Определение № 528 от 27.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2437/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Айкарт Кредит“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор И. Т., чрез адвокат В. Я., срещу въззивно решение № 1594/30.11.2020 г., постановено от Варненски окръжен съд по в.гр.д. № 2481/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна С. П. А., чрез адвокат Д. Т., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима – спорът е търговски, цената на иска е под 20 000 лв. Поддържа още, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Делото не е изключено от касационен контрол, защото когато физическо лице е сключило договора в качеството си на потребител, независимо от търговския характер на сделката по отношение на търговеца, се задейства защитният механизъм на политиката за защита на потребителите, при което по отношение на договора, освен общите за конкретния вид търговски сделки правила, са задължителни и имат предимство всички специални правила с оглед осигуряването на по-високо ниво на защита на потребителя. С приемане на ЗИД ГПК – ДВ бр.100/2019 г., в сила при подаване на касационната жалба по делото, в разпоредбата на чл.113 ГПК законодателят е предвидил допълнителни процесуалноправни средства за ефикасност на защитата на потребителите, като е регламентирано, че тези дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. В случая спорът е потребителски с оглед общата легална дефиниция в § 13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски окръжен съд, като отменил решението на първостепенния Варненски районен съд, приел за установено, че С. П. А. не дължи на “Айкарт Кредит“ ЕАД сумата от 7669,38 евро (в левова равностойност 15 000 лева), представляваща част от консолидирано задължение за главница в общ размер на 15 334,92 евро, признато в сключена между страните спогодба от 02.04.2012 г. с нотариална заверка на подписите, включено в непогасени и предсрочно изискуеми вноски за периода м. юни 2014 г. – м. октомври 2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.03.2019 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 02.04.2012 г. между “Айкарт Кредит“ ЕАД и С. П. А. е била сключена спогодба, по силата на която страните са приели за безспорно установено в отношенията помежду си, че към датата на сключването на спогодбата длъжникът А. има ликвидни и изискуеми задължения към кредитора “Айкарт кредит“ ЕАД в общ размер на 17 316, 53 евро, произтичащи от сключен между страните договор за кредит № 0032747/29.01.2010 г. и вследствие на неговото прекратяване. В размера на дълга се включват 15 334,92 евро – главница, 1 638,61 евро – лихва за забава, начислена върху главницата за периода от датата на прекратяване на договора (02.05.2011 г.) до датата на спогодбата (02.04.2012 г.) и 343 евро – разноски (адвокатско възнаграждение). Страните са уговорили, че така формираното общо задължение ще бъде разсрочено и погасявано според посочен в спогодбата погасителен план, в който дължимите погасителни вноски са посочени с конкретен размер и падеж (чл. 3). Извън първата и последната вноска, всички останали погасителни вноски са уговорени в размер от по 250 евро и с падеж до последния ден на съответния месец (в т. ч. и втората вноска с падеж до 30.04.2012 г.). Прието е от страните (чл. 5 от спогодбата), че погасяването на задълженията може да бъде извършвано в лева или в евро. Страните са уговорили, че длъжникът дължи да погасява задължението си в срок и според размерите на погасителните вноски при настъпване на падежа на всяка една от тях без да е необходимо да бъде канен за това от кредитора (чл. 3, изр. 2-ро от спогодбата). Изрично в чл. 4 е постигната договореност, че при закъснение за изплащане на някоя от вноските, включително и при частично плащане, с повече от 60 календарни дни, считано от настъпване на падежа за плащане на съответната вноска, всички неизплатени погасителни вноски до края на погасителни план стават незабавно, изцяло и предсрочно изискуеми – т.е. автоматично, без волеизявление за предсрочна изискуемост. Установено е, че длъжникът е допуснал неизпълнение на задълженията си по спогодбата като е извършил само следните плащания - на 09.04.2012 г. – 1500 лева (766, 94 евро); на 30.06.2012 г. – 520 лева (265, 87 евро); на 03.08.2012 г. – 520 лева (265, 87 евро); на 14.11.2012 г. – 500 лева (255, 65 евро); на 11.03.2013 г. – 550 лева (281, 21 евро); на 11.06.2013 г. – 600 лева (306, 78 евро); на 31.10.2013 г. – 600 лева (306, 78 евро); на 31.01.2014 г. – 300 лева (153, 39 евро). По делото страните не са спорили, че отношенията им са уредени в спогодбата, тя е източник на предявеното вземане, както и, че е уговорена автоматична предсрочна изискуемост, за която не е нужно кредиторът изрично да я обяви на длъжника. Няма спор и, че подобно волеизявление не е отправяно от кредитора. Страните спорят единствено за датата, на която задължението по спогодбата е станало предсрочно изискуемо – според длъжника през месец юни 2012 г., след неплащането на вноската с падеж до 30.04.2012 г., поради което и към датата на подаване от страна на кредитора на заявлението по чл. 417 от ГПК - 13.03.2019 г. искът е погасен по давност на основание чл. 110 ЗЗД. Кредиторът твърди, че основанието за настъпване на предсрочна изискуемост се е проявило в един по-късен момент - след последното плащане от страна на длъжника - 31.01.2014 г., поради което и предсрочната изискуемост е настъпила на 31.03.2014 г. и към датата на заявлението (13.03.2019 г.) приложимият петгодишен давностен срок не е изтекъл. Въззивният съд приел, че приложими към разрешаването на правния спор са правилата за извънсъдебната спогодба (чл. 365 и сл. ЗЗД). Съгласил се е с позицията и на двете страни страните, че те са уговорили, че просрочие на падежирала вноска с повече от 60 дни води автоматично до предсрочна изискуемост на целия дълг, т. е. до загуба на привилегията на срока, с която се ползва длъжника. Изложил съображения, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, като действието ѝ страните са заместили със сключената от тях спогодба по чл. 365 от ЗЗД. Съдът намерил, че първото просрочие на плащанията по спогодбата с повече от 60 дни се установява по отношение на погасителната вноска с падеж 31.05.2012 г., поради което предсрочната изискуемост на цялото вземане, предмет на спогодбата, възниква на 01.08.2012 г. Съдът изяснил, че според изразената от страните воля, предсрочната изискуемост е обвързана с просрочие на вноска с повече от 60 дни, без това просрочие да е стойностно задължено, а правилата за настъпване на предсрочната изискуемост по ЗЗД са изключени. Посочил, че от датата на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга по спогодбата (01.08.2012 г.) до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (13.03.2019 г.) е изминал срок, надхвърлящ установения в нормата на чл. 110 от ЗЗД петгодишен давностен срок. Допълнил, че действително по делото се установява, че след момента на настъпване на предсрочната изискуемост длъжникът е извършил няколко частични плащания (последното на 31.01.2014 г.), но те не променят нито момента на настъпилата предсрочна изискуемост, нито са основание да се приеме, че съставляват действия, прекъсващи давността. В допълнение, развити са съображения, че дори да се приеме, че извършените плащания след настъпване на предсрочната изискуемост (01.08.2012 г.) представляват признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. “а“ ЗЗД, то това са действия, с които се прекъсва давността, но не съставляват ново основание за настъпване на предсрочна изискуемост на целия дълг в хипотезата на т. 4.1 от спогодбата. Ако се приеме, че давността е прекъсната, новата петгодишна давност започва да тече от последното плащане, на 31.01.2014 г. С оглед на това и предвид разпоредбата на чл. 117 от ЗЗД петгодишния срок е изтекъл на 31.01.2019 г. Заявлението, подадено в заповедното производство е от 13.03.2019 г. – също извън петгодишния давностен срок. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият въпрос: „в хипотезата на предявяване на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на дължимост на вземане, което произтича от договор за потребителски кредит с уговорка, че цялото непогасено задължение става предсрочно изискуемо при неплащането на определен брой вноски и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, необходимо ли е, за да настъпят правните последици на изискуемост на цялото претендирано вземане, кредиторът изрично да обяви на длъжника предсрочната изискуемост“, се явява неотносим към постановеното от въззивния съд. Той се е произнесъл по вземане, произтичащо от договора за спогодба от 02.04.2012 г., за който договор съдът е приел, че съдържа изявление на страните, с което признават, че договорът за кредит е прекратен. Следва да се посочи, че в заповедното производство и в исковото пред двете инстанции по същество, касаторът е поддържал, че вземането му произтича от спогодбата. Съдът не е изследвал договора за кредит и това дали длъжникът е бил редовен платец. Следващият правен въпрос е некоректно поставен: „променя ли се основанието на вземането, в случай че по повод неизпълнение на задължението за връщане на вземането, което произтича от договор за потребителски кредит, страните сключат допълнително споразумение, с нотариална заверка на подписите и съдържанието, за промяна на погасителния план и кредиторът ползва реда по чл. 417 ГПК за претендиране на вземането по съдебен ред“. Съдът не е извел заключение, че спогодбата, на която основава вземането си кредитната институция е допълнително споразумение към потребителския кредит и с него се променя погасителния план по кредита, така че така поставен въпросът се явява неотносим към съображенията на въззивния съд (също и към поддържаното от самата страна по делото до момента). От това, че е ползван реда по чл. 417 ГПК пък несъмнено не могат да се правят доводи относно същността на отношенията между насрещните страни. Казаното по-горе е относимо и към следващия въпрос, в който отново се съдържа твърдение, неотговарящо на приетото от фактическа и правна страна от съда: „ необходимо ли е отправяне на изрично уведомление от кредитора, за да настъпи предсрочна изискуемост на цялото разсрочено задължение, произтичащо от договор за потребителски кредит и предмет на допълнително споразумение, с която се уговаря нов погасителен план на задълженията, възникнали от същия договор за потребителски кредит“. И отново, нито страната е твърдяла, нито съдът е установил, че има уговорен нов погасителен план на задълженията по потребителския кредит; съдът е приел, че предсрочната изискуемост на вземането по споразумението става автоматично, без нарочно волеизявление и това е прието, както от кредитора, така и от длъжника. На процесуалноправния въпрос: „в какъв обем следва да са извършени от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъдат удовлетворени изискванията на чл. 7, 8, 10, 12, 236, ал. 2, 235, ал. 2 и чл. 272 ГПК“, няма как да бъде даден отговор, защото несъмнено съдът е длъжен да спазва точно цитираните разпоредби, а не „в определен обем“. Следващите конкретни процесулноправни въпроси са значими по всеки исков процес: длъжен ли е въззивният съд като съд по същество на спора при постановяване на решението си да обсъди и да се произнесе по всички своевременно наведени доводи, обстоятелства и възражения на ответника по въззивната жалба, включително и тези, изискани и въведени за пръв път пред въззивния съд; длъжен ли е въззивният съд като съд по същество на спора при постановяване на решението си да обсъди, да провери и да се произнесе по всички доказателства в тяхната съвкупност, свързани с изложените възражения срещу въведените основания за обжалване на първоинстанционното решение, включително представените пред и приети от въззивния съд и свързани с указанията му; длъжен ли е въззивният съд като съд по същество на спора при постановяване на решението си да посочи и да се обоснове кои доказателства и защо игнорира и кои доказателства и защо кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото; длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на спора, при постановяване на решението си да се мотивира относно крайните си изводи да приеме за неустановени фактите, за които страната – въззиваем своевременно е представила доказателства и относно чието установяване съдът е отхвърлил своевременно отправеното доказателствено искане и които факти за пръв път са уточнени в производството пред въззивния съд, по негово указание. Въпросите са включени принципно в предмета на произнасяне и по въззивното дело, но не се установява поддържаното противоречие с ТР № 1/2013 г. на ВКС по тълк. д. № 2013 г., ОСГТК и други актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. При точно приложение на закона и в съответствие със съдебната практика въззивният съд се е произнесъл като инстанция по съществото на спора, направил е собствени фактически и правни изводи, като самостоятелно е обсъдил доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните; по исканията на страните се е произнесъл аргументирано. Поставени са още и следните въпроси: при преценката на действителната обща воля на страните относно правоотношение по повод сключено споразумение помежду им (вкл. относно неговото продължаване, изискуемост на вземането, предмет на съглашението и определяне на начална дата на срока на погасителната давност за дължимото вземане) длъжен ли е съдът да обсъди и да вземе предвид всички обстоятелства и факти по делото, включително поведението и изявленията на страните след сключване на съглашението, изразяващи се в изпълнение на задълженията им по същото; представляват ли плащанията за погасителни вноски по разсрочено задължение, съгласно условията и в изпълнение на сключена спогодба, признание на задължението, обективирано в същата, годно да прекъсне давностния срок за цялото вземане – твърди се противоречие по поставените въпроси с решение № 85/24.07.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1207/2014 г., III г.о.; решение № 188/11.01.2016 г. на ВКС по т.д. № 3378/2014 г., II т.о.; решение № 52/10.06.2020 г. на ВКС по т.д. № 920/2019 г., II т.о.; решение № 215/12.10.2015 г. на ВКС по гр.д. № 49/2015 г., III г.о.; решение № 102/01.08.2017 г. на ВКС по гр.д. 50254/2016 г., IV г.о.; решение № 134/25.10.2018 г. на ВКС по т.д. № 3462/2017 г., II т.о.; решение № 120/31.07.2019 г. на ВКС по гр.д. № 992/2018 г., III г.о. /по първия от тях/ и на решение № 208/08.06.1996 г. на ВКС по гр.д. № 85/96 г., I г.о.; решение № 244/21.01.2020 г. на ВКС по гр.д. № 983/2019 г., III г.о.; решение № 170/29.11.2018 г. на ВКС по гр.д. № 3957/2017 г., III г.о.; решение № 244/21.01.2020 г. на ВКС по гр.д. № 983/2019 г., III г.о.; решение № 275/08.08.2019 г. на ВКС по т.д. № 1603/2017 г., II т.о. /по втория от тях/ Първо, следва да се посочи, че страните не са имали спор относно изразената от тях воля в споразумението, предмет на исковото производството. Съдът е изследвал същото и е установил за какво са се договорили страните, като нито е променил, нито е заменил действителните волеизявления. Няма основание да се приеме, че неточно или превратно е тълкувал споразумението, което е ясно. Некоректно е пред касационната инстанция кредиторът, недоволен от извода на съда, че вземането му е погасено по давност, да се опитва да постави за първи път спора относно тълкуването му и то, относно клаузи, за които и двете страни не са имали различия. Независимо от казаното, въззивният съд, при анализа на споразумението и поетите по него задължения, се е ръководил от неговия текст в общоприетия смисъл на използваните изрази, от данните за извършени плащания по същото; от поведението на страните преди и след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, от становищата им по настоящото дело. В този смисъл не се установява противоречие с някое от цитираните решения. Въпросът, дали плащанията за погасителни вноски по разсрочено задължение, съгласно условията и в изпълнение на сключена спогодба, представляват признание на задължението, обективирано в същата, годно да прекъсне давностния срок за цялото вземане, няма да промени резултата по спора, дори отговорът да е положителен, защото въззивният съд е изложил следните алтернативни съображения: „дори да се приеме, че извършените плащания след настъпване на предсрочната изискуемост представляват признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. “а“ ЗЗД, то това са действия, с които се прекъсва давността, но не съставляват ново основание за настъпване на предсрочна изискуемост на целия дълг в хипотезата на т. 4.1 от спогодбата“. Следователно, ако давността е била прекъсната, то новата петгодишна давност ще започне да тече от последното плащане, на 31.01.2014 г., но при подаване на заявлението в съда 13.03.2019 г., петгодишният срок по чл. 117 от ЗЗД също е изтекъл. Като въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, са поставени следните: в случай на вземане, произтичащо от договор за потребителски кредит, изменен с допълнително споразумение с нотариална заверка на подписите, по което страните продължават да изпълняват задълженията си (длъжникът извършва погасителни вноски, а кредиторът не предприема действия по принудително изпълнение), въпреки формално настъпване на основание за настъпване на предсрочна изискуемост (изтичане на определен срок от датата на дължимата вноска), без да е отправено изрично уведомление за настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане, от кой момент започва да тече погасителната давност за цялото непогасено задължение, разсрочено на вноски – с изтичане за пръв път на уговорения срок на забава, считано от момента, в който е трябвало да бъде извършено погашение, без да се вземат предвид последващите погашения – изпълнение от длъжника или с изтичане на уговорения срок, считано от датата на последното погашение, направено от длъжника, или считано от падежа на всяка претендирана в производството вноска; продължено ли е действието на съглашение при първоначалните му условия, по което съглашение, въпреки формално осъществена обективна предпоставка за настъпване на предсрочна изискуемост, но без да е отправено изрично уведомление за настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане, страните продължават да изпълняват задълженията си съгласно първоначалните му условия. В голямата си част въпросите се припокриват с вече разгледаните и съдът даде отговор за липсата на основание за допускане на касационно обжалване за произнасяне по тях. Отново във въпросите се съдържат твърдения за фактите и правото, които въззивният съд не е сторил – че вземането, предмет на произнасяне, произтича от договор за кредит, че този договор е изменен само относно погасителния план (със споразумението) или се пропускат релевантни фактически и правни изводи на съда. Въпросите са неотносими към постановеното в решението, в което са изложени съображения за неприложимост на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, заменен по взаимно съгласие между насрещните страни със спогодба по чл. 365 от ЗЗД. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 800 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът