Определение № 444 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 882/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. С. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 458 от 28.11.2019 г. по в.гр.д.№ 752/ 2019 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Велинградски районен съд по гр.д.№ 242/ 2019 г. и като краен резултат са отхвърлени предявените от жалбоподателя против И. А. Д. искове, квалифицирани по чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.55 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, за установяване на съществуване на задължение за плащане на сумата 10 000 лв – дадена на отпаднало основание (предварителен договор за продажба на моторно превозно средство, сключен на 24.04.2018 г.) със законната лихва от 09.01.2019 г. до окончателното й изплащане и на сумата 719,44 лв – обезщетение за забавено изпълнение на задължението за плащане на сумата 10 000 лв за период 24.04.2018 г. – 08.01.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 20/ 2019 г. на Велинградски районен съд. Жалбоподателят релевира като основание за допускане на обжалването процесуалноправния въпрос за правилата за разпределение на доказателствената тежест по иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД и в частност: длъжен ли е ищецът по този иск да докаже основанието, на което ответникът е получил нещо; ако ответникът твърди наличие на различно основание за получаването, длъжен ли е да го докаже; когато ищецът и ответникът твърдят различно основание за даването и получаването, чие твърдение е релевантно за изхода от спора и кой следва да го докаже. Счита, че в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ВКС) – решения по т.д.№ 141/ 2012 г., І т.о. и по гр.д.№ 2656/ 2016 г., ІV г.о. Ответната страна И. Д. оспорва жалбата като поддържа, че правните разрешения на въззивния съд не са в противоречие с посочените от касатора решения на ВКС. Според него въззивният съд е съобразил установената практика, според която, ако ищецът е посочил основание за даването, той следва да го докаже. Излага и съображения по правилността на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че ищецът и дъщерята на ответника (разпитаната като свидетел по делото Р. И.) са сключили брак на 26.09.2016 г. Този брак бил прекратен с развод с решение постановено на 14.11.2018 г. по гр.д.№ 969/ 2018 г. на Велинградски районен съд. Преди прекратяването на брака, на 12.04.2018 г. ищецът и съпругата му сключили договор за потребителски кредит РК ... с „ОББ“АД за сумата 20 000 лева със срок на погасяване 120 месеца. Сумата била преведена по разплащателна сметка, обслужваща кредита. На 24.04.2018 г. от тази сметка ищецът наредил да бъде преведена по сметка на ответника сумата 10 000 лева с посочено основание на превода „захранване”. С платежно нареждане от 29.08.2019 г. ответникът наредил превод по сметката, обслужваща взетия от ищеца и Р. И. кредит, на същата сума (10 000 лева) с посочено основание за плащането „погасяване на кредит РК ...”. С пълномощно с нотариална заверка на подписа от 08.05.2018 г. ответникът упълномощил ищеца да извършва всякакви действия на управление със собствения му лек автомобил А. А6 с рег. [рег.номер на МПС]. Впоследствие, по заявление на ищеца, подадено по реда на чл.410 ГПК, била издадена от Велинградски районен съд по ч.гр.д.№ 20/ 2019 г. Заповед № 29/ 23.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение, с която на ответника било наредено да заплати на ищеца следните суми: сумата 10 000 лв, получена на отпаднало основание във връзка с развален предварителен договор за покупко-продажба на МПС; законната лихва върху тази сума от 09.01.2019 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата 719,44 лева - обезщетение за забава за плащане на сумата от 10 000,00 лева за периода 25.04.2018 г. - 08.01.2019 г., както и 1 014,40 лв разноски. Срещу заповедта ответникът подал възражение и по предявен от ищеца иск за установяване на съществуването на вземанията му било образувано настоящото дело. При тези фактически установявания от правна страна съдът приел, че по иск по чл.55 ал.1 ЗЗД за връщане на сума дадена по развален договор, в тежест на ищеца било да докаже, че ответникът е получил въз основа на договора претендираната сума. Посочил, че по делото доказателства за сключване на такъв договор няма. Преводното нареждане от 24.04.2018 г. не доказвало наличие на договор, защото обективирало едностранно изявление, а не съгласие на две лица. Съдът посочил, че щом ищецът не е установил наличието на твърдяното от него основание за плащане на процесната сума, а в процеса не били събрани данни за съществуващи облигационни отношения между страните, то и главната, и акцесорната ищцови претенции били неоснователни. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният процесуалноправен въпрос е обуславящ, но той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В обжалвания акт на този въпрос не е даден отговор, който да е противоположен на правните разрешения в соченото от касатора решение по т.д.№ 141/ 2012 г., І т.о., ВКС. В него е дадено тълкуване, според което при предявен иск с правна квалификация чл.55 ал.1 ЗЗД разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. Ищецът следва да въведе като твърдение и докаже предаването на вещ, респективно плащането, като е допустимо да въведе и твърдения за основанието, към момента на получаването на престацията от ответника, както и за фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадане на основанието с обратна сила, а ответникът следва да докаже основания за задържане на полученото. Не е постановено нещо различно по въпроса в обжалваното въззивно решение. А що се касае до соченото от касатора решение по гр.д.№ 2656/ 2016 г., ІV г.о., ВКС, то не съдържа отговор на поставения в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правен въпрос. В същото е разяснено, че правилата на неоснователното обогатяване уреждат отношения между страни, които не са обвързани от договор за мандат, както и когато са изпълнили нещо по договора, но уговореното условие договорът да породи действие не се е сбъднало или договорът е прекратен. Това разрешение е неотносимо към формулирания от касатора правен въпрос за правилата за разпределение на доказателствената тежест при предявен иск за защита на спорно субективно право, възникнало като последица от даване на нещо на отпаднало основание. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице твърдяните от касатора предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и