Определение № 5871 от 16.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 126/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата А. Е. Б. срещу решение № 5169 от 12.10.2023 г. по в. гр. дело № 13115/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 28.01.2022 г. по гр.д. № 17157/2021 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от А. Е. Б. срещу Министерство на правосъдието на Република България иск с правна квалификация чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК вр. с чл. 9 Закона за българското гражданство (ЗБГ) вр. с чл. 3, ал. 2 Закона за българите, живеещи извън Република България (ЗБЖИРБ) за признаване за установено, че ищцата Б. е лице с български произход, като е реализираната и отговорността на последната за съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Касаторката поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че понятието „лице от български произход“ по смисъла на § 2, т. 1 ДР ЗБГ е различно от понятието „български гражданин“ по смисъла на същия закон, като първото има етническо съдържание, при което счита, че е накърнен принципа на равенство на всички български граждани пред закона и е накърнена забраната за дискриминация съгласно чл. 6 Конституцията на Република България (КРБ). Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно, след което да бъде уважен предявеният установителен иск. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищцата навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото), по следните въпроси: 1. „Какво съдържание има понятието „българин“ в § 2, т. 1 ДР ЗБГ - удостоверяващо принадлежността на лицето към българската държава като неин гражданин или удостоверяващо етническа принадлежност?“; 2. „Допустим ли е иск по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ вр. с чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК единствено в случаите, когато лицето не разполага с документ от категорията на посочените в чл. 3 ЗБЖИРБ, който да установява и да доказва факта, че живеещият извън България има български произход?“; 3. „Допустим ли е иск по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ вр. с чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, за лицето, единствено в случаите, при които е проведено административното производство по чл. 29, ал. 4 ЗБГ и не е признат българският произход на молителя в производството по придобиване на българско гражданство по натурализация?“; 4. „Следва ли производството по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ да се разглежда от първоинстанционния по степен съд като производство по реда на чл. 542 и сл. ГПК с конституиране на съответните заинтересовани страни?“; 5. „При изселване на български граждани по Спогодбата между Народна Република България и Република Турция за изселване от НРБ в Република Турция на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 година, ратифицирана с Указ № 441 от 30.05.1968 година, влязла в сила от 19.08.1969 година, следва ли съдът да влага различно съдържание на понятията „българин“ и „български гражданин от турски произход“?; 6. „По какъв начин се съотнася понятието „български поданик от небългарски произход“ по Закона за българското поданство, утвърден с Царски указ № 275, публикуван в Държавен вестник, бр. 288 от 20.12.1940 година към понятието „българин“ с оглед различното третиране на лицата?. Налице ли е идентитет между понятието произход и народност по Закона за българското поданство от 1940 година?“, и 7. „Следва ли съдът да отчита отбелязването на народността и вероизповеданието в съставените актове за раждане по отменения Законъ за лицата от 1907 година като обстоятелство, водещо до еднозначния извод, че лицето не е българин по смисъла на § 2, т. 1 ДР ЗБГ?“. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в направения „contra legem“ извод на въззивния съд, че е налице идентитет между понятията „народност“ и „произход“ и че понятието „българин“ по смисъла на § 2, т. 1 ДР ЗБГ следва да се тълкува единствено в неговия етнически смисъл, а не в неговия правен аспект с оглед гражданството на лицето. Ответникът по касационната жалба – Министерство на правосъдието на Република България депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Моли да му бъдат присъдени сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция, ведно с юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Разгледаният иск от въззивния съд е установителен иск с правно основание чл.124, ал. 4, изр. 2 ГПК вр. с чл. 9 ЗБГ вр. с чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ за признаване за установено, че ищцата има български произход, тъй като нейният дядо е роден в [населено място] в РБ и е бил български гражданин, а самата тя има българско самосъзнание, за което е подписала нарочна декларация. Правният интерес от предявения иск е обоснован с наличието на процесуални пречки за ищцата да подаде документи по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ и да придобие българско гражданство по натурализация, тъй като има разминаване между декларираната народност на нейния дядо, отразена в акта му за раждане като турска, и гражданството му – като българско, както и с промените в ЗБГ от 2021 г., според които ДАБЧ вече не издава удостоверения за български произход. Въззивният съд е приел в атакуваното решение, че определение за понятието „лице от български произход“ е дадено в разпоредбата на § 2, т. 1 ДР ЗБГ, съгласно която това е лице, на което поне единият възходящ е българин. Счел е, че понятието „българин“ отразява принадлежността на лицето към българския народ, разбирано като съзнание за принадлежност към исторически обособилата се на територията на страната група с общ език – български, обща история, общи български обичаи, български именни и културни традиции, т.е. неговия български произход, а не неговото гражданство, разглеждано като юридическата му връзка с Република България. Този извод е извел въз основа на систематическото тълкуване на § 2, т. 1 ДР ЗБГ с правилата за придобиване на българско гражданство по ЗБГ, съобразявайки, че българският произход е предпоставка за използване на облекчен ред за придобиване на българско гражданство по натурализация на основание чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, поради което е явно, че законодателят не поставя знак за равенство между двата термина. Същото разграничение е направено и в чл. 25, ал. 1 и ал. 2 КРБ, в който българският произход създава привилегия за придобиване на българско гражданство по облекчен ред. Решаващият съд е намерил за неоснователни доводите, че горепосоченото значение на думата „българин“ в § 2, т. 1 ДР ЗБГ има дискриминационен характер, доколкото лицата, позоваващи се на българския си произход, към момента на кандидатстването си по „облекчен ред“ за придобиване на българско гражданство все още не са български граждани и не пребивават на територията на РБ, поради което на същите не се дължи еднакво третиране от държавен орган по признаците, посочени в чл. 6, ал. 2 КРБ, каквото се дължи между българските граждани и между българските граждани и чужденците, пребиваващи на територията на Република България по смисъла на чл. 26, ал. 2 КРБ. Въззивният съд е приел, че в тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване, че нейният дядо М. Б. е имал български произход, което по делото не е сторено. Посочил е, че представеното от нея удостоверение от Министерство на правосъдието на РБ, че дядо й е бил български гражданин, вкл. към момента на смъртта си, не установява българския произход, тъй като има разлика между понятията „български гражданин“ и „лице от български произход“ в гореизложения смисъл. Намерил е, че гражданството е само един от белезите, въз основа на които може да се направи извод за произхода на лицето, но не всеки български гражданин е с български произход. Приел е, че по делото не са представени доказателства, че М. Б. е владял български език или че е имал отношение към българския бит, култура и обичаи, че е имал българско самосъзнание и че се е самоопределял като българин. От друга страна е посочил, че са налице доказателства, които опровергават доводите на ищцата за българския произход на дядо й М. Б.. От приетия като доказателство в процеса акт за раждане на последния е счел за установено, че М. Р. М. (лице, идентично с М. Б.) е роден в Царство България през 1933 г. от родители български поданици с турска народност и с мохамеданско вероизповедание. Последните обстоятелства са обявени от бащата на М., следователно, след като родителите му са се самоопределяли като лица с турска народност, с такава е и дядото на ищцата. Поради неустановяването на българския произход на възходящ на ищцата съобразно носената от нея доказателствена тежест досежно този правнорелевантен факт, според въззивния съд, не може да бъде изведен извод за наличието на български произход и на низходящата му – ищцата, при което предявеният установителен иск с горепосоченото основание е отхвърлен като неоснователен. Върховният касационен съд, настоящият съдебен състав на Трето гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Поставеният първи въпрос, преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й според т. 1 ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: „Какво съдържание има понятието „лице от български произход“ в § 2, т. 1 ДР ЗБГ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ и идентично ли е то с понятието „български гражданин“ по смисъла на ЗБГ?“ удовлетворява общото основание за допускане на искания касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение. М. Р. М. (М. Б.), от чийто български произход иска да се ползва ищцата, е роден в Царство България през 1933 г. като български гражданин от турска народност и на 12.09.1950 г., заедно с родителите си, се е изселил в Република Турция, в която е придобил турско гражданство на 31.01.1951 г.. Съгласно приложимия към момента на изселването и придобиването на турското гражданство ЗБГ (отм.), публ. ДВ, бр. 70/1948 г. и отм. ДВ, бр. 79/1968 г., според чл. 6, ал. 1 и ал. 2 и чл. 24 от същия, български гражданин не може да бъде едновременно гражданин и на друга държава, поради което с придобиването на турско гражданство на 31.01.1951 г. М. е загубил българското си гражданство. Към 31.01.1951 г. е в сила и новата ал. 2 на чл. 6 ЗБГ от 1948 г., публ. ДВ, бр. 272 от 18.11.1950 г., според която български гражданин от небългарска народност, който се изсели от страната, изгубва българското си гражданство със самото изселване. По силата на последната, на още едно допълнително основание, поради изселването в Република Турция, М. е изгубил българското си гражданство. Въззивният съд е счел, че роденият като български гражданин по месторождение, М. Р. М. (М. Б.), впоследствие е възстановил изгубеното българско гражданство, като към момента на смъртта си през 2012 г. е бил български гражданин. Последният факт е удостоверен с неоспорено от ответника и издадено от него на основание чл. 39, ал. 1 ЗБГ удостоверение с изх. № 460 от 10.04.2019 г.. При така установените факти, решаващият съд е извел решаващият правен извод, че българското гражданство на възходящия на ищцата не е достатъчно, за да се приеме, че той е лице с български произход по смисъла на § 2, т. 1 ДР ЗБГ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, тъй като се касае за понятия с различно съдържание. По поставения правен въпрос не е формирана практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а горепосочените правни норми се нуждаят от тълкуване с оглед създаване на съдебна практика по прилагането им. Поради това е осъществено и релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според задължителните разяснения в т. 4 ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно исканият касационен контрол по горепосочения правен въпрос следва да бъде допуснат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият, третият и четвъртият въпроси на касаторката касаят допустимостта на въззивното решение. По тях е постановена съвременна безпротиворечива практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (определение № 68 от 22.02.2022 г. по ч. гр. д. № 328/2022 г. на ВКС, III г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, определение № 2771 от 0 6.06.2024 г. по к. гр. д. № 4480/2023 г. на ВКС, III г. о. и определение № 2061 от 10.07.2023 г. по к. гр. д. № 634/2023 г. на ВКС, III г.о. ), с която обжалваният акт е изцяло съобразен. Според последната допустимостта на иска по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ вр. с чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК не е в зависимост от това дали молителят е представил документи от категорията на посочените в чл. 3 ЗБЖИРБ или не е, както и не е обусловена от провеждане на административно производство по чл. 29, ал. 4 ЗБГ. Този извод се налага както от категоричността на разпоредбата на чл. 3 ЗБЖИРБ, така и от отпадането на административната процедура пред ДАБЧ за установяване по категоричен начин на въпроса за българския произход с издаване на нарочно удостоверение, при което за молителя вече не съществува сигурност, че документите, с които той разполага биха били достатъчни или не, за да удостоверят произход. Предвидената в чл. 3 ЗБЖИРБ възможност българският произход да се доказва или с документи, издадени от български или чужд държавен орган, или от Българската православна църква (ал. 1), или по исков ред (ал. 2), изключва приложението на чл. 542 и сл. ГПК. Производството по чл. 542, ал. 1 ГПК е за установяване на правно значими факти, за които законодателят постановява, че следва задължително да бъдат удостоверени с документ, когато документът не е съставен и не може да бъде съставен или е бил унищожен или изгубен, без да има възможност да бъде възстановен, като молбата се разглежда по реда на глава Четиридесет и девет от ГПК и производството е охранително. В чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ е налице изричното препращане от законодателя към общия исков ред за установяване на съществуване или несъществуване на факт с правно значение в хипотеза на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК. В случая въззивният съд е приел иска с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК вр. с чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ за допустим и е постановил решение по съществото на спора, при което е съобразил както относимите законови норми, така и горепосочената съдебна практика. Следователно не е налице служебно проверяваното от касационния съд основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Доколкото има актуална съдебна практика, а и доколкото нормата на чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ, според която български произход може да се доказва и по общия исков ред, е ясна и не се нуждае от тълкуване, не е осъществено и соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради това такова не следва да бъде допускано по горепосочените въпроси. Петият и шестият въпроси на касаторката не удовлетворяват общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като по тях липсва произнасяне на въззивният съд в атакуваното решение. Седмият въпрос също не притежава xapaĸтepиcтиĸитe нa oбщo ocнoвaниe пo cмиcълa нa т. 1 TP № 1/19.02.2010 г. нa OCГTK на ВКС. Cпopeд дaдeнoтo задължително тълĸyвaнe мaтepиaлнoпpaвният или пpoцecyaлнoпpaвният въпpoc тpябвa дa e oт знaчeниe зa изxoдa пo ĸoнĸpeтнoтo дeлoтo, зa фopмиpaнe peшaвaщaтa вoля нa cъдa, нo нe и зa пpaвилнocттa нa oбжaлвaнoтo peшeниe, зa възпpиeмaнeтo нa фaĸтичecĸaтa oбcтaнoвĸa oт въззивния cъд или зa oбcъждaнe нa cъбpaнитe пo дeлoтo дoĸaзaтeлcтвa. Поставеният седми въпрос касае изцяло правилността на изведените фактически изводи от въззивната инстанция, която ще бъде проверена в производството по чл. 290 ГПК, но не може да бъде разглеждана в предварителната фаза на настоящото производство по селекция на касационните жалби. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност се свежда до явна необоснованост или видимо тежко нарушение на закона, когато той е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Горепосочените квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт не се установяват спрямо обжалвания такъв. Съобразно гореизложеното, касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първия горепосочен правен въпрос, поради което Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение