Определение № 2886 от 06.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2198/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „ПС електрик“ ООД, [населено място], чрез адвокат Б. Г., срещу определение № 448 от 22.07.2024 г. по в.ч.гр.д. № 330/2024 г. на Варненски апелативен съд. С атакуваното определение е отменено определение № 59 от 23.05.2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 73 от 18.06.2024 г., постановени по т.д. № 56/2023 г. на Шуменски окръжен съд /ШОС/, с което е било оставено без уважение направеното от „Елит 94“ ЕООД, [населено място] възражение за местна неподсъдност на делото на ШОС, като вместо това делото е прекратено пред Шуменски окръжен съд и е изпратено за разглеждане от компетентния, съобразно правилата за определяне на местна подсъдност съд - Великотърновски окръжен съд, на основание чл. 105 във вр. с чл. 108, ал. 1 ГПК. Оплакванията на жалбоподателя са за недопустимост и, при условията на евентуалност - за неправилност на обжалвания съдебен акт, като се претендира обезсилването му, респективно - отмяната му. На първо място, с оглед твърдяната недопустимост на обжалвания съдебен акт, жалбоподателят изтъква, че в диспозитива на определение № 59 от 23.05.2024 г. по т.д. № 56/2023 г. Шуменски окръжен съд не се е произнесъл по възражението на „Елит 94“ ЕООД в отговора му на исковата молба за местна неподсъдност на делото на ШОС и реално липсва определение, което да бъде обжалвано - обстоятелство, което според жалбоподателя прави частната жалба срещу определение № 59 от 23.05.2024 г. недопустима. Жалбоподателят се позовава на т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която мотивите на съдебния акт не подлежат на обжалване, с оглед на факта, че предмет на проверка е крайният акт на съда, материализиран в съответния диспозитив. Според жалбоподателя обжалваното определение № 59 от 23.05.2024 г. не съдържа диспозитив, а последващото определение № 73 от 18.06.2024 г., съдържащо диспозитив, не е било обжалвано и е влязло в законна сила, като Варненски апелативен съд не е отчел този факт. Според жалбоподателя Варненски апелативен съд е приел, че предмет на обжалване е и определение № 73 от 18.06.2024 г. по т.д. № 56/2023 г. на Шуменски окръжен съд, произнасяйки се по непредявена жалба, което обуславя недопустимост на обжалваното в настоящото производство въззивно определение. На второ място, по твърдяната неправилност на обжалвания съдебен акт, жалбоподателят е посочил, че в случая липсва частна жалба срещу определение № 73 от 18.06.2024 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, поради което то е влязло в законна сила. Според него неправилно въззивният съд е приел, че с обжалване на определение № 59 от 23.05.2024 г., несъдържащо диспозитив, е обжалвано и определение № 73 от 18.06.2024 г., без дори да изследва дали второто определение вече не е било влязло в сила, като по този начин е постановил съдебен акт в противоречие с определение № 50001 от 09.01.2023 г. по ч.т.д. № 104/2022 г. на ВКС, II т.о. Моли се присъждане и на сторените по делото разноски. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Формулират се следните процесуалноправни въпроси, които според жалбоподателя са включени в предмета на спора и са обусловили правната воля на съда: 1/ „От кой момент съдебният акт и актът, с който е поправен по реда на чл. 247 ГПК, образуват едно цяло - от деня на поправката или от дена на постановяване на първоначалния акт?“ 2/ „Подлежи ли на разглеждане жалба срещу съдебен акт, при който липсва диспозитив, при положение, че жалбата срещу този акт е депозирана преди поправяне на съдебния акт по чл. 247 ГПК служебно от съда?“ По първия поставен въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие със следните съдебни актове на ВКС: определение № 50001 от 09.01.2023 г. по ч.т.д. № 104/2022 г. на ВКС, II т.о. и определение № 743 от 23.12.2019 г. по т.д. № 396/2019 г. на ВКС, II т.о. По втория поставен въпрос се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по него няма задължителна или незадължителна практика на ВКС, а неговото разрешаване е от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото. В писмен отговор насрещната страна „Елит 94“ ЕООД, [населено място], чрез адвокат Й. М., оспорва допускането на касационен контрол по подадената частна касационна жалба, както и основателността й. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: Производството по т.д. № 56/2023г. на Шуменски окръжен съд е образувано по предявен от „ПС електрик“ ООД против „Елит 94“ ЕООД иск с правно основание чл. 403, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК за заплащане на сумата 80 960,08 лв., претендирана като претърпяна от ищеца имуществена вреда от наложени по искане на ответника обезпечителни мерки - запор върху банкова сметка, за обезпечаване на иск, който е отхвърлен като неоснователен с влязло в сила решение на Великотърновски окръжен съд по гр.д. № 962/2019 г. С подадения писмен отговор на исковата молба ответното дружество своевременно е направило възражение за местна неподсъдност на спора, сочейки, че адресът му на управление е в съдебния район на Великотърновски окръжен съд, поради което и е изложило доводи, че на основание чл. 108 ГПК компетентен да разгледа предявения иск е Великотърновски окръжен съд. В мотивите на определение № 59 от 23.05.2024 г. по т.д. № 56/2023 г. на Шуменски окръжен съд първоинстанционният съд е приел възражението за неоснователно с аргумента, че доколкото отговорността по чл. 403 ГПК се основава на непозволеното увреждане, ищецът разполага със специалната изборна подсъдност по чл. 115, ал. 1 ГПК - по местоизвършване на деянието, което обстоятелство е настъпило в [населено място], пропускайки обаче да изрази волята си в дизпозитива на определението. Ответникът по делото „Елит 94“ ЕООД е уведомен за определението на 30.05.2024 г., като на 31.05.2024 г. /датата на пощенското клеймо/ е подал частна жалба срещу същото вх. № 2876/03.06.24 г. по регистратурата на ШОС. С определение № 73 от 18.06.2024 г. по т.д. № 56/2023 г. Шуменски окръжен съд е допуснал на основание чл. 247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в определение № 59 от 23.05.2024 г., чрез вписване в неговия диспозитив, че възражението на ответника „Елит 94“ ЕООД за местна неподсъдност на делото на Шуменски окръжен съд следва да бъде оставено без уважение. Първоинстанционният съдия е отбелязал, че препис от определение № 73 от 18.06.2024 г. е бил редовно връчен на „Елит 94“ ЕООД на 10.07.2024 г. /л. 147 от т.д. № 56/2023 г. на Шуменски окръжен съд/. Въззивно ч.гр.д. № 330/2024 г. на Варненски апелативен съд е било образувано по частна жалба с вх. № 2876/03.06.24 г., подадена срещу определение № 59 от 23.05.2024 г. по т.д. № 56/2023 г. на Шуменски окръжен съд. В определението си въззивният съд изрично посочва, че възприема подадената частна жалба, с която е бил сезиран, като подадена срещу определение № 59 от 23.05.2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 73 от 18.06.2024 г., постановени по т.д. № 56/2023 г. на Шуменски окръжен съд. В постановеното от него определение № 448 от 22.07.2024 г. по в.ч.т.д. № 330/2024 г., предмет на обжалване в настоящото производство, Варненски апелативен съд не е споделил мотивите на първоинстанционния съд. Според въззивния съд е безспорно, че предвидената в чл. 403 ГПК отговорност за вреди, претърпени в резултат на допуснато обезпечение по иск, който не е предявен в срока по чл. 390, ал. 3 ГПК или е бил отхвърлен като неоснователен, лежи на плоскостта на отговорността за непозволено увреждане, като обаче в теорията и съдебната практика се приема, че това не е отговорност за деликт. Съдът е пояснил, че тази отговорност е безвиновна и не е обусловена от наличието на виновно противоправно поведение от страна на ищеца по обезпечения иск, който не може да се освободи от нея, като докаже, че е положил дължимата грижа да провери допустимостта или основателността на исковата си претенция. Съдът е допълнил, че отговорност се носи и в случаите, когато обезпеченият бъдещ иск не е бил предявен, независимо, че същият може и да е основателен. С оглед на гореизложеното, въззивният съд е приел, че поради факта, че се касае за отговорност, която не произтича от деликт, то специалната подсъдност по чл. 115, ал. 1 ГПК е неприложима. Варненски апелативен съд е заключил, че местната подсъдност следва да бъде определена съгласно разпоредбата на чл. 105 вр. чл. 108, ал. 1 ГПК, поради което и с оглед на вписания в ТР адрес на управление на ответното дружество „Елит 94“ ЕООД - [населено място], област Велико Търново, е определил Великотърновски окръжен съд за местно компетентен да разгледа предявения иск. Според съда процесуалното поведение на „ПС електрик“ ООД по друго дело, образувано по друг спор между същите страни, е ирелевантно в настоящото производство. Така мотивиран, въззивният съд е отменил определение № 59 от 23.05.2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 73 от 18.06.2024 г., постановени по т.д. № 56/2023 г. на Шуменски окръжен съд, като вместо него е поставил делото да бъде изпратено за разглеждане от компетентния съд - Великотърновски окръжен съд. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд определение. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, освен в случаите на вероятна нищожност или недопустимост на въззивния съдебен акт, за които касационната инстанция следи и служебно, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на жалбоподателя да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и наличието на някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно определение не е вероятно недопустимо, както се поддържа в частната касационна жалба. Произнасянето на въззивния съд по депозираната частна жалба, подадена срещу поправеното по реда на чл. 247 от ГПК първоначално определение, е осъществено след допускането от първоинстанционния съд на поправката на очевидна фактическа грешка в него с второто, постановено по делото определение, когато и двата акта са съществували в правния мир и вече са съставлявали предпоставяното от цитираната от жалбоподателя практика на ВКС, едно цяло – като единство от мотиви и диспозитив, в претендирания от жалбоподателя смисъл, и това е ясно отразено в съдържанието на обжалваното въззивно определение – мотиви и диспозитив. По същите, изложени непосредствено по-горе съображения, в случая и двата въпроса на жалбоподателя не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като основани на твърдения, несъответни на действителните обстоятелства по делото и на също действителните изводи на въззивния съд, обективирани в мотивите към обжалваното определение, и обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. При изложеното освен, че не е обуславящ за изхода на делото във въззивната инстанция, поради което – и непредставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване, по отношение на първия въпрос не е налице и претендираното противоречие на обжалваното определение с цитираната от жалбоподателя практика на ВКС. Отново при изложеното, освен че не представлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, при наличието по втория въпрос на жалбоподателя на съдебна практика /включително цитираната от него/, по отношение на която не са налице условията за изоставянето, осъвременяването или промяната й, разяснени по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по отношение на същия въпрос не е налице и претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното определение в случая не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение