Определение № 5620 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4109/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 81082 от 17.07.2024 г., подадена от Т. И. К. чрез адвокат А. Ж. от САК срещу въззивно Определение № 9535 от 20.06.2024 г. по в.ч.гр.д.№ 6838/2024 г. на СГС, ЧЖ-I-И състав. С обжалваното определение е потвърдено Определение № 18816 от 02.05.2024г. по гр.д.№ 70761/2023 г. по описа на СРС, ГО, 40 състав, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото. На основание чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК не се дължи връчването на препис от частната касационна жалба. Преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, съставът на ВКС дължи да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното: Въззивният съд е съобразил, че производството пред първата инстанция е образувано по искова молба на Т. И. К., с която е заявено искане да бъде признато за установено спрямо ответника „Еуро-Балкан-Фуд“ ЕООД, че ищецът е собственик по приращение на 15/226 идеални части от сграда с идентификатор № ****, построена без право на строеж в неговия собствен поземлен имот № ***. При условията на чл. 129, ал. 2 ГПК съдът е постановил четири разпореждания – съответно на 04.01.2024 г., 29.01.2024 г., 15.02.2024 г. и 15.03.2024 г. С твърдение, че изпълнява дадените му указания, ищецът е подал молби, както следва: с молба от 24.01.2024 г. е заявил, че прави замяна на ответника, като предявява иска срещу Държавата и Столична община поради това, че сградата била изградена от „ДСО Инжестрой“, което било държавна собственост; с молба от 12.02.2024 г. посочил, че оттегля иска спрямо първоначалния ответник, като е заявил, че поземленият имот, върху който било изградено приращението без строителни книжа, бил незаконно завзет от Държавата, като „нейното“ ДСО „Инжстрой“ построило административни и стопански сгради и бараки без учредено право на строеж по време на незаконното владение на имота; с молба от 08.03.2024 г. е посочил, че съществуването на сградата в имота му пречи да ползва земята, като същата била с „неизяснена собственост“; с молба от 11.04.2024 г. посочил, че отново изменя иска, като го предявява и срещу първоначалния ответник „Еуро-Балкан-Фуд“ ЕООД, а също така изменя предявените искове, като иска да бъде установено спрямо дружеството, Държавата и Столична община, че същите не са собственици на сградата. По отношение на правния интерес е поддържал твърденията, които е изложил по-рано, като е допълнил, че правният му интерес се поражда и от това да установи преюдициално спрямо кои ответници следва да предяви иска по чл. 109 ЗС за премахване на част от сградата. Въззивният състав е споделил изводите на първоинстанционния съд, с които е аргументирано връщането на исковата молба и прекратяването на производството, като е намерил за неоснователни възраженията на жалбоподателя. Ищецът е подал искова молба, както и последващи четири молби, с които твърди, че отстранява недостатъците на исковата молба. Ищецът не е изложил обстоятелствата, на които основава исковете си, нито е посочил петитум на исковете, който да следва логически от изложените факти и обстоятелства в ИМ. С всяка от молбите е посочвал различни ответници, като е променял и вида на исковете - от положителен установителен иск до отрицателен установителен иск. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, съобразно която, когато исковата молба е нередовна, съдът дължи указания до ищеца за отстраняване на констатираните нередовности. С молбата по чл. 129, ал. 2 ГПК ищецът следва да поясни, изясни и отстрани противоречия в исковата молба в изпълнение на дадените указания. Целта на това процесуално действие не е подмяна предмета на първоначалната искова молба, а само нейното детайлизиране и поясняване. Надлежните уточнения не променят основанието на иска такова, каквото е очертано с обстоятелствата част на исковата молба, а конкретизират релевантните към петитума факти в обхвата на вече заявената фактическа рамка на спора. Чрез поясняването на исковата молба ищецът може да отстрани вътрешни противоречия между собствените си фактически твърдения, както и да обоснове връзката между заявените факти и търсената с иска защита. Уточнението на основанието на иска не води до промяна в правопораждащите юридически факти. Ако такива изобщо не са посочени или изложението е неясно, непълно или противоречиво, налице е нередовност на исковата молба, налагаща даването на указания на съда по чл. 129, ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е давал ясни и конкретни указания при оставяне на исковата молба без движение, но ищецът не ги е изпълнил. С всяка от молбите си, подадени по делото, ищецът не се е съобразявал с дадените му от съда указания, като не е отстранявал нередовностите на исковата молба. Нещо повече - с всяка молба е въвеждал или нови ответници, или нов предмет на делото, което е недопустимо. Вместо ясно и последователно изложение на фактите и обстоятелствата в исковата молба, както и последващите я молби за отстраняване нередовности, ищецът постоянно е променял твърденията си с всяка следваща молба. Това му процесуално поведение поставя съда в невъзможност да определи нито вида на търсената с иска защита, нито нейния обхват. Отделен е въпросът, че и след последната молба за отстраняване на нередовностите на исковата молба ищецът не е посочил правния си интерес от предявяване на установителен иск за собственост, което е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на делото. В процесния случай правният интерес от настоящето производство се обосновава с твърдения за възможност от завеждане на друго съдебно производство. Съдебната практика е последователна, че абстрактна възможност за такива производства не може да обоснове правен интерес за водене на производството, тъй като правният интерес винаги трябва да е конкретен. Принципът за процесуална икономия също не може да обоснове наличието на конкретен интерес. Хипотетична възможност, свързана с осъществяването на бъдещо несигурно събитие, според съдебната практика не обосновава наличие на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, тъй като това би представлявало неоправдано навлизане в чужда правна сфера без доказан правен интерес от това. В конкретния случай не се и твърди наличие на такава възможност. Съобразено е също, че съгласно т. 2Б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, недопустимо е по реда на изменение на иска (чл. 214, ал. 1 ГПК) преминаване от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен установителен иск и обратно. Предмет на делото по иска с правна квалификация чл. 108 ЗС и на положителния установителен иск за собственост е претендираното от ищеца право на собственост, докато предмет на отрицателния установителен иск е отричаното право на собственост на ответника. В изложение на основанията за селектиране на жалбите се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод за нарушение на ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК, защото съдът не е провел служебно пълен въззив, а е ограничил дейността си в противоречие с въпрос, формулиран така: „Ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производство по частни жалби?“. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод за нарушение на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК за приложението на императивните материално правни норми, както и Определение № 725 от 11.11.2015 г. по ч.гр.д.№ 3241/2015 г. ВКС, IV г.о. по въпрос: „Налице ли са основание за връщане на исковата молба, когато разглеждащия делото съд не е дал изрични указания по чл. 129, ал. 2 ГПК за отстраняване на нередности по всеки отделен иск и страна по делото?“, както и „Длъжен ли е съда освен прекратяване на делото да върне искова молба в тази част на основание чл. 130 ГПК поради недопустимост и длъжен ли е да процедира по този начин и с оглед нормата на чл. 7 ГПК, която го задължава да следи служебно за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия на страните, както и да им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна и във връзка с активната и пасивна легитимация на страните в процеса и определянето на родовата и местна подсъдност по искове?“ Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпрос: „Следва ли съда при сложност на делото поради предявяване на множество искове да посочи изрично в разпореждане колко искове администрира и квалифицира и кой са активно и пасивно легитимираните страни по всеки отделен иск и как групира исковете по тяхната преюдициалност и връзка с предмета на спора, съответно да ги обособи и отдели и групира в отделни предмети и производства и длъжен ли е да състави доклад по всеки един иск с указания по предмета на доказване и допустимостта на всеки отделен иск и доказателствената тежест в процеса и преценка на специалната подсъдност и страни?“ Поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Поставените от касатора въпроси не отговарят на характеристиките на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По начина, по който са формулирани те съставляват хипотетични питания към касационната инстанция, без връзка с настоящия казус. Първият въпрос обобщава оплакванията за допуснати процесуални нарушения, каквито не подлежат на обсъждане във фазата по селектиране на жалбите. Вторият почива на превратно представяне на данните по делото и в този смисъл е некоректно поставен, тъй като предпоставя отсъствието на надлежно дадени указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, какъвто настоящият случай не е. Третият въпрос също почива на превратно представяне на данните по делото, тъй като в случая не само е върната исковата молба, но е постановено и прекратяване на производството, а наред с това въпроси, свързани с родовата и местната подсъдност изобщо не са повдигани и не са обсъждани от въззивния съд. Необуславящ е и четвъртият въпрос, тъй като развитието на процеса изобщо не е достигнало фазата, в която да се съставя доклад с преценка на допустимостта на всеки отделен иск, указания по предмета на доказване и доказателствената тежест в процеса. Въпросите не са от значение за изхода на спора, тъй като не са изведени от конкретните аргументи на съда, поради което не се установява наличие на основание за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност отсъстват, а и служебната проверка не поставя под съмнение валидността на атакуваното определение. Определението не е и процесуално недопустимо, тъй като е постановено в рамките на търсената защита. При обсъждане на хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК следва да се има предвид, че не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив: налице са ясни мотиви относно наличие на нередовности, обосноваващи оставяне без движение на исковата молба, като неотстраняването им в предоставения срок има за последица именно връщане на исковата молба и прекратяване на производството. Твърдението на касатора, че е налице отказ от правосъдие по смисъла на чл. 2 ГПК, е невярно. В най-общия случай отказ от правосъдие е налице, когато страната е лишена от достъп до съд в защита на свое право. В случая страната е предявила претенцията си пред съд, а последвалото прекратяване на производството е резултат на нейното процесуално поведение. Правосъдието е осъществимо само при стриктно спазване на процесуалните правила, които са установени като гаранция за равнопоставеност на страните. Неспазването на правилата е обвързано от последици, приложими към съответната страна по силата на правната норма. Регламентирането на тези последици в закона и прилагането им в отделните производства съставляват законоустановена санкция, а не произволен отказ от правосъдие. Такъв би бил налице при връщане на искова молба, отговаряща на изискванията по чл. 127 и чл. 128 ГПК, какъвто настоящият случай не е. Когато съдът констатира нередовност на исковата молба, той е длъжен ясно и точно да посочи в какво се изразява тя и да даде установения в чл. 129, ал. 2 ГПК срок за отстраняването й. Когато това е направено (както е процедирал районният съд), ищцовата страна е тази, която дължи изпълнение на дадените й указания. Отказ от правосъдие няма, защото при неколкократно надлежно дадени от съда указания касаторът не ги е изпълнил и не е отстранил нередовностите. Производството се прекратява, защото задължението за очертаване на спорния предмет и интереса от търсената искова защита е на ищцовата страна и когато тя – въпреки дадената й възможност - не го е изпълнила, нито за другата страна би било възможно да организира защитата си, нито за съда е възможно да разгледа и да се произнесе по спора. За отсъствието на ясна позиция у ищеца относно търсената защита и субекта, срещу който тя следва да бъде предоставена, свидетелстват изявленията в посочените по-горе молби, постъпили пред СРС. В обобщение – регламентираната с чл. 129, ал. 2 и 3 ГПК процедура е гаранция за равнопоставеност на страните, която в случая е проведена при стриктно спазване на закона, а това изключва извод за наличие на отказ от правосъдие, респ. – препятства допускане на касационното обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение