само досежно компетентността на постановилия го орган).

Както бе отбелязано по-горе, по делото е представено от ищците копие от решението с удостоверяване за верността му с оригинала с подпис на началника на ОСЗ-Ботевград и печат на службата (л. 39 от делото на районния съд), а копието от документа е заверено от адвоката-пълномощник на ищците, в съответствие с предоставените му правомощия с нормата на чл. 32 ЗА, според която завереният от адвоката препис от документ има силата на официално заверен документ. Представено е и писмо изх. № 551/24. 01. 2018 г. от ОСЗ – Ботевград (л. 220 от делото на районния съд), от което е видно, че оригиналите на решението и скицата са предоставени при издаването на констативния нотариален акт в полза на реституираните собственици № .... г. по описа на БРС. Същото решение е описано в констативния нотариален акт като представен от молителите документ и на него е базиран изводът на нотариуса за възникнало в полза на ищците право на собственост върху имота.

Шести, седми, осми, девети и десети въпрос са поставени във връзка с възражението на ответницата за придобивна давност, осъществила се чрез упражнявано от същата владение върху имота от сключване на договора за продажба на 15. 02. 2016 г. до предявяване на иска на 13. 03. 2017 г. и присъединено владение на частния праводател по сделката П. П., на осн. чл. 82 ЗС. Въпросите не са обусловили изводите на въззивния съд и разглеждането им не би повлияло на изхода на делото. Въззивният съд е обсъдил и кредитирал показанията на всички свидетели, ангажирани от ответната страна, и е приел за доказани всички установени от тези свидетели факти - че процесният имот не е бил ограден до закупуването му от ответницата и през него свободно са преминавали лица и превозни средства, че П. П. и баща му почистили мястото, докато правели новата си вила до реката и от 1996 г. го косят и почистват. Изводът за неосъществявано владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС се дължи не на необсъждане или некредитиране на гласните доказателства на ответницата, а на преценката на съда, че установените от свидетелите действия (почистване и косене на имота), извършвани от частния праводател на ответницата и баща му, не сочат на упражнявана трайна и непрекъсната фактическа власт върху имота лично или чрез другиго, нито обективират намерение за своене, а са свързани с ползването по предназначение на намиращ се в близост вилен имот на П. П..

С оглед фактите, установени от ангажираните от ответната страна гласни доказателства, без значение при преценка основателността на възражението за придобивна давност е дали са кредитирани показанията на свидетелите на ищците или не, дали същите установяват по различен начин даден факт, допуснати ли са процесуални нарушения при разпита на свидетелите на ищците. Тъй като не е доказано осъществявано владение върху имота от праводателя на ответницата е безпредметно обсъждане и на въпросите, касаещи качествата явност и несъмнителност на владението. До прилагане на презумпцията по чл. 69 ЗС би се стигнало при доказано упражняване на фактическа власт върху имота. Дали ищците, като собственици на процесния имот, придобили същия през 1996 г. по наследство и реституция по ЗСПЗЗ, упражняват, като носители на правото на собственост, правомощията владение и ползване, също е без правно значение, доколкото придобитото право на собственост не се изгубва при неупражняване на правомощията владение и ползване, докато не бъде придобито от друго лице по някой от предвидените в закона способи. Спрямо кого владелецът следва да демонстрира намерение за своене, когато собственикът е известен или неизвестен също би било от значение в случай, че по делото бе установено частният праводател на ответницата да е упражнявал фактическа власт върху имота.

С оглед на горното, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по поставените от третото лице П. П. въпроси.

Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по съображения идентични с изложените по-горе, по повод жалбата на ответницата М. К..

При този изход на делото жалбоподателят П. П. ще следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касационната жалба Г. М. М. и Д. Г. З. по 500 лв. на всеки от тях разноски за касационната инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателката М. П. К. следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по касационната жалба Г. М. М. и Д. Г. З. по 1000 лв. на всеки от тях разноски за касационната инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,