Определение № 113 от 11.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1111/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 77246 от 27.ХІ.2020 г. на „Застрахователно акционерно дружество – ОЗК-Застраховане“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 12034 на Софийския апелативен съд, ГК, 14-и с-в, от 29.ІХ.2020 г., постановено по гр. дело № 880/2020 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 158 на Софийския ОС, ТК, 1-и с-в, от 11.ХІ.2019 г. по т. д. № 273/2018 г. в частта му за осъждането на този застраховател – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ – да заплати на всеки един от тримата ищци К. Хр. И., Х. Кр. И. и Е. П. Б. по 140 000 лв.: съответно за разликата над 105 000 лв. и до пълния размер на така присъденото на първите двама обезщетение и съответно за разликата между 75 000 лв. и пълния размер на присъденото на третата застрахователно обезщетение, предназначено да репарира понесените неимуществени вреди от смъртта на общата им наследодателка Д. Хр. Б. /приживе съпруга и майка на първите двама от [населено място] и дъщеря на третата ищца от [населено място]/ в резултат от процесното ПТП, настъпило на 11.ІХ.2015 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата 21.ХІІ.2015 г. и до окончателното им изплащане. Оплакванията на застрахователното дружество настоящ касатор са за постановяване на въззивното решение в атакуваните три негови осъдителни части както в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това застрахователят претендира частичното му отменяване и присъждане на всички направени по делото разноски, едновременно с това противопоставяйки възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендирания от насрещната страна в настоящето касационно производство адвокатски хонорар спрямо действителната правна и фактическа сложност на спора. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата търговецът неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваните три осъдителни части от обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие както със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановката по т. 2 на ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г., така и с практиката на ВКС, обективирана в четири, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговата гражданска и търговска колегии (Р. № 83/6.VІІІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 795/08 г.; Р. № 24/28.01.2010 г. на І-во г.о. по гр. дело № 4744/08 г.; Р. № 158/28.ХІІ.2011 г. на І-во т.о. по т. д. № 157/2011 г.; Р. № 66/3.VІІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 619/2011 г.) по следните два правни въпроса: 1./ „Допустимо ли е въззивният съд да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди – поотделно и в съвкупност – целия събран по делото доказателствен материал?”; 2./ „Следва ли е съдът, при приложение на чл. 52 ЗЗД, да се съобрази със задължителните указания, съдържащи се в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., както и с икономическата конюнктура в страната?“; По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК тримата ответници по касация (ищци в производството пред Софийския ОС) писмено са възразили чрез техния процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваните три негови осъдителни части, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски в полза на техния адвокат от САК по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер на сумата от 5 640 лв., съгласно представен „Списък по чл. 80 ГПК“. Инвокиран е довод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на „Застрахователно акционерно дружество – ОЗК-Застраховане“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационния контрол са следните: За да потвърди решението на първостепенния съд от 11.ХІ.2019 г. в атакуваните негови три части: за разликата над 100 000 лв. и до пълния размер на присъдените в полза на К. и Х. И. застрахователни обезщетения от по 140 000 лв. за понесени неимуществени вреди от процесното ПТП, както и за разликата над 60 000 лв. и до пълния размер от 140 000 лв. на присъденото в полза на Е. П. Б. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от същото вредоносно събитие, настъпило на 11.ІХ.2015 г., въззивната инстанция е приела с категоричност, че релевантният за прекия иск по чл. 226, ал. 1КЗ /отм./ деликт се явява резултат „само и единствено на неправилното и несъобразено с пътната обстановка поведение на водача на товарния автомобил, без пострадалата (общата наследодателка на тримата ответници по касация – бел. на ВКС ) да е допринесла по какъвто и да е начин за събитието“. Безспорно е било установено, че ищците търпят морални вреди от смъртта на своята майка, съпруга и дъщеря в такъв обем, който аргументира като справедлив размер на дължимата обезвреда сумата 140 000 лв. (сто и четиридесет хиляди лева) за всеки един от тях. При съобразяване на критерия по чл. 52 ЗЗД съставът на САС е изхождал от възрастта на загиналата Д. Хр. Б. /44 г./ - от една страна, а от друга – с оглед възрастта на сина й Х. Кр. И. /23 г./ във вр. с обстоятелството, че към релевантния момент той е имал нужда от моралната й подкрепа, за да завърши образованието си, а също и възрастта на преживелия съпруг и на майката на покойната, както и конкретните „обществено-икономически отношения“ в страната ни към 11.ІХ.2015 г. Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора е и обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от двата правни въпроса, формулирани в изложението на застрахователя настоящ касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му, няма естеството на такъв, който реално да е бил обуславящ за изхода по конкретното дело. Напротив, и двата въпроса се отнасят изцяло до правилността на атакуваното въззивно решение, но погрешното отъждествяване от застрахователя на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната от „ЗАД – ОЗК“ единствена допълнителна предпоставка за това – в случая тази по т. 1 на същия законов текст. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от тримата ответници по касация в отговора им по чл. 287, ал. 1 ГПК искане по чл. 78, ал. 3 ГПК /във вр. чл. 81 ГПК/ и чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, застрахователят настоящ касатор ще следва да бъде осъден да заплати на общия техен процесуален представител по пълномощие от САК, а именно на адвокат Е. Д. М. от [населено място], [улица], ет. І, офис #1, сума в размер на 3 172.50 лв. (три хиляди, сто седемдесет и два лева и петдесет стотинки), представляваща дължим хонорар за настоящето производство пред ВКС след намаляване – по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК - на поисканото с представения „Списък по чл. 80 ГПК“ възнаграждение от 5 640 лв. до минимума по чл. 9, ал. 3 във вр чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение