Определение № 2461 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4242/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Г., чрез адв. Л. Г., срещу въззивно решение № 751 от 05.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 280/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 262839 от 30.08.2022 г., постановено по гр. д. № 11888/2020 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от А. Д. Г. против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45 ЗЗД над уважения размер от 130 000 лева до претендирания такъв от 180 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изживени болки и страдания, следствие смъртта на нейната майка – Р. К. Г., настъпила в резултат на ПТП от 22.12.2018 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване – основно и допълнително, касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Следва ли съдът да обсъжда извън предмета на делото и в разрез с доказателствата, невъвеждани в хода на съдопроизводството възражения и да мотивира изводите си в противоречие със събрания доказателствен материал?“; 2/ „Следва ли съдът да обсъжда изключителни и над обичайните болки и страдания, когато ищец е дъщеря на починала при деликт майка, за да приложи правилно чл. 52 ЗЗД и кои факти следва да се определят като изключителни и над обичайните болки и страдания в тези случаи, респ. какво е значението им при определяне размер на справедливо обезщетение, което търси законен наследник?“; 3/ „Има ли правно значение упражняването на „висококвалифицирана професия“ и следва ли наличието на висше образование на пострадал от деликт да е предпоставка и основание да се приема от съдилищата, че то предполага и доказва запълване на емоционалния и душевен живот на увредения и как точно образованието в този случай влияе върху душевните болки и страдания?“; 4/ „Упражняването на висококвалифицирана професия от увреден при деликт как се отразява върху емоционалната и лична сфера на пострадал и допустимо ли е да се обсъжда от съда като основание за автоматично игнориране на доказани тежки душевни болки и страдания?“; 5/ „Наличието на образование /висше или средно/ и упражняването на „висококвалифицирана професия“ как точно се отразява върху емоционалната и душевна сфера на пострадал от деликт и какво е значението на образованието при определяне на размера на търсеното и дължимо обезщетение?“; 6/ „Следва ли съдът да взема в предвид обстоятелството, че делинквент е съпруг или близък родственик на починалата и как следва това обстоятелство да се отразява към размера на претендираното от увредения обезщетение?“; 7/ „Следва ли съдът да обсъжда недоказани твърдения за евентуално наличие на алкохол в кръвта на делинквента, ако такива доказателства не се събрани по реда на ГПК с оглед принципа за устност и непосредственост?“; 8/ „Следва ли съдът да излага съображения и доводи относно степента на образованието на увредения по предявен иск срещу делинквента или неговия застраховател за обезщетяване на неимуществени вреди и как следва да се отразява степента на образованието към размера на обезщетението за неимуществени вреди?“; 9/ „Включително ако има значение степента на образование и то е висше, може ли автоматично съдът да приеме, че степента на образованието запълва душевния и емоционален свят на увредения и тя /степента на образованието/ води ли автоматично до извод, че увреденият не страда или страда по-малко и обратно – липсата на образование води ли автоматично до извод, че по-ниско образован увреден страда повече при телесно увреждане или смърт на близък родственик, без такива доводи и възражения да са навеждани от страните в процеса и въобще как образованието би могло да се отразява върху размера на обезщетението за неимуществени вреди?“ Счита, че произнасянето на въззивния съд противоречи на приетото в ППВС№4/68г, както и, че въпросите са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Жалбоподателят поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответната страна по жалбата „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, чрез юрк. М. Я., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че СГС е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Посочил е, че правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“, обезпечаваща неговата деликтна отговорност. В обжалваното решение е прието, че при определяне размера на заместващото обезщетение при причинена смърт на близък – в конкретния случай на майка, е необходимо да се отчете начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищцата психически страдания от загубата на близкия родственик, неговата възраст, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – края на 2018 г., както и нормативно определения лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност“ – в размер на 10, 400 млн. лв., независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ ). Въззивният състав е съобразил, че тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Посочил е, че съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. След преценка на събраните гласни доказателства, въззивният съд е намерил, че от показанията на свидетеля Ц. Т., приятелка на ищцата, се установява, че дъщерята на починалата изживява изключително тежко кончината на своята майка, тъй като, макар и двете да са живели в различни населени места, са изградили и поддържали силна емоционална връзка, вкл. и с нейния баща, също починал при настъпване на процесното ПТП. Установени са свидетелства, че от момента на кончината на нейните родители ищцата не може да преодолее мъката по тяхната загуба, както и че техните отношения били много топли, приятелски, сплотени, като на всеки празник ходила в техния дом. От показанията на свидетеля А. С., роднина по бащина линия на ищцата, е установено, че дъщерята и нейните загинали в процесното ПТП родители поддържали от детската възраст до тяхната кончина топли, близки отношения. Постоянно говорила за загубата и изразявала мъката си. Въззивната инстанция е приела за достоверни показанията на свидетелите, като е изтъкнато, че преценени с всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства, като субективните възприятия за последиците върху психиката на ищцата и изживените след кончината на нейната майка болки и страдания са непосредствени. При определяне на заместващото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди, въззивният състав е намерил, че следва да се вземе предвид обстоятелството, че загубата на близък родственик (на 60 навършени години), към когото ищцата е била силно привързана, ще я съпътства през целия ѝ живот. Посочил е, че впоследствие тя ще бъде лишена както от емоционалния контакт, така и от нейната морална подкрепа. Изложени са съображения, че болките и страданията, които ищцата ще продължи да изпитва от загубата на починалата майка, трябва да бъдат отчетени при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение. Въззивният съд е посочил за изяснено от свидетелските показания, че ищцата и майка й са изградили силна духовна връзка, като те са били привързани една към друга. Констатирал е, че в процесното ПТП ищцата е загубила и двамата си родители, но делинквент е бил нейният баща, който е управлявал лекия автомобил, в който е пътувала и загиналата, с концентрация на алкохол в кръвта, възлизаща на 0, 52% (изтъкнато е, че този факт не се оспорва между странните, а и се установява от представените по делото доказателства). Прието е също така, че деликтът като обективно обстоятелство, макар и да не омаловажава дълбоката скръб от внезапната смърт на двамата родители, трябва да се вземе предвид при определяне на справедливото заместващо обезщетение – самият родител (бащата) е поставил себе си и пътниците в опасност, вследствие на което е настъпил трагичният инцидент. От друга страна е съобразено, че макар и ищцата да не е създала свое семейство, тя упражнява високо квалифицирана професия (на химик-биолог), което осмисля нейния душевен, емоционален и професионален свят. Формиран е извод, че в този смисъл, не се доказват превишаващи обичайните неимуществени вреди от загубата на близък родственик (майка), изразяващи се в душевни болки и страдания, свързани с естествената скръб, безпомощност и терзания. Отбелязано е още, че вътрешното убеждение на съда се формира само въз основа на събраните по делото доказателства и въз основа на закона (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК ), поради което е прието за ирелевантно по сходни казуси дали други съдилища присъждат по-висок размер на заместващо обезщетение. При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд е приел, че заместващото обезщетение на ищцата за причинените от противоправното поведение на делинквента Д. А. Г. неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания от загубата на нейната майка, е в размер на 130000 лева. Посочил е, че макар и законодателят да е определил висок нормативен максимум на застрахователното обезщетение, то по този начин той е целял заместващото обезщетение да отговаря на действително претъпените болки и страдания. Изложени са съображения, че заместващото обезщетение представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания (именно защото това обезщетение е заместващо, а не компенсаторно, то се присъжда по справедливост – с оглед на всички конкретни по делото факти, които трябва да се преценяват и с оглед на общоприетите в обществото морални представи за съдържанието на това понятие). Формиран е извод, че в този смисъл, съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – края на 2018 г., и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика, справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при смъртта на майка, към която ищцата е изпитвала силна привързаност, е в размер на сумата от 130000 лева. Тъй като правният извод, до който е достигнала въззивната инстанция, съвпада изцяло с крайните правни съждения на първоинстанционния съд, то решението в обжалваната му част е потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният от касатора в изложението първи въпрос: „Следва ли съдът да обсъжда извън предмета на делото и в разрез с доказателствата, невъвеждани в хода на съдопроизводството възражения и да мотивира изводите си в противоречие със събрания доказателствен материал?“, е привързан към оплакванията му за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства. Въпросът е поставен на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че въззивният съд е обсъдил възражения, които не са въвеждани в хода на производството и са извън предмета на делото, както и че е обсъдил недоказани твърдения за наличието на алкохол в кръвта на делинквента. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по релевираните от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. Въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Въпреки това следва да се посочи следното: Въззивното решение е постановено при съобразяване на задължителната съдебна практика, включително и тази посочена от касаторката. Налице е множество непротиворечива практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК, в която еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото / решение № 554 от 8.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV г. о., решение № 127 от 5.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ІV г. о., решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ІV г. о., решение № 217 от 9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о. и др. /. Обжалваното решение е постановено в съответствие с тази постоянна и непротиворечива практика на ВКС. То е в рамките на въведения от страните предмет на въззивното обжалване. Мотивирано е, като съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства – обсъдил е показанията на свидетелите и писмените доказателства, събрани пред първата инстанция, в това число и заключението на съдебната автотехническа експертиза, в която на страница четвърта, изрично е отбелязана констатацията за наличие на 0,52 промила алкохол в кръвта на водача Д. А. Г., обсъдил е всички доводи и възражения на страните, надлежно релевирани в процеса, и е изложил своите правни изводи по тях. При извършената служебна проверка не се констатира произнасяне по доводи и възражения, които не са релевирани в процеса, нито позоваване на доказателства, които не са събрани по надлежния ред или извън преклузивните срокове. Поради изложеното по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с втория въпрос на касатора – „Следва ли съдът да обсъжда изключителни и над обичайните болки и страдания, когато ищец е дъщеря на починала при деликт майка, за да приложи правилно чл. 52 ЗЗД и кои факти следва да се определят като изключителни и над обичайните болки и страдания в тези случаи, респ. какво е значението им при определяне размер на справедливо обезщетение, което търси законен наследник?“ Предметът на иска се определя от ищеца в исковата молба чрез посочване на правопораждащите юридически факти и заявеното искане. Съгласно константната практика, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 480/12 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 38/07.03.2018 г. по гр. д. № 2126/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., и др., обезщетението за вреди от деликт е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. При претендиране на обезщетение за причинените неимуществени вреди предметът на спора е очертан в рамките на обичайните негативни преживявания в резултат на осъществения деликт и причинените болки и страдания. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай - конкретно увреждане на здравето, психиката, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или общественото положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска, ответникът да има възможност да отговори, а съдът при равнопоставеност на страните - да събере доказателства. В случая в исковата молба освен обичайните болки и страдания на ищцата от внезапната смърт на своята майка, която е обичала, към която е била много привързана и на която е разчитала в живота си, не са изложени твърдения за причинени болки и страдания над обичайните за такъв случай и за конкретно увреждане на здравето, което да налага лечение с медикаменти. В конкретния случай ищцата не твърди, че в резултат на смъртта на майка си е започнала да страда от някакво заболяване, което е надлежно диагностицирано и което да е наложило да приема лекарства - например депресия или посттравматично стресово разстройство. Не изложила твърдения и за каквото и да е друго конкретно увреждане на здравето, психиката, или пък други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността си, обичайната си среда или общественото положение. При липса на подобни твърдения приетото от въззивния съд, че установените в процеса болки и страдания са обичайните, като не се доказват превишаващи обичайните неимуществени вреди от загубата на близък родственик (майка), не е в противоречие с принципа за състезателното начало и принципа за равнопоставеност на страните в процеса, предвидени съответно в разпоредбите на чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ГПК, не е формиран и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Останалите въпроси от изложението – от една страна въпроси с номера 3,4,5,8 и 9, както и въпрос с номер 6 - от друга страна, обобщено се свеждат до въпроса дали два обективно установени факта – образователният ценз и квалификация на увреденото лице /първата група въпроси/ и качеството съпрузи на делинквента и починалата при ПТП - /въпрос №6/, следва да бъдат съобразени от съда при определяне на размера на обезщетението, което се претендира от увредената ищца. На първо място въпросът не е правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като не е поставен в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а е привързан към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти и се извеждат от тезата му, че степента на образование и професията на увредения по предявен иск срещу делинквента е без правно значение към размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и че когато делинквент е съпруг на починалия това обстоятелство също не следва да се съобразява при определяне размера на претендираното обезщетение. Чрез навеждането им касаторът на практика излага несъгласието си с приетия от въззивния съд за справедлив размер на заместващо обезщетение, както и несъгласието си с извода му кои установени в процеса факти са релевантни към определяне размера и какво е значението им за последния. Тези доводи са относими към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че по въпроса „за критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ “ е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, в която са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Следователно не е налице отклонение по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване. Правилността на акта подлежи на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК, както се посочи в мотивите по-горе. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите такива за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за настоящото производство, опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,