Определение № 50146 от 07.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 804/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс“ срещу решение №266438 от 05.11.2021г. по в.гр.д. №6276/2020г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение от 05.03.2020г., постановено по гр.д. №81403/2018г. на Софийски районен съд, в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.500, ал.1, т.1 КЗ за сумата над 4 449.44 лева, както и в частта за разноските, като е отхвърлен предявеният от касатора срещу И. Н. Р. иск за сумата над 4 449.44 лева до признатия от първоинстанционния съд размер от 17 349.17 лева, представляваща изплатено от застрахователното дружество, в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, застрахователно обезщетение за вреди на лек автомобил „Ауди А4“, рег. [рег.номер на МПС], причинени при ПТП, настъпило на 19.05.2017г. в [населено място] по вина на застрахованата И. Н. Р. при управление на моторно превозно средство под въздействие на алкохол с концентрация в кръвта над допустимата по закон норма, ведно със законната лихва от 28.12.2018г. до окончателното плащане. С въззивното решение съдът е разпределил и отговорността за разноските в първоинстанционното и въззивното производство. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че при правилно установена фактическа обстановка относно механизма на процесното ПТП; противоправното поведение на застрахования водач И. Р., управлявала моторно превозно средство с превишена скорост и след употреба на алкохол; наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между страните; изплащане от страна на ЗК „Олимпик- клон България“ КЧТ, в качеството му на застраховател по застраховка „Каско“, на застрахователно обезщетение в размер на 14 860 лева за претърпените имуществени вреди от Р. М.- собственик на увредения автомобил „Ауди А4“; плащане от дружеството- касатор на допълнително обезщетение на Р. М. в размер на сумите 2 962.21 лева и 1 487.23 лева, съдът необосновано и в нарушение на закона стига до извод, че регресният иск на платилия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ срещу застрахования водач, управлявал автомобила след употреба на алкохол, е основателен само за пряко платената на увреденото лице сума в общ размер от 4 449.44 лева, като за разликата от 14 860 лева, погасена чрез прихващане с насрещни вземания на ЗК „Олимпик- клон България“ КЧТ, е неоснователен. Касационният жалбоподател намира за доказано по категоричен начин извънсъдебното прихващане между него и застрахователя по застраховката „Каско“, като счита, че действителността на прихващането може да бъде оспорена единствено от ЗК „Олимпик- клон България“ КЧТ, но не и от ответницата Р.. Поддържа, че е налице не само недопустимо упражняване на чужди права по смисъла на чл.26, ал.2 ГПК, но и произнасяне на въззивния съд по преклудирано възражение, заявено за първи път във въззивното производство. Моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъде уважен искът до размера от 17 349.17 лева, ведно със законната лихва. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по две групи съществени процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: първата- процесуално легитимиран ли е ответникът да релевира правоизключващо възражение, ако не е страна по материалното правоотношение, от което черпи възражението си и по-специално- може ли ответникът да оспорва действителността на извънсъдебно прихващане, извършено между ищеца и трето за съдебния спор лице; може ли страна в процеса за упражнява и защитава чужди права- на трето лице неучастващо в спора, а втората- относно правомощията на въззивния съд и по-специално- може ли правоизключващо възражение да се релевира за първи път във въззивната инстанция, ако релевиращата го страна се основава на факти, които са й били известни още в първоинстанционното производство; страна в процеса в какъв срок може да оспори и да вземе становище по твърдения на отсрещната страна; в кой момент се преклудира възможността за оспорване на факти, станали известни на страната при изслушване на заключението на вещо лице. Касаторът поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1 от 09.12.2013г., т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в цитираните определения и решения по чл.290 ГПК. Ответникът И. Н. Р. оспорва касационната жалба, като излага подробни доводи както за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността му. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да отмени частично първоинстанционното решение в осъдителната му част и да отхвърли като неоснователен искът с правно основание чл.500, ал.1 КЗ за сумата 12 899.73 лева /разлика между присъдената от първоинстанционния съд сума 17 349.17 лева и приетата за основателна претенция в размер на 4 449.44 лева/, въззивният съд излага мотиви, че не е доказано твърдяното извънсъдебно прихващане, с което ищцовото застрахователно дружество да е погасило задължението си към ЗК „Олимпик- клон България“ в размер на сумата 14 840 лева, изплатена от последното като обезщетение на причинените при процесното ПТП имуществени вреди по лек автомобил „Ауди А4“ с рег. [рег.номер на МПС], респ. че застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ се е суброгирал в правата на увреденото лице срещу застрахования причинител на вредите само за платената на увреденото лице сума в размер на 4 449.44 лева. Решаващият съдебен състав приема за безспорни твърдените от ищеца факти относно механизма на процесното ПТП; противоправното поведение на застрахования водач И. Р., управлявала моторно превозно средство с превишена скорост и след употреба на алкохол; наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между страните; изплащане от страна на ЗК „Олимпик- клон България“ КЧТ, в качеството му на застраховател по застраховка „Каско“, на застрахователно обезщетение в размер на 14 860 лева за претърпените имуществени вреди от Р. М.- собственик на увредения автомобил „Ауди А4“; плащане от дружеството- касатор на допълнително обезщетение на Р. М. в размер на сумите 2 962.21 лева и 1 487.23 лева. Отхвърля като неоснователни възраженията на ответницата за липса на валиден застрахователен договор „Каско“ за процесното МПС, сключен между ЗК „Олимпик- клон България“ КЧТ и Р. М., както и относно размера на причинените имуществени вреди. По отношение на сумата 14 860 лева- изплатена на Р. М. от застрахователя по застраховката „Каско“, въззивната инстанция намира, че от събраните писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява единствено отправянето на изявление от ищеца за извършване на извънсъдебно прихващане на негови вземания с насрещни вземания на ЗК „Олимпик- клон България“ КЧТ, вкл. процесното вземане в размер на 14 860 лева, но не се установява достигането му до адресата. Доколкото няма и доказателства, че активните вземания на ищеца срещу ЗК „Олимпик- клон България“ КЧТ са ликвидни /установени по основание и размер със съдебно решение или признати от длъжника/, съставът на СГС стига до извод, че не са настъпили материалноправните последици на прихващането, т.е. погасителният ефект на изявлението на ищеца по отношение на задължението му в размер на 14 860 лева към платилия по имуществената застраховка „Каско“ застраховател. С оглед изложеното, съдът намира, че регресната претенция на ищеца срещу ответницата на основание чл.500, ал.1 КЗ е основателна само за сумата 4 449.44 лева, като за разликата до пълния претендиран размер е неоснователна. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Втората група от поставените процесуалноправни въпроси са свързани със задълженията на въззивния съд да обсъди всички наведени надлежно доводи и възражения на страните и да постанови решение при съвкупната преценка на събраните относими доказателства, като отговор на тези въпроси е даден със задължителното за съдилищата ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/, както и в множество решения по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касатора. ОСГТК на ВКС приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Решаващият съдебен състав е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, обсъдил е всички относими възражения на страните и е изложил подробно аргументирани собствени мотиви относно правнорелевантните факти. Въззивният съд е изложил подробни мотиви по спорните въпроси, вкл. относно заявените в исковата молба факти за плащания на сумата 14 860 лева на ЗК „Олимпик- клон България“ КЧТ и на сумите 2 962.21 лева и 1 487.23 лева на пострадалия Р. М., оспорени от ответницата с отговора на исковата молба. Формулираните във връзка с горния въпрос допълнителни въпроси -относно възможността правоизключващо възражение да се релевира за първи път във въззивната инстанция, ако релевиращата го страна се основава на факти, които са й били известни още в първоинстанционното производство; в какъв срок може да оспори и да се вземе становище по твърдения на отсрещната страна; в кой момент се преклудира възможността за оспорване на факти, станали известни на страната при изслушване на заключението на вещо лице, са поставени с оглед оплакванията на касатора за произнасяне на въззивния съд по преклудирано възражение на ответницата, оспорваща изводите на първоинстанционния съд за погасяване на задължението на ищеца към платилия застрахователно обезщетение застраховател по имуществената застраховка „Каско“ в размер на 14 860 лева чрез извънсъдебно прихващане. Тези въпроси не са коректно поставени, тъй като не съответстват на фактите по делото и на мотивите на въззивния съд. На първо място, ищецът в исковата молба не твърди, че част от предявената регресна претенция се основава на погасяване на задължение чрез извънсъдебно прихващане, като такова твърдение няма нито в първото открито съдебно заседание, в което е докладвано делото, нито до края на устните състезания в първата инстанция. Ищецът заявява и поддържа в хода на делото, че застрахователят по имуществената застраховка „Каско“ на увредения при процесното ПТП автомобил е платил на увреденото лице сумата 14 860 лева и се е суброгирал в неговите права срещу причинителя на вредата, респ. срещу ищеца като застраховател по застраховката „Гражданска отговорност“ на делинквента. Изрично сочи, че сумата 14 860 лева е платена на ЗК „Олимпик- клон България“, а с оглед оспорването на този факт от страна на ответницата и разпределението на тежестта на доказване по искане на ищеца е назначена съдебно-счетоводна експертиза. На второ място, обстоятелството, че сумата 14 860 лева не е платена, а е осчетоводена от ищеца като погасена чрез извънсъдебно прихващане, е установено в заключението на съдебно-счетоводната експертиза, а като приложение към нея е представено от самото вещо лице писмо изх. №03117/14.06.2018г., изходящо от ищцовото дружество и адресирано до ЗК „Олимпик- клон България“ и съдържащо изявление за прихващане на насрещни вземания. На следващо място, твърдение за погасяване на задължението на ищеца /застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на причинилия процесното ПТП водач на моторно превозно средство/ към суброгиралия се в правата на увреденото лице застраховател по имуществената застраховка „Каско“, платил обезщетение за претърпените от пострадалия имуществени вреди, няма и в писмената защита от „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, представена пред първата инстанция. В нея независимо от приетото заключение на ССЕ отново се поддържа плащане на сумата 14 860 лева. В същото време в писмената защита от ответницата са наведени подробни доводи, че твърдяното прихващане не е породило правопогасяващо действие, че изявлението на ищеца не е достигнало до адресата, че не са налице предпоставките на чл.103-чл.105 ЗЗД. На следващо място, с първоинстанционно решение е прието за установено плащането от ищеца на увреденото лице на сумите 2 962.21 лева и 1 487.23 лева и погасяването чрез прихващане в полза на ЗК „Олимпик-клон България“ на сумата 14 860 лева, като с въззивната жалба, подадена от ответницата са наведени оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на съда за погасяване на задължението на ищеца чрез прихващане. С оглед изложеното, не отговарят на фактите по делото твърденията на касатора, че ответницата не е оспорила в срока за подаване на отговор на исковата молба правопораждащия факт за плащане на застрахователно обезщетение от ищеца като застраховател по застраховката „Гражданска отговорност“, респ. че въззивният съд се е произнесъл по преклудирано възражение относно приетото от първоинстанционния съд прихващане. С отговора на исковата молба са оспорени фактите, от които ищецът твърди, че произтича спорното право, вкл. плащанията на застрахователно обезщетение на увреденото лице и на суброгиралия се в правата му застраховател по имуществената застраховка „Каско“, а в хода на устните състезания /с писмената защита/ са изложени подробни доводи относно липсата на погасителен ефект на изявлението за прихващане. В този смисъл поставените от касатора въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не отговарят на общия критерий за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Не отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК и първата група въпроси, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В конкретния случай не е налице хипотеза на упражняване на чужди права в нарушение на чл.26, ал.2 ГПК, нито оспорване на действителността на прихващане, извършено между ищеца и трето за спора лице. Ответницата оспорва правопораждащ факт, твърдян от ищеца, а именно- плащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице и/или на суброгиралия се в правата му застраховател по имуществената застраховка „Каско“, платил застрахователно обезщетение за причинените от делинквента вреди. Този правопораждащ регресната претенция по чл.500 КЗ факт подлежи на пълно и главно доказване от ищеца, както е указано и от първоинстанционния съд при доклада по делото и разпределението на тежестта на доказване. Независимо, че ищецът не е навел надлежно твърдение, че част от регресната претенция се основава на погасяване на задължението му към суброгиралия се в правата на увреденото лице застраховател по имуществената застраховка „Каско“ чрез извънсъдебно прихващане, доколкото този факт е приет за установен от първоинстанционния съд, ответницата е навела с въззивната жалба възражения и оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на съда, като е оспорила погасителния ефект на изявлението за прихващане, предвид липсата на доказателства за достигането му до насрещната страна и липсата на доказателства за наличие на предпоставките на чл.103-чл.105 ЗЗД. Ответницата е упражнила своето право на защита в процеса, а не е упражнила чужди права. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на делото ответницата има право на разноски за касационната инстанция, но не представя доказателства за плащане по банков път на договореното адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева. Предвид изложеното искането й за присъждане на разноски е неоснователно. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд