Определение № 90 от 13.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1349/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на „ВК Мениджмънт” ЕООД, [населено място] и „БР Консулт“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 120 от 22.02.2024г. по т. д. № 942/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, потвърждаваща решение № 263027 от 11.05.2021 г. по гр. д. № 4964/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, Трети състав, с което предявените от „Сана 2010“ ЕООД, [населено място] срещу дружествата-касатори обективно и субективно съединени искове са уважени съответно: искът срещу „ВК Мениджмънт” ЕООД с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД за заплащане равностойността на 10 бр. билбордове, предмет на договор за покупко-продажба от 01.06.2010 г. с Консорциум „Контракт Имидж“, е уважен за сумата 24 842.05 лв.; искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху тази сума за периода от 04.04.2017 г. до завеждане на делото е уважен за 2 538 лв.; искът срещу „ВК Мениджмънт” ЕООД с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение на същия договор е уважен за сумата 10 823 лв.; искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху тази сума за периода от 16.04.2013 г. до 16.04.2018 г. е уважен за 1 863.99 лв.; искът срещу „БР Консулт“ ЕООД с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение на същия договор е уважен за сумата 8 083.14 лв. и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху тази сума за периода от 16.04.2013 г. до 16.04.2018 г. е уважен за 850.42 лв. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Считат, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД, като е определил равностойността на процесните билбордове към датата на исковата молба, а не към датата, когато е настъпило обедняването на ищеца, т. е. когато е следвало да получи вещите – м.06.2010 г. Изразяват несъгласие и с извода, че вземанията не са погасени по давност. Според тях, в противоречие с чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116, б. „б“ ЗЗД, съдът е приел, че с предявяването на 30.03.2011 г. на иск за признаване за нищожен на сключения между ищеца и Консорциум „Контракт Имидж“ договор за покупко-продажба от 01.06.2010 г. давността е била прекъсната, както и че до отхвърлянето на този иск с влязлото в сила на 07.03.2014 г. решение по гр. д. № 13404/2011 г. на Софийски районен съд давност не е текла. Твърдят, че предявеният през 2011 г. иск за нищожност на продажбената сделка не е иск относно вземането на купувача за получаване на вещите, поради което не е налице хипотезата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, а освен това поради отхвърлянето на иска давността не се счита прекъсната. Релевират оплакване за допуснато нарушение и на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, изразяващо се в игнориране на изричната уговорка в чл. 7.2. от процесния договор за продажба, според която, след придобиване на собствеността върху закупените съоръжения продавачът е освободен от всякаква финансова и друга отговорност за тези вещи. Подробни доводи са изложени и във връзка с исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, които обобщено се свеждат до твърдението, че не е доказано наличието на нито един от елементите на фактическия състав на посочената разпоредба. Като съществени нарушения на съдопроизводствените правила касаторите преценяват необсъждането на част от заявените от тях възражения (за периода на дължимост на мораторните лихви върху обезщетенията за пропуснати ползи с оглед разпоредбата на чл.111, б. „в“ ЗЗД; за извънсъдебно признание на неблагоприятния за ищеца факт, че същият е бил във владение на процесните вещи в периода м.06.2010 г. – м. 05.2011 г.; за избраната от ищеца форма на защита – искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, която е изрично ограничена от ал. 2 на същия член). Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Кои са преценяваните от съда релевантни факти по иск на собственик на движима вещ, който търси обезщетение за нея от лице, което я е получило без основание и впоследствие се е разпоредило с нея или вещта е унищожена; Към кой момент се определя в този случай паричното обезщетение; 2. Прекъсва ли погасителната давност за вземането на купувача за получаване на вещите, респективно тяхната равностойност, както и за вземането за обезщетение за лишаване от ползването предявеният от продавача иск за нищожност на договора за продажба; В случай, че давността се прекъсва с предявения от продавача иск за нищожност на договора, какво е значението за давността при отхвърляне на този иск; 3. Годността за ползване на вещта от значение ли е за основателността на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД; 4. Може ли съдът да постанови решение, което е в противоречие с уговорките на страните в сключения между тях договор, който съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има силата на закон за тях; 5. Представлява ли доказателство за предаване на вещите по договора за продажба признанието на ищеца, направено в писмен вид пред орган на досъдебното производство, че в определен период от време е експлоатирал същите – процесуален въпрос по приложението на чл. 175 ГПК; 6. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните“. В подкрепа на твърдението, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, са посочени съответно: за първия въпрос – решение № 478 от 20.06.2013 г. по гр. д. № 1714/2011 г. на IV г. о.; за втория въпрос – т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС; за третия въпрос – решение № 88 от 28.08.2017 г. по т. д. № 834/2016 г. на II т. о. и цитираните в него решения; за четвъртия въпрос – решение № 28 от 01.03.2017 г. по гр. д. № 60094/2016 г. на IV г. о.; за петия въпрос – решение № 210 от 19.09.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г. на IV г. о. и решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г. на IV г. о.; за шестия въпрос – решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на I г. о., решение № 36 от 07.08.2015 г. по т. д. № 465/2014 г. на II т. о., решение № 88 от 06.07.2017 г. по т. д. № 3114/2015 г. на I т. о. и др. Ответникът по касация – „Сана 2010“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 24.04.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса. Същата е процесуално допустима обаче само частично – по отношение на иска по чл. 57, ал. 2 ЗЗД срещу „ВК Мениджмънт” ЕООД за заплащане равностойността на процесните вещи, доколкото цената на същия (24 842.05 лв.) е над установения в закона минимален размер 20 000 лв. за търговските дела и съответно за акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху тази сума за периода от 04.04.2017 г. до завеждане на делото. С оглед обстоятелството, че цената на всички останали главни искове е под 20 000 лв., в тази част въззивното решение не подлежи на касационен контрол и поради това касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Търговският характер на делото в случая произтича от неговия предмет – претендират се вземания, възникнали във връзка със сделка, която е търговска съгласно презумцията на чл. 286, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Доколкото страни по процесния договор за продажба са търговци и поради това, че е сключен във връзка с осъществяване на тяхната търговска дейност, то независимо, че не е сред изброените в чл.1, ал.1 абсолютни търговски сделки, този договор следва да се определи като търговска сделка. По касационната жалба в допустимата й част: Обжалваното решение е постановено по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК. Съобразявайки указанията в решение № 50119 от 16.11.2023 г. по т. д. № 1779/2022г. ВКС, I т. о., с което е обезсилено първото въззивно решение, при новото разглеждане на делото Софийски апелативен съд е приел, че първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от “Сана 2010“ ЕООД иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението на процесните 10 билборда, е влязло в сила и че следва да се произнесе по исковете за заплащане на равностойността на тези вещи на посоченото от касационната инстанция правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД; по исковете с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаването на ищеца от ползването на същите за процесния период и по акцесорните искове по чл. 86 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава върху двете главници в размер на законната лихва за периода до исковата молба. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 01.06.2010 г. между ищеца “Сана 2010“ ЕООД и ответните дружества „ВК Мениджмънт” ЕООД и „БР Консулт“ ЕООД, действащи към посочената дата като дружество по ЗЗД „Консорциум Контракт Имидж”, е сключен договор за покупко-продажба, по силата на който ищцовото дружество е придобило собствеността на 10 бр. билбордове, с локации подробно описани в Приложение №1 към договора, при цена 6 000 лв. (с включен ДДС); Цената на вещите е платена от купувача на 07.06.2010г., но ответниците не са изпълнили задължението си да му ги предадат; С нотариална покана от 04.10.2010 г. „Консорциум Контракт Имидж” е уведомил ищеца, че счита договора за нищожен, за което на 30.03.2011 г. е предявен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК; С решение от 06.08.2012 г. по гр. д. № 13404/2011 г. на Софийски районен съд, влязло в сила на 07.03.2014 г., искът е отхвърлен. При тази фактическа обстановка, решаващият състав е приел за доказани предпоставките на чл. 57, ал. 2 ЗЗД за уважаване на претенцията за заплащане равностойността на процесните 10 билборда, а именно: 1. налице е „подлежаща на връщане“ вещ, тъй като продавачът по процесния договор не е изпълнил задължението си след заплащането на цената да предаде закупените вещи на купувача; 2. установена е липсата на тези вещи – в констативен протокол от 14.09.15г. на помощник-нотариус М. Такова е отразено, че от поставените на автомагистрала „Тракия“ билбордове, предмет на договора, един е заменен с друг по-голям, на един табелата с фирмата на собственика е избледняла и не се вижда, а останалите ги няма; 3. налице е знание у продавача, че държи вещите без основание, тъй като не е изпълнил изрично предвиденото в чл. 6 на договора свое задължение за предаване на вещите. При преценката за това коя стойност на билбордовете се дължи, въззивният съд е съобразил заключението на изслушаната по делото оценителна експертиза, според което действителната стойност на процесните билбордове към датата на предявяване на исковата молба е 29 740 лв., а цената за подготовка, доставка и монтаж - 6 436 лв., или общата стойност е 36 176 лв. Поради това е счел, че дължима от ответниците е именно тази сума, а не получената цена 6 000 лв., като с оглед разпределението между тях на дяловете в консорциума след прекратяването на дейността му на 18.12.2012 г. (68.67% за „ВК Мениджмънт“ ЕООД и 31.33% за „БР Консулт“ ЕООД) е приел, че „ВК Мениджмънт“ ЕООД следва да заплати сумата 24 842.05 лв., както и обезщетение за забава за периода от датата на поканата - 04.04.2017 г. до датата на исковата молба в размер на 2 538 лв. Като неоснователно вторият въззивен състав е преценил възражението на ответниците за изтекла погасителна давност. Приел е, че: С предявяването на исковата молба за прогласяване нищожността на процесния договор (на 30.03.2011 г.), по която е образувано гр. д. № 13404/2011 г. на СРС, е прекъснато течението на погасителната давност, тъй като се касае за спор за действителността на договора, от който произтича вземането за предаване на вещите; Докато е траел процесът давността е спряла да тече; С влизането в сила на 07.03.2014г. на отхвърлителното решение течението на давността е продължило; Давността е прекъсната с предявяване на 13.04.18г. на иска, по който е образувано настоящето дело. С оглед на това, съдът е приел, че вземането не е погасено по давност. Според него, давност е текла за периода от 07.06.10г. до 30.03.11г. (8 месеца и 23 дни) и за периода от 07.03.14г. до 13.04.18г. (4 години,1 месец и 10 дни). Или, исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е предявена след 4 години,10 месеца и 3 дни, т. е. преди изтичането на петгодишния давностен срок. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато. Отговарящи на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на делото са два от поставените в изложението въпроси – за момента, към който се определя паричното обезщетение по реда на чл. 57, ал. 2 ЗЗД (вторият въпрос по т. 1) и за спиране и прекъсване на погасителната давност за вземане в хипотезата на предявен иск за прогласяване нищожност на договора, пораждащ вземането, който иск е отхвърлен с влязло в сила решение (въпросите по т. 2). По отношение на тези въпроси е осъществено и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите са разрешени в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС, съответно: първият въпрос е решен в противоречие с решение № 478 от 20.06.2013 г. по гр. д. № 1714/2011 г. на IV г. о., а вторият въпрос – в противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Останалите формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като не е изпълнено общото изискване да са релевантни за изхода на настоящия спор съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът по т. 3 е относим към претенциите по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, които не са предмет на настоящото производство поради недопустимостта на касационния контрол върху въззивното решение в тази част (чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК), а останалите въпроси касаят възприемането на фактите по делото и обсъждането на конкретни доказателства (въпросите по т. 4 и т. 5) или представляват оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения (въпросът по т. 6), като част от тях касаят въззивния акт в неподлежащата на касационно обжалване негова част. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК