Определение № 50463 от 04.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1481/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи" /НББАЗ/ срещу решение №226 от 21.02.2022 г., постановено по в.гр.д. №1211/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №260010/01.03.2021 г. по т.д. №127/2019 г. на Пернишки окръжен съд за уважаване на исковете на Р. И. Г. против НББАЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата от 45 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019 г. В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се като незаконосъобразен извода на въззивния съд, че доброволното плащане от страна на НББАЗ на обезщетение в размер на 5 000 лв. представлява извънсъдебно признание на основанието на иска. Отделно се твърди, че в хода на производството ищецът не е провел пълно и главно доказване на оспорения от Бюрото механизъм на настъпване на ПТП като се акцентира, че разпитаният по делото като свидетел – актосъставител, не е бил очевидец, както и че мястото на произшествието не е било посетено от органите на МВР. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че всички претендирани от ищеца увреждания са в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП като се оспорва доказателствената стойност на приложеното към исковата молба частно медицинско експертно становище. На последно място се излагат доводи за незаконосъобразно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с твърдение, че максималният дължим размер е 5 000 лв. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, отхвърляне на иска, респ. намаляване размера на обезщетението и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставени са следните правни въпроси: 1.“ Извършеното доброволно частично плащане от страна на ответника представлява ли извънсъдебно признание на иска с правно основание чл. 45 ЗЗД до пълния размер, в т.ч. досежно вина, противоправност, вреди и причинно-следствена връзка?“. В тази връзка въпреки извършеното доброволно частично плащане /преди подаване на исковата молба/ следва ли ищецът да докаже всички факти и обстоятелства от фактическия състав на предявения иск, които са в негова доказателствена тежест или следва да се приеме, че спорът е единствено по размер?“. Сочи се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №235 по гр.д. №513/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение №122 по т.д. №1946/14 г. на ВКС, II т.о.; решение №217 по гр.д.№1151/16 г. на ВКС, IV г.о., както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 2 .“Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения? “. Поддържа се противоречие с: решение № 134/2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на ВКС, ІІ т.о; решение № 75/20.06.2016 г. по т.д. №1608/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. №3768/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №161/04.10.2016 г. по т.д. №2220/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №202/25.01.2018 г. по т.д.№ 1826/2016 г. на I т.о. и др. 3.“ Частното медицинско експертно становище представлява ли годно доказателствено средство и следва ли да бъде кредитирано от съда като такова? Допустимо ли е вещото лице по медицинска експертиза да обуславя своите експерти изводи с изложеното в частна експертиза, без за същите да притежава необходимите знания и професионален опит?“. Според касатора въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с решение №214/2014г. по т.д. №992/2012 г. на ВКС, I т.о. 4.“ Какво е съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД? Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд да вземе предвид и да изложи мотиви досежно обективни икономически показатели и социално-икономическата конюнктура в страната като цяло? Как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД?“. Сочи се противоречие с практика на ВКС, формирана с: решение №196/2021 г. по гр.д. 925/2020 г. на ВКС, IV г.о.; решение №129/2020 г. по гр.д. №516/2020 на ВКС, III г.о.; решение №24/2017 г. по т.д. 60047/2016 г. на ВКС, III г.о. и др. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на касационната жалба от ищеца Р. И. Г.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №260010/01.03.2021 г., постановено по т.д. №127/2019 г. на Пернишки окръжен съд, с което НББАЗ е осъдено на осн. чл.513, ал.1 вр. чл.511, ал.З предл. трето, вр. ал.1, т.1 вр. чл.506 КЗ да заплати на Р. И. Г. сумата от 45 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди в резултат от ПТП, станало на 15.09.2018 г. в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019 г. В частта му, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за разликата от 45 000 лв. до 200 000 лв., въззивното решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила. На базата на събраните по делото писмени доказателства ( протокол за ПТП № 1679269/15.09.2018 г., наказателно постановление от 13.11.2018 г., амбулаторен лист от 15.09.2018 г. на ЦСМП при МБАЛ П.), въззивният състав е приел за установено, че на 15.09.2018г. в 23.20 ч. в междублоковото пространство пред бл. 64 на [улица]в [населено място] е настъпило ПТП между лек автомобил марка „Субару Л.“ с норвежки регистрационен номер, управляван от И. Л., и ищеца Р. Г. като пешеходец. При извършване на маневра движение назад, без да се увери че пътя зад МПС е свободен, водачът на МПС е станал причина за ПТП с преминаващия зад него пешеходец, след което е транспортирал ударения пешеходец до ЦСМП за проследяване. Впоследствие на 13.11.2018 г. с наказателно постановление е било наложено на водача на автомобила административно наказание на основание чл. 183, ал. 2, т. 11 ЗДвП за нарушение на чл. 40, ал. 1 ЗДвП. Ищецът е посетил на 15.10.2018 г. болничното заведение и в анамнезата като причина е посочена травма при удар от автомобил на паркинг с уведомяване на органите на МВР. Като основна диагноза е посочено-мозъчно сътресение, без открита вътрешно-черепна травма. Съдът е подчертал, че обстоятелствата относно наличието на причинна връзка между получените травми и пътното произшествие се изясняват, както от показанията на актосъставителя К., според който отразените в протокола обстоятелства са коректно посочени според неговите възприятия и тези на колегите му при посещението на място, така и от приетите заключения по основната и допълнителната медицинска експертизи, които изключват наличие на предшестващи пътния инцидент епилептични гърчове, припадъци или вродена епилепсия, както и други медицински причини, които биха могли да провокират травмената епилепсия на ищеца. Апелативният състав е подчертал, че с допълнителното заключение по извършената медицинска експертиза се потвърждават констатациите в основното заключение, че травмата и настъпилите усложнения са в причинна връзка с процесното ПТП, като първоначално доброто състояние на ищеца не изключва вътрешно-черепна травма без видими охлузвания или наранявания, дори и при липса на хематом. Въззивният съд е обосновал извода за причинна връзка и със свидетелските показания на майката на ищеца Е., от които се установява, че същият е посетил болница два дни след инцидента заради главоболие, като след първия му престой в болница, е последвало поредно стационарно лечение вече поради получени припадъци и установена в тази връзка епилепсия. При така установената фактическа обстановка апелативният състав е формирал извод, че са налице материалните предпоставки за уважаване на иска по чл. 513, ал. 1 вр. чл. 511, ал. 3 предл. трето КЗ, като е посочил, че извън наличието на извънсъдебно признание, всички правнорелевантни факти са подкрепени с убедителни по делото доказателства. С оглед направеното от Бюрото оспорване на протокола за ПТП, съдът е подчертал, че независимо, че отразените в него обстоятелства не се ползват с обвързваща с материална доказателствена сила доколкото не са възприети пряко от длъжностното лице, в конкретния случай обстоятелствата, при които е възникнал инцидента, се подкрепят от всички доказателства по делото, потвърждаващи констатациите на полицейските служители. Според съда доказателствена стойност на протокола подлежи на съвкупна преценка с другите доказателства, които в конкретния случай подкрепят убедително удостоверените в него факти. Произнасяйки се по въпроса за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е посочил, че се съобразява с вида и тежестта на контузиите, по-тежката от които е черепно-мозъчната, вследствие на която са настъпили описаните от медицинската експертиза усложнения -развитие на травмена епилепсия, представляваща травмена болест на мозъка, в резултат на която сериозно е нарушено качеството на живот на ищеца - млад мъж на 29 години. Отчетени са търпените физически болки и неудобства - главоболие, световъртеж, замаяност в резултат на травмата и нарушената биоелектричната активност на мозъка, провокирана травмена епилепсия, изискваща поддържане на медикаментозен режим. Съдът е отразил, взима предвид заключенията по извършените медицински експертиза, съгласно които средната продължителност на травменото лечение в благоприятния му вариант е от 3 до 5 години, а при усложнено протичане от 10 до 20 години или до живот, както и че ищецът продължавапонастояящем да търпи неблагоприятните последици, свързани с антиконвулсивното лечение и че този период в по-благоприятния му вариант почти сигурно няма да бъде по-кратък от 6 години. Въззивният състав е обобщил, че настъпилите в конкретния случай усложнения - травмена епилепсия и необходимост от медикаментозна поддържаща терапия са обстоятелства, които съществено завишават обема на вредите и обосновават обезщетение по чл. 52 ЗЗД в определения от първата инстанция размер от 50 000 лв. ( или дължимо обезщетение от 45 000 лв. след приспадане на изплатените извънсъдебно 5 000 лв. ), защото нарушават качеството на живот на един млад човек и то за продължителен период. Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът НББАЗ се позовава на чл. 280, ал. 2 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване, без да уточнява коя от хипотезите поддържа и без да излага съображения за това. Независимо от горното, следва да се отбележи, че въззивното решение не е вероятно недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен състав по допустим иск и не е очевидно неправилно, доколкото решаващите изводи на съда не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване въпросите под №1 в изложението: „ Извършеното доброволно частично плащане от страна на ответника представлява ли извънсъдебно признание на иска с правно основание чл. 45 ЗЗД до пълния размер, в т.ч. досежно вина, противоправност, вреди и причинно-следствена връзка?“ В тази връзка въпреки извършеното доброволно частично плащане /преди подаване на исковата молба/ следва ли ищецът да докаже всички факти и обстоятелства от фактическия състав на предявения иск, които са в негова доказателствена тежест или следва да се приеме, че спорът е единствено по размер?“. Анализът на мотивите на въззивното решение категорично сочи, че решаващият аргумент на съда за основателност на исковата претенция, е резултат от извода, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства по несъмнен начин се установяват релевантните за спора факти, обуславящи отговорността на НББАЗ по чл. 513, ал. 1 КЗ, т.е, че в случая ищецът е доказал своя иск по основание. Извършеното доброволно плащане от страна на Бюрото е посочено във въззивното решение единствено като допълнителен факт в подкрепа на горния извод, като съдът е акцентирал върху конкретните други доказателства, представени от ищеца, въз основа на които е приел за установена описаната в решението фактическа обстановка Ето защо и доколкото поставените въпроси, отнасящи се до доказателственото значение на извършеното доброволно извънсъдебно плащане, не са обусловили решаващата воля на съда. Не е решен в противоречие с практиката на ВКС като предпоставка за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос №2 на касатора: “Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения? “. Във въззивното решение са обсъдени релевантните за спора доказателства като е даден отговор на доводите и възраженията на страните, включително на всички оплаквания, съдържащи се във въззивната жалба на НББАЗ. Съдът е обсъдил доказателствената стойност на представения от ищеца протокол на ПТП като е посочил, протоколът не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно механизма на произшествието, доколкото фактите не са възприети пряко от длъжностното лице, но че в конкретния случай обстоятелствата, при които е възникнал инцидента, се подкрепят от всички доказателства по делото, потвърждаващи констатациите на полицейските служители. В обжалваното решение е даден отговор и на оплакванията на въззивника за недоказаност на причинна връзка между злополуката и получените увреждания, както и за вида на получените увреждания и размера на вредите. Несъгласието на касатора с изводите на съда са свързани с оплакването за неправилност на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не са значими за конкретния правен спор с оглед разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС и не могат да обусловят касационно обжалване на въззивното решение въпросите под №3 в изложението: „Частното медицинско експертно становище представлява ли годно доказателствено средство и следва ли да бъде кредитирано от съда като такова? Допустимо ли е вещото лице по медицинска експертиза да обуславя своите експерти изводи с изложеното в частна експертиза, без за същите да притежава необходимите знания и професионален опит?“. Във въззивното решение не е обсъждано като доказателство частното медицинско експертно становище, представено с исковата молба. Съдът е формирал своите изводи въз основа на заключенията и обясненията на вещото лице по извършените основна и допълнителна медицинска експертизи (последната не е била оспорена по реда на чл. 200, ал.3 ГПК ). Обстоятелството, че заключенията на експертите съвпадат, не означава „prima facie“, че назначеният от съда експерт е без необходимите знания и професионален опит. Отделен е въпросът, че съобразно изискванията на чл.202 ГПК съдът е ценил заключенията заедно с другите доказателства по делото. Въпросите на касатора под №4: “ Какво е съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД? Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд да вземе предвид и да изложи мотиви досежно обективни икономически показатели и социално-икономическата конюнктура в страната като цяло? Как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД?“, са въпроси, относими към критериите за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС, формирана със ППВС №4/1968 г., както и с практиката на ВКС, цитирана от касатора. В т. ІІ от Постановление №4/23.12.1968 г. на ПВС е прието че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно; то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението с цел да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на претърпените болки и страданията, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД. От мотивите на въззивното решение е видно, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца Р. Г., въззивният състав стриктно се е съобразил с посочените в постановлението общи и специфични критерии като е отразил релевантните за размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства, установени по делото, а именно; възрастта на пострадалия – 29 години, вида, характера и тежестта на полученото увреждане - черепно-мозъчната с развита впоследствие травмена епилепсия. Съдът е обсъдил и е взел предвид последиците от черепно-мозъчната травма - травмена епилепсия, обуславяща физически болки и неудобства - главоболие, световъртеж, замаяност и нарушената биоелектричната активност на мозъка. При определяне размера на обезщетението съдът се е съобразил с необходимостта от продължително медикаментозно лечение, с дългия период на протичане на болестта, както и с факта, че в резултат на увреждането сериозно е нарушено качеството на живот на ищеца. Икономическите условия в страната към датата на злополуката са само един допълнителен елемент от критериите по чл. 52 ЗЗД и тяхното необсъждане от въззивния съд не може самостоятелно да обуслови допускане на касационно обжалване, особено като се има предвид характера на заболяването на ищеца и продължителността на търпените болки и неудобства. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,