Определение № 132 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5321/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. М. Х. и М. Д. М., чрез адв. К. П., срещу въззивно решение № 28/19.02.2013г., постановено по възз.гр.д. № 14/2013г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение от 21.03.2012г. по гр.д.№198/2011г. на Окръжен съд Търговище. С първоинстанционното решение е уважено мотивираното искане по чл.28 ЗОПДИППД /отм./ на К., като е постановено отнемане в полза на държавата на описаното движимо, недвижимо имущество и парични суми. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и поставено при съществено нарушение на процесуалните правила. В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК жалбоподателите сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 - т.3 ГПК по въпросите /обобщени и уточнени от състава на ВКС, съгласно т.1 от ТР№1/2009г. на ОСГТК/, а именно: за критериите при формиране на основателно предположение, че придобитото имущество е свързано с престъпна дейност; по какъв начин следва да се преценява връзката между престъплението, повод за образуване на производство по ЗОПДИППД /отм./ и конкретното придобиване на имуществото, предмет на отнемане по реда на цитирания закон; следва ли да се отчита периода на извършване на престъплението, респ. неговия вид, и момента на придобиване на имуществото; липсата на установен законен източник на доходи, изключва ли необходимостта от установяване на пряка или косвена връзка между престъпната дейност и доходите, с които е придобито дадено имущество. По тези въпроси касаторите считат, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК. Ответната страна по жалбата, в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол на въззивното решение. Подадена е и насрещна касационна жалба от К. – срещу решението в частта, с която е отхвърлено искането за отнемане на незаконно придобито имущество. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа, че касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси: 1/ „Следва ли като приход да се включват придобити в чужбина парични средства, за които липсват доказателства, че са внесени в България”; 2/ „Включва ли се в предмета на доказване от страна на ответника не само произхода на средствата, придобити в чужбина, но и тяхното внасяне в страната, с оглед обосноваване на възможността те да послужат като източник за придобиване на активи”. Касационната жалба и насрещната касационна жалба са допустими – подадени са в законоустановените срокове, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното: 1.По касационната жалба на Н. М. Х. и М. Д. М.: В. съд е установил, че М. Д. М. е осъден за престъпление, което е измежду изброените в чл. 3 ал.1 ЗОПДИППД /отм./, като той и ответницата Н. Х. живеят на съпружески начала и имат родени две деца – през 1997г. и през 2007г. За периода на проверката ответниците са придобили имущество на значителна стойност, при липса на законни доходи след 2000г. Съдът приел, че съгласно чл. 4 ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ не се изисква установяване на пряка причинна връзка между извършеното престъпление и конкретното придобиване на имущество. Същевременно е посочил, че за уважаването на иска по чл.28 ал.1 ЗОПДИППД /отм./ е достатъчно да не е установен законен източник на доходи при придобиването на имущество; както и че без значение е фактът дали от престъплението, за което е осъден ответникът, може да се извлече материална облага. Освен това, при формиране на извода си за основателност на искането на К., въззивният съд е преценявал не конкретното престъпление, за което М. Д. М. е признат за виновен с одобрено от съда споразумение, а на практика е изхождал от предположението, че е извършвана престъпна дейност, щом не е установен законен източник при придобиването на имуществото. След подаване на касационната жалба е постановено Тълкувателно решение № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС. Прието е, че е необходимо да има връзка /пряка или косвена/ между престъпната дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ и придобиването на имуществото; както и че неустановяването на законен източник за придобиване на имущество, не замества основателното предположение за връзка с престъпната дейност, а само освобождава К. от тежестта да я установи по несъмнен начин. Посочено е, че съдът в производството по чл. 28 ЗОПДИППД /отм./ не може да отнема имущество, придобито от друга /респ. неустановена по съответния ред, или извън съставите на чл.3 ал.1 т.1 –т.25 от ЗОПДИППД, отм./ престъпна дейност, включително и такова с неустановен произход. Тълкуването на чл. 3 ал. 1 и чл. 4 ЗОПДИППД /отм./ в обжалваното решение противоречи на разясненията, дадени в ТР № 7/ 2013г. на ОСГК на ВКС по поставените въпроси, което обосновава хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. 2.По насрещната касационна жалба на К.: В. съд е приел, че недекларирането на паричните средства, придобити от ответника от трудова дейност в Германия не ги прави незаконен източник на средства. След анализ на представените по делото доказателства, съдът е посочил, че трудовата дейност на М. в чужбина е установена, съответно – представени са и не са оспорени писмените доказателства за произхода и размера на получените от тази дейност парични средства. При тези решаващи мотиви на съда, поставените в изложението към насрещната касационна жалба въпроси не обосновават общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. На първо място, въпросите касаят преценката на доказателствата от страна на въззивната инстанция и обосноваността на извода му за установен законен източник на доходи на ответника от упражнявана трудова дейност в чужбина. Дали в подобни случаи, като законен приход на ответника следва „да се включват придобити в чужбина парични средства, за които липсват доказателства, че са внесени в България” и трябва ли лицето „да докаже внасянето” им в страната – по съществото си въпросите са фактически, а не правни. Те касаят правилността на възприетите от съда фактически констатации и обосноваността на въззивното решение, поради което не обуславят предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение