Определение № 516 от 27.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3603/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 18715/5.08.2022 г., подадена от Е. Т. Т., чрез адвокат Б. Х., срещу решение № 839 от 30.06.2022 г. по гр. д. № 863/2022 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 372 от 18.02.2022 г. по гр. д. № 5964/2021 г. на Районен съд – Варна. С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено в отношенията между страните, че Е. Т. Т. не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-64/16.05.2008 г., изменени със заповед № КД-14-03-2724/24.10.2011 г., и двете на изп. директор на АГКК, находящ се в [населено място], с.о. „К.“, с площ от 587 кв.м, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, по предявения от „Мончев груп“ ООД срещу Е. Т. Т. отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК; отменен е констативен нотариален акт № 178/22.12.2020 г., том IV, peг. № 7476, дело № 683/2020 г. на нотариус П. С., на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е съобразил, че ищецът поддържа по делото, че е собственик на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба от 10.09.1991 г., обективиран в нотариален акт № 66, том 17, peг. № 7329 по дело № 4911/10.09.1991 г. Първоначално имотът бил закупен с инвестиционни намерения, но същите не били реализирани. През 2000 г. пълномощникът на управителя на дружеството и негов баща - Л. М., установил при едно от посещенията си, че лице, живеещо в съседство, е навлязло в границите на собствения на търговеца имот. Затова и в хода на проведения разговор било постигнато съгласие ответникът Е. Т. да наглежда имота и да съобщава на собственика за всяко посегателство върху него. По-късно, по молба на ответника, „Мончев груп“ ООД се съгласило Е. Т. да ползва празното дворно място за отглеждане на зеленчуци, срещу насрещното му задължение да предоставя част от реколтата на собственика на имота. През следващите години управителят, съдружниците и адвокатът на дружеството посещавали имота. Отношенията между неговия собственик и ответника се развивали съобразно съществуващите договорки, като от поведението на последния не се установявало по никакъв начин същият да е променил намерението си спрямо него. Затова с голяма изненада управителят на дружеството Р. М. установил, че Е. Т. се е сдобил с констативен нотариален акт, признаващ правото му на собственост върху имота на „Мончев груп“ ООД. Ищецът счита, че ответникът е бил единствено държател на имота и никога не е демонстрирал по отношение на ищцовото дружество промяна в намерението си да го владее за себе си. От своя страна, Е. Т. оспорва иска, като заявява свои права, изключващи правата на дружеството, а именно, че е придобил правото на собственост по давностно владение, осъществено в периода от 1993 г. до датата на исковата молба - 22.04.2021 г. Признава, че поддържал спорадични дружески отношения с Л. М. и през 1993 г. го уведомил за навлизане в процесния имот от страна на друг съсед. От този момент нито М., нито друг представител на дружеството посещавал имота или извършвал други действия с инвестиционна цел. Пълномощникът на търговеца и ответникът осъществявали комуникация по телефона. Считано от 1993 г. Е. Т. обработва имота, отглеждайки зеленчуци за нуждите на своето семейство. След 2003 г. той имал намерение да закупи имота, отправяйки предложение за сключване на сделка към М., на което последният заявил, че ответникът може да продължи да го ползва. Въз основа на този отговор Т. си направил извод, че „въпросът е уреден помежду им“. Преценил, че с изразходваните от него средства и труд го е изкупил. Окръжен съд – Варна е приел, че между страните не се спори и се установява от нотариален акт № 66/10.09.1990 г., том XVII, дело № 4911/1990 г., че дружествена фирма „Мончев”, представлявана от Л. М., е придобила по силата на сключен с продавача Л. А. Р. договор за покупко-продажба правото на собственост върху овощна градина, находяща се в землището на [населено място], местност „К.”, с площ от 650 кв.м. Идентичността между купувача по сделката и ищеца е видна от приложените по делото решения на Окръжен съд - Плевен. Според въззивния съд договорът за покупко-продажба от 10.09.1990 г. легитимира ищеца като собственик на недвижимия имот и обуславя наличието на правен интерес от исковата защита. Следователно в тежест на ответника е да докаже твърдяното от него спорно право на собственост, по отношение на което е издаден констативен нот. акт № 178/22.12.2020 г., том IV, peг. № 7476, дело № 683/2020 г. В това отношение съдът е съобразил постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Окръжен съд – Варна се е позовал на ТР № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. С оглед доказателствената тежест по предявения отрицателен установителен иск, в тежест на титуляра му е да установи при условията на главно и пълно доказване фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание - осъществено давностно владение. Съдът е приел, че между страните не е налице спор, че Е. Т. е осъществявал фактическа власт върху имота. Спорен се явява въпросът относно характера на това фактическо състояние – дали е налице държане или владение. Въззивният съд е обсъдил събраните гласни доказателства за установяване основанието, характера и продължителността на осъществяваната от ответника фактическа власт. Визирал е, че съгласно показанията на свидетеля Г. И., които е кредитирал като последователни, непротиворечиви и базиращи се на лични впечатления, в началото на 2010 г. Л. М., който бил приятел и клиент на свидетеля - адвокат, се свързал с него по телефона. Обяснил му, че негов съгражданин от [населено място] Т., който обработвал и пазил имота в местност „К.”, му съобщил, че друг съсед се опитал да го заграби. След като получил документа за собственост и скицата, установил, че собственик на имота е дружеството, а не Л. М. Посетил го и установил, че негов съученик и приятел Н. А. навлязъл с няколко метра в имота. При посещението се запознал с Е. Т., който заявил, че Л. М. му е възложил да пази имота, а друг съсед навлязъл в него. Е. се оплакал на Л., че има заграбване, поради което свидетелят отишъл на мястото и разговарял с Н. А., който го уверил, че ще възстанови оградата на имота на Л., което сторил едва в началото на 2011 г. Според свидетеля, Т. не бил владелец на имота, а негов пазач. Съдът е кредитирал и показанията на свидетеля Р. Ц., според които свидетелят и Е. Т. са приятели. Е. Т. винаги е стопанисвал, освен своето, и съседното място, между които няма ограда, за което свидетелят не подозирал, че не е негово до снабдяването му с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, при която самият той участвал. Поне от 15 години ответникът отглежда в него зеленчуци - домати и краставици. Засадил и малки плодни дръвчета. И към настоящия момент мястото е незастроено, не е водоснабдено, нито е електрифицирано. Свидетелят С. В. твърди, че до 2020 г. живял в същата местност, в имот № 186, намиращ се в съседство. По отношение на процесния недвижим имот заявява, че от ответника чувал, че е собственост на плевенчанин. После разбрал, че собственикът се казва Л. от [населено място]. Името не му било казано от Т., а го разбрал във връзка със създадената от съседите кооперация за прекарване на канализация и водопровод. Процесният имот бил изоставен и Т. започнал да го почиства, премахнал растителността, а впоследствие започнал да сади домати и плодни дръвчета, което по спомен започнало от 2003 г. По отношение на информацията, че имотът е собствен на плевенчанин, свидетелят допълва, че Е. Т. заявил този факт не лично на него, а на цялата кооперация. Ответникът съдействал за осъществяване на връзка със собственика, освен за канализация и водопровод, още за прекарване на телефон и за бетониране на пътя. Последно около преди десетина години се наложило Т. да съдейства на кооперацията за осъществяване на контакт със собственика на имота. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля С. В., като обективни, последователни и непротиворечащи на останалия доказателствен материал. Окръжен съд – Варна е обсъдил показанията на свидетелката Й. Д., като е ценил същите по правилата на чл. 172 ГПК, тъй като е живяла на съпружески начало с Л. М. и е съдружник в ищцовото дружество. Приел е, че от тях се установява, че Л. М. посещавал имота заедно със сина си Р. М. Л. М.осъществявал контакти с Е. Т. в [населено място], област П.. В това населено място живели свидетелят и Л. Мончев, а ответникът го посещавал заедно със съпругата си, чиито родители живеели в същото село. Именно на една от тези срещи, Л. М. позволил на Т. да поддържа мястото, като го почисти и засее със зеленчуци и дръвчета. Е. Т. обещал, че ще се грижи за него. Във връзка с това през 2010 г. Т. уведомил Л. М., че „адвокатът от лявата страна“ е навлязъл в имота. Л. М. уведомил сина си Р. и адвокат И., с молба да посетят имота. Адвокат И. поддържал контакт с Р. Л., който уведомил баща си, че всичко е наред. Р. Л. посещавал имота и след 2010 г. Ответникът отправил предложение лично на Л. М. приживе за закупуване на имота, на което последният му отговорил, че има синове и внуци, които ще решат какво да правят. След като Л. М. починал през 2017 г., Е. Т. се свързал със свидетелката и я уведомил, че желае да купи имота, като последната му заявила, че следва да отправи предложение към синовете на Л. М. - П. и Р. М. Съгласно показанията на свидетеля Х. Х., счетени от съда за обективни и последователни, Х. е приятел и колега на Т., като двамата се познават от 2002 г. Според свидетеля, Т. живее над[жк], в м. „К.“, където има построена къща и място, за което от време на време го вика да му помага за обработката. Същото е около декар. Отдавна му помага - откакто се познават. Последно бил там малко преди разпита му пред съда и му помагал да направи една ограда за кученцето и пренасял пелети за зимния сезон. В имота му има орех, вишни, синя слива. Свидетелят винаги мислел, че мястото е на Е. Т., като наскоро разбрал как той е придобил имота. Не знаел, че са две места, тъй като между тях няма ограда. Не е чувал и виждал други хора да посещават имота и да имат претенции за него. Садели зеленчуци и дърветата в мястото, за което после разбрал, че не е негово. Не е ставало дума, че то не е такова, Т. го обработвал като свое от 2002 г. насам. Наскоро - миналото или по-миналото лято, свидетелят разбрал, че мястото зад къщата не е на Т., тъй като участвал в осъществяването на обстоятелствената проверка. Бил изненадан. Според свидетелските показания на И. М., кредитирани от съда по реда на чл. 172 от ГПК, въпросният свидетел е братовчед на съдружниците в дружеството-ищец. Познава Е. Т., който е зет в селото, в което свидетелят бил кмет. Често свидетелят го намирал в дома на Л. М. и ги чувал да преговарят за закупуването на процесния имот. Е. Т. искал да го купи, но Л. му казвал, че не го продава. Това се случило през 2011-2012 г. Имали уговорки Т. да работи мястото срещу възнаграждение - плодове, зеленчуци и консерви. Т. предлагал да го купи още няколко пъти, като Л. М. му отказвал. И. М. заявява и че чувал от жената на Л., че Е. искал да купи мястото, като щял да даде на внуците им по 1000 лв. След смъртта на Л. големият му син - Р., казал, че се чули с Е. и той се грижи за имота. Приживе Л. разрешил на Е. да ползва имота. Отказал му да го продаде, тъй като същият бил собственост на дружеството. Окръжен съд – Варна е приел, че от съвкупния анализ на визираните по-горе гласни доказателства се установява, че Е. Т. е осъществявал трайна, непрекъсната и явна фактическа власт върху имота повече от изискуемите в чл. 79, ал. 1 ЗС десет години за неговото оригинерно придобиване. Същата обаче е възникнала въз основа на договорно правоотношение, сключено с надлежно упълномощен представител на дружеството-ищец - Л. М., който по силата на приложеното по делото пълномощно е разполагал с представителна власт да сключва сделки с трети лица от името на „Мончев груп“ ООД. Съдът се е позовал на показанията на свидетелите Господин И., Й. Д., И. М. и С. В., за да направи извод, че процесният имот е бил предоставен за ползване по силата на сключен между дружеството и Е. Т. договор, който е квалифицирал като заем за послужване по чл. 243 ЗЗД. Посочил е, че в този смисъл са напълно последователните и взаимно допълващи се показания на първите трима от визираните свидетели, от които се установява, че пълномощникът на дружеството Л. М. е предоставил имота за ползване на Е. Т. и му е разрешил и да отглежда зеленчуци, плодове и дръвчета в него, като последният се е задължил да се грижи за мястото. При посещенията си в [населено място], където М. живеел със свидетелката Д., а Т. имал роднини, Е. Т. е предоставял на Л. М. част от продукцията от плодове и зеленчуци. Ползвателят е изразявал желание да закупи имота, но предложенията му са били отхвърляни от представителя на дружеството-собственик. Въззивният съд е изложил, че показанията на посочените трима свидетели за наличие на договорно правоотношение се потвърждават и от тези на четвъртия свидетел С. В., който при разпита си заявява, че е бил наясно, че собственик на имота е плевенчанин, когото нарича Л., както и че при всички случаи, когато е било необходимо съдействието на собственика на имота спрямо кооперацията на съседите, Е. Т. се е обръщал към представителя на дружеството Л. М., като е заявявал, че той е негов собственик. Членовете на кооперацията са очаквали решението на действителния собственик на имота, тъй като са били наясно със съществуването на неговото право. Ето защо въззивният съд е намерил за установено по делото, че Е. Т. е осъществявал фактическа власт върху имота в качеството си на негов държател по силата на облигационно правоотношение. Той не го е владял, а го е държал за неговия собственик по силата на сключения между страните заем за послужване, тъй като собственикът на имота е предоставил безвъзмездно фактическата власт върху него срещу насрещното задължение на заемателя да се грижи за него и да го поддържа. Въззивният съд е посочил, че за да превърне държането си във владение на имота, годно да го направи негов собственик, Е. Т. следва да установи една от двете алтернативни предпоставки: че след придобиване на фактическата власт е сключена транслативна сделка със собственика, която го е направила владелец на имота, или че едностранно е трансформирал държането си във владение, демонстрирайки промяната в намерението си спрямо собственика. Изложил е, че Т. не е твърдял сключването на такава сделка, напротив, твърденията в депозирания от него отговор на исковата молба са, че е поставял въпроса за закупуване на имота пред Л. М. неколкократно, на което последният му отвръщал „да си го работи“. Съдът е счел, че посоченото становище по същността си представлява признание на неизгоден за страната факт, като последният се установява непротиворечиво и от останалия доказателствен материал по делото. Приел е, че заявявайки искането да закупи чуждия имот, ползвателят още веднъж е потвърдил пред неговия собственик, че не го счита за свой, съответно, че не го владее с намерение да го свои, признавайки правото му на собственост. Визирал е, че ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС - налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота, и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост, фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. За да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява не за другиго, а изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява Е. Т. да е манифестирал явна и недвусмислена промяна в намерението си да завладее процесния имот. Посочил е, че в показанията на всички свидетели по делото липсват дори индиции за външно изразяване на сочената трансформация на субективното му отношение. В действителност се установява единствено това, че Е. Т. е продължил да поддържа както своя, така и чуждия имот, но фактическите действия, които е извършвал, не надхвърлят тези, включени в първоначално учреденото му облигационно право на ползване, а именно да се грижи за мястото и да отглежда плодове и зеленчуци в него. Не е доказано извършването на действия, които ясно и недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик. Напротив, установява се с категоричност, че в отношенията си с представителите на дружеството-собственик Т. е признавал правото на собственост на последното, като е заявявал, че иска да изкупи имота. Съдът е намерил за несъстоятелни твърденията на Т., че не е имало на кого да заяви своята промяна в намерението, предвид събраните доказателства за негови спорадични контакти както с Л. М. приживе, така и с неговите близки - другите съдружници в дружеството. Посоченото отношение към имота Т. е демонстрирал и спрямо съседите си, като съгласно показанията на свидетеля В. им е заявявал, че собственик на имота е не той, а „плевенчанинът“. Т. не е предприел явни и недвусмислени действия, които да обективират твърдяната промяна в намерението му, като за пръв път той е заявил собственически права спрямо имота в рамките на обстоятелствената проверка по издаване на констативния нотариален акт. Според въззивния съд, след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност, освен ако държателят не манифестира намерението си и превърне държането във владение. След като Е. Т. не е провел успешно доказване на посочената трансформация в субективното си отношение към имота и обективиране на завладяването му спрямо неговия собственик, то предявеният отрицателен установителен иск, както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК се явяват основателни. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, пр. трето ГПК. На първо място, в изложението са формулирани въпросите: Допустимо ли е съдебното решение да се основава на коментар и преценка само на произволно избрани доказателства, или задължението на съда е да обсъди, коментира и прецени всички твърдения и доводи на страните, както и всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност; Тежестта на доказване на една от страните по делото освобождава ли съда от задължението му да обсъди, коментира и прецени всички твърдения и доводи на страните, включително и на страната, която не носи тежестта на доказване, въз основа на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Твърди се противоречие с решение № 107/25.06.2019 г. по гр. д. № 2737/2018 г. на ВКС, III г. о., в което са съобразени и други аналогични решения на ВКС, както и ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На второ място, визирани са следните въпроси, за които се твърди, че по тях не съществува съдебна практика и те са от значение за точното прилагане на правилата за установяване на настъпила придобивна давност: Липсата на проявена активност, при данни за нарушаване целостта на имота, респ. при навлизане в имота от съсед, представлява ли доказателство за дезинтересираност на ищеца към собствеността му спрямо процесния имот; Продължителният период на отсъствие от посещения в имота от ищеца, респ. негови съдружници или представители, и предизвиканият от този факт (назрял и евентуално зададен, по твърдения на ищеца) въпрос от ответника по първоначалния иск дали ще му продадат имота, представляват ли доказателство за настъпила едностранна промяна на отношението на пазителя на вещта/имота в намерение за придобиване на имота. На последно място, в изложението се твърди очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса от изложението. В случая е съобразена задължителната практика на ВКС, установена с ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. цитираната от жалбоподателя, според която въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд, и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Всичко това е сторено от страна на Окръжен съд - Варна, който е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви и е направил съответните правни изводи. Следващите два въпроса не са свързани с изложените решаващи мотиви на въззивния съд, съгласно които не се установява по делото Е. Т. да е предприел такива едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да е демонстрирал, че е превърнал държането на спорния имот във владение за себе си. Те са формулирани и изцяло според становището на жалбоподателя за дезинтересиране на ищеца от имота, а не според приетото от Окръжен съд – Варна. Освен това, в съдебната практика не съществува спор, че изявеното към собственика на един имот желание да се закупи същия не представлява проява на намерение за своене на имота, а следва да се преценява като признание правата на собственика. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 900 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,