Определение № 171 от 31.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1103/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ПЕТРОЛ“ АД срещу решение № 1478/16.10.2020 г. по в. т. д. № 2125/2020 г. на Апелативен съд София, в частта, с която е потвърдено решение № 57/09.01.2020 г. по т. д. № 9229/2016 г. на Софийски градски съд за осъждане на дружеството касатор да заплати на „Рейнлабс Русе“ ООД на основание чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД сума в размер на 73 054, 81 лв. – надвзета цена по договор за франчайз за периода 14.01.2013 г. – 31.10.2015 г., ведно със законната лихва, и са отхвърлени предявените от касатора насрещни искове за заплащане на сума в общ размер от 69 000 лв. на основание чл. 92 ЗЗД. По делото е подадена и насрещна касационна жалба от „Рейнлабс Русе“ ООД, с която решението на Апелативен съд София се обжалва в отхвърлителната му част по насрещната въззивна жалба на дружеството.

В подадената от „ПЕТРОЛ“ АД жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. В изложението на основания за касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Нищожна ли е поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави, или поради липса на ясна воля на страните клауза, според която продажната цена помежду им е функция на цената, обявена на трето лице, когато с акт на държавен орган /КЗК/ е забранено това трето лице да обявява публично продажната си цена?“

2. „Възможно ли е договорна клауза с продължително или повтарящо се изпълнение да запази действието си, когато след сключването ѝ тя се е оказала в противоречие със закона или представлява заобикаляне на закона?“

3. „Когато купувачът сам е определил цената на закупуваното от него гориво, като е подавал заявки, осчетоводил е издадените му по тази цена фактури, ползвал е данъчен кредит за ДДС, начислен върху така определената цена, и я е заплатил на продавача, налице ли е споразумение по реда на чл. 292, ал. 1 ТЗ, ако така прилаганата от двете страни цена е в отклонение от цената, установена в рамков договор между същите страни?“

4. Обвързващи ли са за юридическото лице търговец изявления на лице, което няма представителна власт, които изявления не са отправени от електронния адрес на търговеца, посочен като единствен валиден електронен адрес за кореспонденция в договора между страните?“

5. „Следвало ли е при определяне обхвата на предмета на договора и при определяне на приложното поле на отделни негови клаузи, съдът да търси действителната воля на страните, като изхожда от вида на договора и от всички негови клаузи?“

6. „Следва ли съдът да цени равнопоставено еднакво показанията на всички свидетели, както и да цени по един и същ начин еднакво тяхната свързаност със страната, в чиято полза свидетелства?“

Сочи се, че в практиката липсва даден отговор на въпросите с изключение на този под номер пет. По отношение на него се твърди, че въззивният съд го е разрешил в отклонение от практика на ВКС, обективирана в решение № 94/2015 г. по т. д. № 2094/2014 г., решение № 34/2019 г. по гр. д. № 1770 на I ГО, решение № 188/2016 г. по т. д. № 3378, решение № 132/2016 г. по т. д. № 772/2015 г. на II ТО, решение № 420/2016 г. по гр. д. № 1633/2015 г. на IV ГО и др.

При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявените от „Реинлабс Русе“ ООД искове бъдат изцяло отхвърлени, а тези, предявени от касатора – уважени. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация „Реинлабс Русе“ ООД е подаден отговор, с който касационната жалба на „ПЕТРОЛ“ АД се оспорва като неоснователна. Заявява се становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са хипотетични, касаят правилността на въззивното решение, или са по повод възражения, наведени за първи път в касационното производство. Евентуално се претендира оставяне на жалбата без уважение и присъждане на разноски.

В подадената от „Реинлабс Русе“ ООД насрещна касационна жалба се релевира неправилност на въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по исковете на главно заявеното основание. Твърди се, че обжалваното решение е постановено в отклонение от практика на ВКС по следните въпроси:

1. „При наличието на доказан фактически състав за присъждане на обезщетение за вреди от договорно неизпълнение, когато такъв иск е предявен като главен, следва ли този иск да се отхвърли, ако същите вреди покриват и хипотезата на неоснователно обогатяване, предявен като евентуален?“

2. „Вземане, произтичащо от продължаване изпълнението на задължение по договор след развалянето му, представлява ли вреда, която да се намира в причинно – следствена връзка с развалянето на договора?“

3. „Длъжен ли е при постановяване на съдебния акт въззивният съд да мотивира същия и да изведе собствени правни и фактически изводи след преценка на доказателствата по спора?“

От ответника по насрещната касационна жалба „ПЕТРОЛ“ АД е подаден отговор, с който тя се оспорва и се заявява становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Насрещната касационна жалба е подадена в срока по чл. 287, ал. 2 ГПК от легитимирана страна и също се явява процесуално допустима.

Исковото производство е било образувано по предявени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. II ЗЗД, чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. III ЗЗД за заплащане на сума в размер 73 054, 81 лв., явяваща разлика между платена цена на гориво, доставено от петролна база в [населено място] с транспорт на ответника и по определена от него доставна цена, и цената на същото това гориво, доставено за сметка на ищеца по базови цени на „Лукойл“. Първостепенният съд е преценил, че основателен се явява предявеният при евентуалност иск по чл. 55, ал.1, предл. I ЗЗД за заплащане на сумата от 73 054, 81 лв. Отделно от това, ищецът е заявил и претенции за заплащане на суми по реализирани продажби на петрол във връзка с издадени от ответното дружество специални карти /„Т.“/ също при условията на евентуалност като главни претенции са тези с правно основание чл. 88, ал. 1, вр. с чл. 82 ЗЗД, а евентуални при хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 55, ал. 1, предл. I и III ЗЗД. Съдът е уважил исковете на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, преценявайки, че ответникът е имал задължение да заплати на ищеца стойността на извършените на кредит и с отстъпка продажби при ползване от потребителите на въпросните специални карти. В отговора на исковата молба ответникът е заявил насрещни искове за заплащане на неустойка в общ размер от 69 000 лв. за неизпълнение на различни задължения от страна на ищеца по договора за франчайз с дата 20.10.2010 г.

Въззивният съд е бил сезиран с жалба от ответника срещу първоинстанционното решение в осъдителните му части и в частта, с която са били отхвърлени претенциите по насрещните искове, както и с насрещна жалба от ищеца, който е настоявал, че предявените от него искове следва да бъдат уважени на главно заявените основания. В мотивите на атакуваното пред настоящата инстанция съдебно решение съставът на Апелативен съд София е изложил съображения, с които е възприел разрешенията на първостепенния съд относно основателността на исковете на евентуално заявените основания, както и относно неоснователността на насрещните искове. Приел е, че страните са били обвързани от действителен договор за франчайз, сключен на датата 20.12.2010 г. и с предмет организация на дейността и осъществяване на търговия с петролни продукти, консумативи и други съпътстващи стоки и услуги в търговски обект, представляващ бензиностанция в [населено място]. По силата на този договор ищецът е поел задължение да продава в обекта си горива, доставени му от „Петрол“ АД по писмена заявка срещу единна доставна цена по системата на „Петрол“ АД, платима авансово до 17.00 ч. в деня, предхождащ деня на доставката.

Като спорен въпрос съдът е отграничил този, касаещ изменение действието на чл. 43 от договора със сключен на 07.05.2012 г. анекс. По възражението на ответника, че анексът не е подписан от законния представител на дружеството, съдът е мотивирал извод за неговата неоснователност като е ценил заключението на приетата в хода на първоинстанционното производство експертиза, съответно е приел, че анексът е подписан от ответното дружество чрез негов упълномощен представител в лицето на И. К.. В евентуалност е изложил и мотиви за приложение на чл. 301 ТЗ.

За неоснователно е счел и възражението на ответника, че клаузата на чл. 1 от анекса е нищожна поради липса на ясна воля и противоречие със закона /Закон за защита на конкуренцията/. Решаващият състав е преценил, че оспорената уговорка е ясна и с нея страните са изразили съгласие да изменят текста на чл. 43 от договора като добавят, че франчайзополучателят има право със собствен или нает транспорт да извършва доставките на гориво от посочена от франчайзодателя петролна база, като в този случай цената се формира от базовата цена на „Лукойл“ без ДДС, намалена с 84 лв. без ДДС на всеки 1 000 л гориво за А95Н, и със 74 лв. без ДДС на всеки 1 000 л гориво за ЕДГ, а уговорката по чл. 43 от договора е поръчаното от ищцовото дружество гориво да се доставя с транспорт на „Петрол“ АД по единична доставна цена, определена от това дружество. Съдът е отчел, че към датата на сключване на анекса ищцовото дружество не е било клиент на „Лукойл“, а такъв е било само ответното дружество, съответно ищцовото не е знаело какви са цените на „Лукойл България“ ЕООД или „Лукойл Нефтохим-Бургас“ АД. Констатирал е, че след подписване на анекса продаваните количества горива са били фактурирани от „Петрол“ АД именно по цени на „Лукойл“, съответно цената е била определима. Приел е, че към датата, на която е подписан анексът, не е съществувала забрана за публично огласяване на цените за продажба на едро.

Като неоснователни въззивният съд е преценил и твърденията на ответника, че през процесния период 14.10.2013 г. – 31.10.2015 г., с оглед фактурираните стойности от самия ищец и тяхното заплащане, е реализирана воля за изменение на постигнатите с договора и анекса уговорки при приложение на чл. 292 ТЗ. Аргументирал е този си извод с изрично предвиденото в договора, че всяко негово изменение следва да бъде извършвано в писмена форма.

По кумулативно заявените от „Реинлабс Русе“ ООД искове съставът на Апелативен съд София е приел, че ищецът надлежно е развалил договора с „Петрол“ АД, изпращайки нотариална покана на 18.10.2016 г. и давайки срок за изпълнение, изтекъл на 13.11.2016 г. Договорът е бил развален считано от 14.11.2016 г., като предвид неговото периодично и продължително изпълнение, развалянето е породило действие занапред. Тъй като и след датата 14.11.2016 г. ищецът е продължил да предоставя горива и други стоки и услуги на корпоративни клиенти на ответника срещу представяне на издавани от него „Траскарти“, то въззивният съд е споделил изводите на първостепенния, че ищецът следва да получи плащане в търсените от него размери, за които е издал фактури с № 757/30.11.2016 г. и № 756/09.12.2016 г. Твърдяното от ищеца предоставяне на стоки и услуги съдът е счел за доказано чрез приетото по делото заключение на съдебно – счетоводна експертиза, както и поради осчетоводяване на посочените по – горе две фактури от „Петрол“ АД и изпращането на потвърждение на салда. При приложение на чл. 301 ТЗ съдът е преценил, че предоставянето на стоки и услуги от ищеца е станало на договорно основание.

По насрещните искове въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал неизпълнение на ищеца на негови задължения по договора за франчайз. По делото не са били ангажирани доказателства, от които да се установи, че с нарочна инструкция „Петрол“ АД е указал на ищеца необходимостта от конкретно външно оформление на бензиностанцията, според клаузата на чл. 3 и чл. 18. Искът за неподаване на отчети в периода 01.12.2016 г. – 14.12.2016 г. е счел за неоснователен, тъй като към този момент договорът вече е бил развален. Останалите два иска също е счел за неоснователни само на база твърдения, тъй като сочените за нарушени уговорки на договора, а именно чл. 40, ал. 1 и чл. 29, ал. 2, не е предвидено да бъдат санкционирани с неустойката, уговорена в чл. 56, ал. 1 от договора. Само за пълнота съдът е изложил и съображения, че чрез приетото по делото експертно заключение е установено ищцовото дружество да е правило отстъпки само на клиенти, които са притежавали издадени от „Петрол“ АД карти, т. е. отстъпките са били одобрени от ответника. Въззивният състав е счел показанията на свидетеля П. в обратния смисъл за пристрастни, предвид обстоятелството, че е служител на ответника. Относно нарушението на чл. 40, ал. 1 от договора, който предвижда, че франчайзополучателят продава на бензиностанцията горива, доставени само от франчайзодателя, след тълкуване на уговорките в договора и по – специално тази на чл. 2, въззивният съд е изградил извод за липса на такова задължение относно газ пропан-бутан. Отделно е посочил в мотивите, че този извод се подкрепя и от показанията на свидетеля Пенгезов /като е изложил подробни съображения защо счита тези показания за достоверни, с оглед установения по делото факт, че свидетелят е живял на съпружески начала с управителката на ищцовото дружество/. Съдът е посочил и, че липсата на доставки на газ пропан-бутан е поради поведение на ответното дружество, от което то не може да черпи благоприятни за себе си последици

Не са налице твърдените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касаторът е обосновал приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК с общи оплаквания чрез изразено несъгласие с конкретни фактически изводи на съда. Тези оплаквания изискват проверка на установените от съда обстоятелства, което не може да бъде осъществено в производството по чл. 288 ГПК, предвид задължителните постановки на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Порокът, регламентиран от нормата на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, следва да е виден само от мотивите на решението без да е необходима проверка на приетите за осъществени факти, както и правилното приложение на материалния или процесуален закон. В практиката си касационната инстанция е попълнила съдържанието на нормата като е приела, че очевидна неправилност е налице, когато съдът е приложил норма, която не е част от обективното право, драстично е нарушил основополагащи съдопроизводствени принципи, както и правилата на формалната логика. Въззивното решение на Апелативен съд София не страда от тази квалифицирана форма на неправилност.

Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси от едно до четири, както и шести не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което те не могат да мотивират извод за позитивна селекция на касационната жалба. Същите нямат характера на правни въпроси, а представляват оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение, която няма как да бъде проверена в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите са изцяло хипотетични и предпоставени от несъгласието на касатора с изводите на съда. Следва да бъде посочено, че в чл. 1 от анекса към процесния договор за франчайз страните не са договорили конкретна цена, за която да е било доказано, че е била публично оповестена от „Лукойл Българя“ ЕООД на останалите участници на пазара за продажба на горива на едро. От друга страна, ключов за отхвърляне на възражението за нищожност на клаузата е мотивът на въззивния съд, че към датата, на която е бил подписан анексът, не е съществувала забрана за публично оповестяване на цените, по които на едро се е продавало гориво. Не на последно място, следва да бъде посочено, че всъщност претенцията на ищеца касае заплатената от него без основание транспортната услуга, която ответникът не е предоставил, т. е. спорът не се отнася за цената на самото гориво, за да бъдат въобще слушани възраженията на ответника в тази посока. В този смисъл изцяло хипотетичен се явява и въпросът, поставен под номер три. Въззивният съд е взел отношение към приложението на чл. 292 ТЗ единствено поради направените оплаквания на ответника, но отнасянето на сочената разпоредба към отношенията на страните не е мотивирало крайния му извод за основателност на претенцията с размер 73 054, 81 лв. Въпросът е предпоставен от изцяло невярната теза на касатора, че чрез издаваните фактури за покупка на горива, които ищецът е превозвал за собствена сметка до бензиностанцията, е постигната нова договорка между страните, изменяща двустранно подписания анекс. За да отговори на този съпътстващ въпрос, въззивният съд се е позовал на уговореното от страните, че всяко изменение на договора следва да бъде извършвано в писмена форма, както и обстоятелството, че заявените доставки се плащат авансово преди да е ясно по какъв начин ще бъде извършена доставката – дали с транспорт на франчайзодателя или с транспорт на франчайзополучателя.

Въпросите под номер четири и шест са поставени във връзка с оплакванията, че съставът на Апелативен съд София неправилно е уважил кумулативно съединените искове за заплащане стойността на фактури № 757/30.11.2016 г. и № 756/09.12.2016 г. и е отхвърлил насрещните искове. Анализът на разменената между страните електронна кореспонденция и събрания чрез свидетелските показания доказателствен материал не се явява решаващ за уважаване на претенцията, предявена от ищеца. Ключов за този спор е всъщност изводът на съда, че „Петрол“ АД е осчетоводил двете процесни фактури, с което е признал предоставянето на услуги и продажбата на стоки от страна на „Рейнлабс Русе“ ООД, за което дължи възнаграждение. Относно насрещните искове за заплащане на неустойки въззивният съд само за пълнота на изложението си е анализирал заявените фактически твърдения и разпитаните за установяването им свидетели. В действителност е отхвърлил исковете само на база твърдения и преценка на постигнатите в договора за франчайз уговорки.

Дори хипотетично да се приеме, че описаните по – горе пет въпроса удовлетворяват критерия по чл. 280, ал. 1 ГПК, то следва да бъде отбелязано, че касаторът не е обосновал приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според даденото в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, за да бъде допуснато касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е необходимо не само да липсва практика по приложението на материалноправна или процесуалноправна разпоредба, но и тя да е непълна, неясна или противоречива, или създадената по прилагането й практика да има нужда от осъвременяване, с оглед изменение на законодателството, или обществените отношения. Касаторът не е заявил коя норма, приложена от въззивния съд, е непълна, неясна или противоречива. Единствено декларативно е посочено, че по поставените въпроси няма практика. Разясненията на ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС обаче нямат предвид практика по разрешаване на идентични спорове, каквато теза имплицитно се съдържа в изложението на касатора.

Петият въпрос е разрешен от въззивния съд в съгласие с практиката на ВКС, на която касаторът „Петрол“ АД се позовава. Обратно на твърдението му съдът е тълкувал договора като е търсил действителната воля на страните, съответно е преценявал уговорките, с оглед събрания по делото доказателствен материал, както и във връзка една с друга. Тезата на касатора, че в чл. 56 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение на което и да е задължение на франчайзополучателя, не може да бъде споделена, предвид буквалния текст на клаузата. Въпросът се явява самоцелно поставен и единствено поради несъгласие на касатора с изводите на съда за неоснователност на насрещните му искови претенции.

Предвид, изхода на делото по касационната жалба на „Петрол“ АД, то на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на „Рейнлабс Русе“ ООД следва да се остави без разглеждане.

На основание чл. 81 ГПК „Петрол“ АД следва да бъде осъден да заплати на „Рейнлабс Русе“ ООД сума в размер на 2 498, 24 лв.- адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС