Определение № 324 от 14.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2513/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец „ АД против решение № 1253/28.05.2019 г. по т.д.№ 1708/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 01.02.2019 г. по т.д.№ 505/2017 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е уважен предявеният от „Порше лизинг БГ„ ЕООД иск, с правно основание чл.208 ал.1 КЗ / отм./, за присъждане на обезщетение в размер на 164 000 лева – дължимо по договор за имуществена застраховка „Каско„, сключен със застрахователна полица № [ЕГН]/13.03.2014 г., за настъпило на 19.02.2015 г. застрахователно събитие – кражба на автомобил „Ауди Кю 7“, с рег. [рег.номер на МПС], в е д н о със законната лихва върху същото от 20.01.2017 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното му заплащане, както и обезщетение за забава в издължаване на главницата, за периода 11.04.2015 г. – 20.01.2017 г., на основание чл.86 ал.1 ЗЗД. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Касаторът твърди, че въззивният съд неправилно е оставил без уважение доказателствени искания на страната, отнасящи се до новонастъпили обстоятелства и имащи връзка с предмета на делото. Касае се за изискването и приобщаването към делото на доклад от вътрешно разследване на „ Порше Банк Акциелгезелшафт „ – Австрия, по повод противозаконни отнемания на автомобили в периода 2014- 2015 г.. Страната изявява несъгласие и с аргументиране неоснователността на възражението му за липса на материалноправна легитимация на ищеца, с оглед липсата на застрахователен интерес, тъй като и предвид договорености с трето за спора лице / по договор за финансов лизинг и съгласно приложимите към същия Общи условия за лизинг на ищеца – лизингодател – т.2.3 / това трето лице носи риска от повреждане, унищожаване, погиване или загуба на процесния автомобил. С предаването на автомобила на лизингополучателя и преминаване на риска е отпаднал застрахователния интерес на собственика на вещта. Касаторът се позовава на непротиворечива практика на ВКС, според която при договора за финансов лизинг всички рискове от повреждането, погиването на вещта, щетите причинени от трети лица върху имуществото, както и разноските по поддържането на вещта – предмет на договора, са за сметка на лизингополучателя. Като носител на риска лизингополучателят е носител на правото да търси отговорност от делинквента, а не лизингодателят. Поради това касаторът намира въззивното решение постановено в противоречие с материалния закон – чл.343 ТЗ, доколкото съдът неправилно прилага стеснително нормата – само за хипотези на унищожаване или погиване, не и на противозаконно отнемане на вещта, макар ефектът от последното да е идентичен на този от погиването й. По същите съображения касаторът поддържа и довод за недопустимост на иска, респ. недопустимост на въззивното решение, поради липса на процесуалноправна легитимация на ищеца – искът за обезщетяване не принадлежи на собственика на вещта, по изключение - в конкретния случай на финансов лизинг. Касаторът оспорва и извода за липса на доказана пряка причинно – следствена връзка между неизпълнение на задължението за представяне на всички ключове от автомобила и настъпването на застрахователното събитие. Съдът,според него, се е произнесъл в несъответствие със събраните доказателства за непредаден още един от разполагаемите за ищеца ключове от автомобила / т. нар. сервизен ключ /, при това – без да мотивира адекватно този си извод, с оглед съдържанието на тези доказателства. Твърди се непроизнасяне и по доводите в п.2 от въззивната жалба, съответно т. 7,8 и 9 от отговора на исковата молба, отнасящи се до непокрит, респ. изключен застрахователен риск. Намира необоснован и присъдения размер на обезщетението, при липса на доказателства за същия. Ответната страна – „Порше лизинг БГ„ЕООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулиране на правен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда, а и предвид необосноваване на допълнителния селективен критерий. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насоена срещу валиден, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Порше лизинг БГ„ЕООД е предявил иск, с правно основание чл.208 ал.1 КЗ / отм./, за осъждане ответника – ЗК „ Армеец „ АД да му заплати обезщетение в размер на 164 000 лева, за настъпило застрахователно събитие – кражба на автомобил, съгласно действащ към момента на същото застрахователен договор между страните, по застраховка „Каско„. В отговора на исковата молба ответникът противопоставя множество възражения, относими към настоящия правен спор от които са: 1/ не е налице активна материалноправна легитимация на ищеца, по съображенията посочени по-горе - сключен договор за финансов лизинг на автомобила, по силата на който риска от случайното погиване или повреждане на вещта преминава върху лизингополучателя и следователно не е налице застрахователен интерес; 2/ събитието ,за което се претендира застрахователно обезщетение, е изключен риск, съгласно т. 14.5, т.14.8, т.16,14.1, т.16.14.2 т.16.14.3, т.16.14.4 от Общите условия приложими към договора – по всички разпоредби се релевира обстоятелството за загубена от застрахования фактическа власт върху т.нар. сервизен ключ, който, заедно с 2 основни ключа се твърди да е заявен като съществено обстоятелство, от значение за риска, при сключване на застрахователния договор; 3 / налице е основание за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, по чл.211 т.1 КЗ / отм./ - умишлено деяние; 4/ налице е основание за отказ, съгласно чл.211 т.2 КЗ / отм./, поради неизпълнение от застрахования на задължението по т.50.7.7 от ОУ / да уведоми застрахователя за изгубването на сервизния ключ /, на задължението по т. 59.6.8 от ОУ / при предявяване на претенцията да представи всички ключове за МПС / и т. 52.1 от ОУ / неизпълнение указанията на застрахователя за извършване профилактика на GPS тракера ,поради което към момента на застрахователното събитие автомобилът е бил непроследим /; 5/ в евентуалност – неизпълнението на посочените задължения се предявява като основание за намаляване на застрахователното обезщетение, съгласно чл.207 ал.2 от КЗ / отм./. Застрахователят твърди, че МПС е откраднато посредством сервизния ключ, тъй като разполага със защити, препятстващи отнемането му по друг начин. Оспорва се и размера на претендираното обезщетение, като некореспондиращ с действителната стойност на вещта към момента на кражбата. Ищецът е противопоставил твърдението, че на застрахователя са предадени всички притежавани от него ключове от МПС, като никога не е изгубвана фактическата власт върху някой от тях. Твърди, че никога не е уведомяван за нужната профилактика на GPS тракера от застрахователя, нито такова уведомление е получил лизингополучателя. За да уважи исковете, първоинстанционният съд е приел, че се установява собствеността на ищеца върху откраднатото МПС, както към момента на сключване на договора, така и към момента на застрахователното събитие. Последното установява застрахователен интерес, респ. действителност на застрахователния договор. Съдът се позовава на клаузата на т.2.3 от приложимите Общи условия към сключения от ищеца с трето за спора лице договор за лизинг на автомобила, видно от която страните по лизинговата сделка са се споразумели лизингополучателят да отговаря за вреди върху лизинговата вещ само когато те не се покриват от сключен застрахователен договор и ако щетата по лизинговата вещ бъде покрита от сключена застраховка, лизингополучателят се освобождава от отговорност до размера на полученото от лизингодателя застрахователно обезщетение. Съдът е приел, че по делото не е установено ищецът да е придобивал фактическата власт върху спорния сервизен ключ, а останалите – безспорно притежавани 2 основни / главни / ключа са били предадени на застрахователя, при образуване на щетата. Съдът е приел, че като ползващ защитата му, доказателствена тежест за установяване на това обстоятелство – предаден от продавача на вещта „ Порше БГ„ ЕООД на ищеца – купувач сервизен ключ от автомобила – се носи от ответника, на основание чл.154 ал.1 ГПК. Приел е, че изходящото от продавача писмо, с което се заявява този факт, не се ползва с материална доказателствена сила, в качеството на частен свидетелстващ документ. Съдът е отрекъл същият факт да е установен от свидетелските показания, както и възможността да бъде установен по приложения към делото снимков материал, вкл. съобразно заключението на автотехническата експертиза на вещо лице И. И., според което в тези снимки не могат да се различат идентификационни признаци от които да се приеме, че заснетият автомобил е процесният и че установимите от снимката обстоятелства касаят предмета на настоящия спор, като относими към откраднатата застрахована вещ. Поради неустановено притежание от ищеца на сервизен ключ, респ. изгубването му, съдът е приел, че са неприложими въведените от ответника основания за изключен риск по т.14 и т.16 от приложимите Общи условия.Но дори да би бил установен този факт, съдът е изложил съображения, че същият е неотносим към хипотеза на „изключен риск „, тъй като е необходимо установяването на безспорна пряка причинно-следствена връзка между отнетата фактическа власт върху сервизния ключ и настъпилото застрахователно събитие. В тази връзка съдът е коментирал, че липсват доказателства кражбата да е извършена посредством ползването на сервизния ключ, нито че загубата му е способствала по друг начин кражбата. Липсата на пряка причинно - следствена връзка, вкл. и с оглед неосъществена профилактика на GPS тракера, съдът е отчел и като препятстващо отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, на основание чл.211 т.2 КЗ / отм./. Досежно GPS устройството съдът е съобразил липсата на доказателства, че същото е било в неизправност и не е могло да подава сигнал за локализиране на автомобила към момента на застрахователното събитие. Така изложените съображения, във връзка с възражението за изключен риск и основание за отказ по чл.211 т.2 КЗ / отм./, са само евентуални - ако не би се споделил довода, че липсват доказателства ищецът изобщо да е притежавал сервизен ключ от автомобила. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е формирал същите изводи, препращайки на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. С оглед доводите във въззивната жалба съдът е посочил, че основният спорен факт – относно притежанието на сервизен ключ от застрахованото МПС, не се установява и от заключението на вещото лице Ж. Е., с подробни съображения относно съдържанието на снимките. Съдът е посочил, че във всяка от хипотезите на чл.189 ал.4, чл.207 ал.2 изр.3 КЗ / отм./ и чл.211 т.2 КЗ /отм./ е задължително установяването на пряка причинно-следствена връзка между твърдяното действие или бездействие на застрахования, кореспондиращо на поето задължение по застрахователния договор, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността изпълнението му да препятства настъпването на същото или да минимализира вредите, като тежестта за доказването й е на застрахователя. В изложението по чл.284 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Равносилно ли е на погиване кражбата / противозаконното отнемане / на лизингована вещ, спрямо лизингополучателя, който ползва вещта ?; 2/ При договорите за финансов лизинг кое е лицето, носещо риска от случайно погиване на вещта, в случай, че същата бъде открадната ?;3/ Кое е лицето, титуляр на вземане срещу застраховател, при сключен договор за имуществена застраховка „Каско„ на МПС, в случай че лизингодателят не носи риск нито от погиването, нито от повреждането или изгубването на вещта, съобразно уговореното с лизингополучателя и при положение, че обстоятелството за сключения лизингов договор е било обявено пред застрахователя при сключването на полицата и това е отбелязано в нея ?; 4/ Възниква ли задължение за застрахователя по имуществена застраховка да заплати застрахователно обезщетение за събитие, което няма качеството „застрахователно„ и е извън обхвата на уговорените в застрахователния договор покрити рискове ? ;5/ Уговорените между страните в застрахователния договор изключения от покритие ограничават ли обема на покритите рискове ?; 6/ Приложима ли е разпоредбата на чл.20 ЗЗД към застрахователния договор за имуществена застраховка ?; 7/ Обвързан ли е съдът от заложените условия в сключения застрахователен договор в случай,че страните по имуществена застраховка „ Каско на МПС „ са уговорили, че по силата на застраховката няма да се покриват определени рискове, съответно са налице изключени рискове ? Въпросите се обосновават в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата. Твърди се и противоречие на въззивното решение, с т.3 от ППВС №7/77 г. – досежно прилагането на чл.20 ЗЗД и по отношение на застрахователния договор, както и абзац последен на същата т.3 – предвид присъждането на застрахователно обезщетение без наличието на застрахован риск. Сочи се противоречие и с решението по т.д.№ 476/2008 г. на 2 т.о. ВКС – досежно задължителното съществуване на застрахователен интерес към момента на сключване на застрахователния договор. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, по съображения че решаващите изводи на съда отчитат единствено твърденията и доказателствата на ищеца, не и останалите относими доказателства по спора, в съответствие и с всички възражения на ответника. Според страната съдът фрапантно и противно на материализираната воля на страните, отказва да прилага договорните клаузи за изключен риск и покрит застрахователен такъв. Обосновава очевидна неправилност и с оглед потвърдената активна материалноправна легитимация на ищеца, въпреки сключения лизингов договор и прехвърления върху лизингополучателя риск. Първите три въпроса са предпоставени от възражението на ответника, че предвид сключен от ищеца договор за финансов лизинг с трето за спора лице – лизингополучател и поетите от последното, както съгласно чл.343 ТЗ, така и съгласно клаузи на договора за лизинг, рискове от погиване, повреждане,загуба или унищожаване на лизинговата вещ, не е бил налице застрахователен интерес от сключване на застрахователния договор за ищеца, което изключвало материалноправната му легитимация по спора, алтернативно – предпоставя недопустимост на предявения иск. Липсата на застрахователен интерес предпоставя недействителност на застрахователния договор, но обстоятелството, че ищецът е формално страна по същия и основава претенцията си на този договор не изключва наличието на процесуална легитимация за предявяване на иска, нито правен интерес от предявяването му, като основание за недопустимост. Поради това вероятна недопустимост на въззивното решение не е установима. По това възражение на ответника въззивният съд е приел, че противозаконното отнемане не е приравнимо на „погиване „ или „ повреждане „ на лизингованата вещ.Приел е, че чл.343 ТЗ е неприложим към противозаконното отнемане на вещ и правото да застрахова същата срещу кражба принадлежи на собственика, независимо от сключения договор за лизинг. По начало на този договор могат да се позовават страните, не и трети лица, каквото е застрахователят. Дори и в хипотезите, покрити от чл.343 ТЗ, съдът е приел, че за собственика на вещта продължава да съществува застрахователен интерес от сключване на застрахователен договор, с цел гарантиране получаването на заместващото обезщетение, последващо приспадайки го от задълженията на лизингополучателя. В този смисъл е изложил мотиви, относими към т.2.3 от приложимите към договора за лизинг Общи условия, първоинстанционния съд, а въззивният съд е препратил към същите. С оглед преждеизложеното въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Отговор на първия сам по себе си не би бил от естество да промени правния резултат, при това формулиран като значим в правоотношението лизингодател – лизингополучател, на съдържанието на което, както е посочил въззивният съд, не може да се позовава трето лице и който лизингов договор не е основанието за претендираното вземане. Вторият въпрос е правно несъстоятелен, като съвместяващ напълно различни обстоятелства, в относимост към носенето на риска при договор за лизинг - погиване и противозаконно отнемане на вещта едновременно. Във всички случаи, обаче, носенето на риска, вкл. при наличието на чл.343 ТЗ, въззивният съд е приел, че е въпрос на договаряне, предвид диспозитивността на нормата. В чл.2.3 от ОУ към договора за лизинг изрично е предвидено, че и при противозаконно отнемане на лизинговата вещ, лизингополучателят ще обезщети лизингодателя, само ако няма сключена застраховка, покриваща съответния риск или доколкото застрахователното обезщетение по размер не компенсира действителната вреда. Нещо повече – съдът е приел, че за собственика на вещта, какъвто безспорно се легитимира ищеца – лизингодател, винаги съществува застрахователен интерес от застраховане на вещта срещу кражба, независимо от клаузите на лизинговия договор. Третият от въпросите въвежда неприета от въззивния съд предпоставка - обусловен е от отговори, съобразно тезата на ответника, по преждепосочените два въпроса. Обективното разминаване със съдържанието на решаващите мотиви на въззивното решение, изключва характеристиката му на правен въпрос. Същите са съображенията и по четвъртия въпрос, който въвежда несподелена от въззивния съд предпоставка – че се касае за непокрит застрахователен риск. Въззивният съд е приел покрит застрахователен риск „кражба„, но е коментирал, че визираните от ответника основания по т.14-16 от приложимите към застраховката Общи условия недопустимо смесват непокрити рискове с основания за отказ по чл.211 КЗ / отм./, т.е. обстоятелства, относими към основания за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение се квалифиират като непокрит риск / изхождайки от определението за застрахователен риск, съгласно пар.1 т. 2 от ДР на КЗ отм./. Последното пояснява и правната несъстоятелност на формулирания пети въпрос. Според въззивния съд обстоятелствата, на които се позовава ответника, са принципно относими към евентуално основание за отказ за обезщетяване /чл.211 КЗ отм./, или намаляване на застрахователното обезщетение по чл.207 КЗ / отм./, но не се доказват самите обстоятелства – изгубване фактическа власт върху доказано притежаван сервизен ключ от автомобила, което е от естество да способства противозаконното му отнемане. Това е решаващият извод по възраженията, основани на клаузи от Общите условия, поради което, какъвто и да било отговор по приложението на т.14, т.16, т.58 и пр. от Общите условия, не е от естество да промени правния резултат и е само в евентуалност значимо за същия. По тези съображения, никой от следващите въпроси не удовлетворява изискването за правен, по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Дори да се приеме удовлетворен общия, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий, с формалното посочване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания по т.4 от преждеупоменатото ТР. Цитираните решения – съдебна практика по реда на чл.290 ГПК – не конфронтират с приетото от въззивния съд, нито са относими към съдържанието на формулираните въпроси – не дават отговор на същите, нито в частта – отговор на правен въпрос, нито в казуалната си част. Доколкото решаващият извод се основава на факт, посочен за установен в мотивите на съдебното решение и се явява обоснован, спрямо съдържанието на този факт, несъстоятелно е позоваването на очевидна неправилност на въззивното решение. Същото не е постановено при фрапантно нарушение на императивна правна норма или правен принцип, нито е явно необосновано, с оглед противоречие с формалната логика, опитните и научните правила, които пороци да са изводими директно от мотивите, независимо от действителното съдържание на доказателствата и извършените процесуални действия. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение