Определение № 3110 от 11.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1911/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. И. Б. и и К. З. Б., действащи чрез адвокат И. Т. Б., от АК Бургас, против определение № 638 от 05.03.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 236/2026 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.

С посоченото определение състав на Бургаския окръжен съд е потвърдил определение № 6781/03.12.2025 г., постановено от Районен съд - Бургас по гр. д. № 437/2025 г., с което в производство по реда на чл. 248 ГПК съдът е оставил без уважение молбата на И. И. Б. и К. З. Б. с вх. № 46427/31.10.2025 г., уточнена с молба вх. № 50028/24.11.2025 г. за изменение на решение № 2067/25.09.2025 г., постановено от Районен съд – Бургас, в частта за разноските и за присъждане в полза на ищците на разноските по делото, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение и внесена държавна такса.

Жалбоподателите считат, че постановеното определение е неправилно и незаконосъобразно, вкл. поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, постановено в противоречие с практика на Върховният касационен съд и в разрез с ТР № 4/2023 от 09.05.2023 год. на ОСГГК Върховният касационен съд на Република България, постановено по тълк. дело № 4/2020 г.

Излагат съображения, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което молят да се допусне касационно обжалване на атакуваното определение и да се отмени същото като се уважи искането им за присъждане на разноски в тяхна полза.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите чрез своя процесуален представител поставят следните въпроси, които според тях са обуславящи извода на въззивния съд и са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

1. Дължи ли ответникът разноски по иск с правно основание в чл. 19 ЗЗД, когато е бил в неизпълнение към момента на завеждане на иска, но изпълни задължението си в хода на процеса?

2. Следва ли въззивният съд да изследва и основава решението си на факти и обстоятелства, които не са въведени с въззивната жалба, в нарушение на диспозитивното начало и чл. 269 ГПК?

3. Следва ли съдът да изследва добросъвестността на ищеца, възложил уведомяване на ответника по реда на чл. 18, ал.5 от ЗЧСИ, когато връчителят не е уведомил ответника надлежно, а е залепил уведомление по реда на чл. 47 и сл. от ГПК?

4. Следва ли търговецът с непълно изписан адрес в търговския регистър да се счита за редовно уведомен по реда на чл. 47 от ГПК, ако връчителят е бил в обективна невъзможност да узнае седалището на адресата?

По първия въпрос касаторите считат, че обжалваното определение противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4/09.05.2023 г. по т. д. № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС; определение № 5596/03.12.2024 г. по ч. гр. д. № 2708/2024 г., III г. о. на ВКС, опр. № 843/2014 г., № 300/2012 г.,№ 626/2012 г.. №

№ 277/2014 г., № 388/2017 г. на ВКС.

Отделно излагат съображения, че по този въпрос е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като засяга критериите за „даване повод за завеждане на делото“ при искове по чл. 19 ЗЗД; касае оценката на добросъвестността на търговец при неизпълнение на договорни задължения при настъпил падеж; има значение за уеднаквяване на съдебната практика относно разпределението на разноските при изпълнение в хода на процеса.

По втория в изложението въпрос твърдят, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 189/09.07.2012 г. по гр. д. № 107/2012 г., II г. о. на ВКС, съгласно която въззивният съд е ограничен от оплакванията във въззивната жалба и не може да основава решението си на непосочени основания.

По третия и четвъртия въпрос касаторите считат, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Позовавайки се на фактическата обстановка задават допълнителните въпроси:

• Може ли да се търси недобросъвестност на възложителя, ако връчителят е бил в обективна невъзможност да връчи съобщението?

• Следва ли ответникът да се позове на нередовно уведомяване и да претендира, че е изправна страна, ако не е оставил правилен административен адрес за водене на кореспонденция?

• Чия е отговорността, обуславяща завеждане на дело, при нередовно връчване на съобщение?

Отделно от горното, касаторите твърдят, че обжалваното определение е и очевидно неправилно, тъй като в същото съдът приема липса на повод за завеждане на делото при безспорно неизпълнение към падежа; придава значение на закъсняла и неефективна комуникация, извършена след изтичане на срока; игнорира факта, че ответникът е изпълнил задължението си едва след завеждане на делото – т. е. достига до изводи, противоречащи на житейската логика и утвърдената съдебна практика.

Постъпил е отговор от адвокат М. Д. от АК - Бургас, пълномощник на ответника „О. Б. П.“ О., ЕИК[ЕИК], със становище за неоснователност на частната касационна жалба. Твърди се недобросъвестност на ищците, които въпреки че извънсъдебно са заявили, че не претендират разноски в производството, настояват за присъждането им.

Касационната инстанция приема, че частната касационна жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в съответния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което формално са изпълнени изискванията за нейното разглеждане.

По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд е отбелязал, че производството пред Районен съд - Бургас е образувано по искова молба на И. И. Б. и К. З. Б. против „О. Б. П.“ О. с правно основание в чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 21.12.2023 г. за окончателен; че ищците твърдят, че са поканили ответното дружество да изпълни задължението си по договора и на 20.12.2024 г. са се явили в кантората на нотариус Д. Р. за сключване на окончателен договор, но ответникът не се явил.

Въззивният съд е посочил, че ответната страна не е оспорила претенцията и също иска от съда да обяви предварителния договор за окончателен; че изразява становище, че не е дала повод за завеждане на делото и иска да й бъдат присъдени извършените съдебни разноски.

Съдът е констатирал, че в хода на съдебното производство, на 17.07.2025 г., ответникът „О. Б. П.“ Е. е продал на ищците поземления имот, предмет на иска с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за сумата от 24 000 евро; че след продажбата ищците са депозирали писмена молба, с която искат от съда да им присъди извършените по делото съдебни разноски за държавна такса и адвокатски хонорар; че ответникът е представил по делото молба за прекратяване на гражданско дело № 437/2025 г., в която И. И. Б. и К. З. Б. твърдят, че са уредили имуществения спор с „О. Б. П.“ доброволно и към 18.07.2025 г. са придобили правото на собственост върху процесния имот и заявяват, че се отказват напълно от предявения иск, искат от съда да постанови определение, с което да прекрати производството на основание чл.233 от ГПК и се отказват от претенцията си за присъждане на разноски и декларация, в която ищците декларират, че след сключване на окончателния договор ще подадат молба за прекратяване на гр. д. № 437/2025 г., ще заплатят доброволно разноските, извършени от ответника в размер на 3 500 лева и разноските по гр. д. № 437/2025г. ще останат за тяхна сметка.

Съдът е посочил, че тези документи не са приети като доказателства по делото.

Констатирано е още, че с решение № 2067/25.09.2025 г. Районен съд - Бургас е отхвърлил иска с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, тъй като страните са сключили окончателен договор преди приключване на устните състезания по делото като в производство по чл. 248 ГПК е оставил без уважение искането на ищците за присъждане на направените от тях разноски в производството.

Въззивният съд е приел депозирана пред него частна жалба за неоснователна поради съображения, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, тъй като ищците са отправили покана до ответното дружество да изпълни задължението си по предварителния договор, но поканата е връчена чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК на друг адрес /гр. Бургас, [улица]/, а не на адреса на дружеството, вписан в Търговския регистър /гр. Бургас, [улица]/, както и поради представената по делото кореспонденция от телефонно приложение, която не е оспорена от ищеца, че представителят на ответното дружество е направил опит да се свърже с ищците по повод сключения помежду им договор преди предявяването на иска.

Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните, приема следното:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

Поставеният от касаторите втори въпрос, доколкото засяга допустимостта на обжалваното определение, следва да бъде разгледан на първо място. Като процесуален въпрос същият се явява относим в производството и обосновава общо основание за допускане на въззивното определение на касационен контрол, но спрямо него не е налице селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В ТР № 6/2017 от 15.01.2019 год. по тълкувателно дело № 6 по описа за 2017 г. на ОСГТК е посочено, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба.

Разяснено е, че по силата на чл. 278, ал. 2 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, винаги е разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания.

Въззивното определение не страда от твърдения порок за неговата вероятна недопустимост в посочения от касаторите смисъл.

Въпроси 3 и 4 от изложението на касаторите са фактически. Отговорът на тези въпроси е изцяло взависимост от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства, и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Проверката на фактите по спора, в т. ч. и дали доказателствата в тази насока са достатъчни относно пълното доказване, е недопустимо да се извърши в производството по чл. 288 ГПК (респ. чл. 274, ал. 3 ГПК), тъй като касае обосноваността на решението (определението). Въпросите са израз на несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд и представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а последните са от значение за правилността на решението (определението) и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 от ГПК (респ. чл. 274, ал. 3 ГПК) - (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). Отсъствието на обща предпоставка за селекция по тези въпроси изключва преценката дали по тях е налице специфичната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпрос първи от изложението на касатора е поставен в контекста на това дали в производство с предмет чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва да се счита, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, ако е неизправна страна по предварителния договор и не е изпълнил задължението си по него в срок. Така преформулиран съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно ТР № 1/2009 година на ОСГК, въпросът е обусловил крайния решаващ правен извод на въззивната инстанция и обосновава наличието на общото основание за допускане на въззивното определение на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационната инстанция приема следното:

В определение № 5596 от 03.12.2024 г. по ч. гр. дело № 2708 за 2024 г. на ВКС, III г. о. е обобщена съдебната практика по въпроса кога ответникът отговаря за разноски, ако е изпълнил в хода на производството. Посочено е, че ако ответникът е в неизпълнение съобразно уговореното, но изпълни след завеждане на иска, отговаря за разноски включително при отказ на ищеца от иска и прекратяване на делото (опр. № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., опр. № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., опр. № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., опр. № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., опр. № 388 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 831/2017 г. на ВКС,ТК, II т. о и др.), но ако искът е бил заведен преди изискуемостта да е настъпила, надлежното изпълнение от ответника, макар осъществено след завеждане на иска, не влече същите последици (чл. 78, ал. 2 ГПК).

Обжалваното определение следва да се допусне на касационно обжалване за преценка на съобразяването му с правните разрешения в посочената съдебна практика на ВКС. С оглед същата, приложена към спецификата на настоящия случай, на изследване подлежи въпроса дали към момента на предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД ответникът е бил в неизпълнение съобразно клаузите на предварителния договор.

Едно от условията за уважаване на този иск е вече да е настъпила изискуемост на задължението за сключване на окончателния договор. Предварителният договор не се прекратява автоматично с изтичането на предвидения в него срок за доброволно изпълнение. Същият продължава да съществува и да обвързва валидно страните по него. Затова всяка една от тях може да иска от другата изпълнение на задължението й по договора.

В случая, съобразно клаузите на предварителния договор, ответникът се е задължил да прехвърли собствеността върху процесния недвижим имот в срок до 21.12.2024 година. Не е спорно, че задължението не е изпълнено в срок, поради което в полза на ищците е възникнало субективното право да предявят настоящия иск за обявяване на предварителния договор за окончателен. Макар ответникът да е признал иска, същият е станал повод за завеждане на делото и следва да понесе отговорността за разноски, направени от ищците в хода на производството.

Въззивният съд, в нарушение на така посочената съдебна практика, е изходил от неправилното разбиране, че ищците е следвало да издирят длъжника си, за да може да претендират разноски в производството. При това, следва да се отбележи, че ищците са положили усилия за това, изпращайки съобщение до продавача на посочения в предварителния договор адрес на търговското дружество, който адрес включва улица, етаж и апартамент, но не и номер на самата сграда.

Частната касационна жалба е основателна и следва да се разгледа по същество.

Претенцията на ищците касае заплатеното от тях адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лева. Ответникът е направил възражение за прекомерност, което следва да бъде обсъдено. Ориентир за определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение е Наредба № 1/2004 за възнаграждения за адвокатска работа като съдът следва да изхожда от фактическата и правна сложност на случая; засегнатия интерес; условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им, квалификацията, опита и специализацията на адвоката.

Настоящата касационна инстанция приема, че претендираното от касаторите-ищци адвокатско възнаграждение е прекомерно. Не е налице нито фактическа, нито правна сложност на делото. Основната адвокатска дейност се изразява в подготовка и депозиране на искова молба в съда. Усилията на процесуалния представител на ищците в производството са били съсредоточени основно за обосноваване на дължимостта на разноските в производството.

С оглед установените обстоятелства, касаещи справедливия размер на заплатеното през януари 2024 от ищците адвокатско възнаграждение, същото следва да се определи на 1 000 евро. На ищците следва да се присъди и внесената от тях държавна такса в размер на 19.43 лева или 9.93 евро.

Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІII гражданско отделение,