Определение № 318 от 31.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1622/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. В. от [населено място] срещу решение № 42 от 20.02.2024 г. по в. гр. д. № 471/2023 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Русенски окръжен съд решение № 260002 от 02.06.2023 г. по гр. д. № 461/2019 г., предявеният от касаторката срещу „ОЗК Застраховане“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина й И. Д. А., настъпила вследствие на пътно-транспортно произшествие от 19.07.2014 г., е отхвърлен за разликата от 80 000 лв. до 150 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Твърди се, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е взел предвид или не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за случая факти и обстоятелства и в резултат на това неоснователно е намалил присъденото от първата инстанция обезщетение от 150 000 лв. на 80 000 лв., което се явява крайно занижено. Като значим за допускане на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „ Как следва да се прилага въведеният с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди в хипотезата при предявен пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.)“. По отношение на така поставения въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на ППВС № 4/68 г. и на множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът – „ОЗК Застраховане“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 04.07.2024 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейния син И. Д. А., настъпила вследствие на пътно-транспортно произшествие от 19.07.2014 г. Приел е, че отговорността на ответника „ОЗК Застраховане“ АД следва да бъде ангажирана, тъй като произшествието е реализирано по вина на застрахования при него по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” водач на товарния автомобил – турски гражданин. По отношение деянието, неговата противоправност и вината на застрахованото лице решаващият състав е съобразил влязлата в сила присъда по н. о. х. д. № 545/2019 г. на Русенски окръжен съд. За доказани по делото е счел както активната материалноправна легитимация на ищцата като майка на починалия, така и претърпените от нея неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта му. Въззивният съд е преценил обаче, че определеното от първата инстанция обезщетение на ищцата в размер на 150 000 лв. е завишено. Споделил е извода, че между нея и починалия й син са съществували много добри отношения, поддържали са връзка, виждали са се ежедневно, работили са заедно (ищцата е помагала в бизнеса на сина си) и че в резултат на внезапната му и преждевременна смърт животът й коренно се променил, изпитва болка и страдание, лишена е от емоционалната и финансова подкрепа на сина си. Същевременно съдът е отчел и обстоятелството, че починалият е имал самостоятелен живот и собствено семейство, за което се е грижил, въпреки че майката е присъствала активно в живота му – от около 15 години е заживял на съпружески начала със свидетелката Мира К., родило им се дете и са имали отделно домакинство. С оглед на това е приел, че не са налице обстоятелства, налагащи особена уязвимост на преживелия родственик поради преждевременна смърт на член от семейството. Решаващият състав е взел предвид също обществено-икономическите условия към периода на деликта (2014г.), както и размера на застрахователните лимити като обстоятелства, съставляващи известни ориентири, за да не се превърне обезщетението в източник на неоснователно обогатяване. С оглед на това, е преценил, че справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди представлява сумата 80 000 лв. Великотърновски апелативен съд не е уважил възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия. Приел е същото за недоказано, като се е позовал на заключението на автотехническата експертиза и на разясненията на вещото лице, дадени при изслушването му по реда на чл. 200 ГПК, установяващо, че не е съществувала техническа възможност за преминаване или престрояване на мотоциклета на починалия до състава от превозни средства (седлови влекач и полуремарке), управляван от виновния за произшествието водач. Като правилен, поради съответствието му с приложимия към случая, с оглед датата на сключване на застрахователния договор, Кодекс за застраховането (отм.), решаващият състав е преценил и извода на първостепенния съд, че законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи от датата на произшествието, а не от уведомяването на застрахователя. Отчел е също и факта, че законната лихва е присъдена от първата инстанция от по-късна дата – 17.07.2017 г., тъй като за периода от 19.07.2014 г. до 16.07.2017 г. вземането за нея е погасено по давност, в която част липсва подадена въззивна жалба. Настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. По отношение на поставения въпрос е осъществено както общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото, така и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обобщена в ППВС № 4 от 1968 г., както и с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС. Предвид освобождаването на ищцата от заплащане на държавна такса на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, делото следва да бъде докладвано на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване, без да бъдат давани указания за внасянето на такава. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК