Определение № 2149 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 154/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по първоначалните искове „Изи Паркет“ ООД и по касационна жалба на ответника по обратния иск „Вико“ ЕООД срещу въззивно решение № 158 от 15.08.2023 год., постановено по в. гр. дело № 170/2023 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Ищецът по първоначалните искове „Изи Паркет“ ООД обжалва въззивното решение в частта му, в която е потвърдено решение № 5 от 11.01.2023 год., постановено по гр. дело № 315/2021 год. по описа на Окръжен съд – Ловеч, в частта, в която са отхвърлени предявените от него срещу частен съдебен изпълнител Р. Й. Д. искове с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 14 503.16 лв. до пълния претендиран размер от 28 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди от процесуално незаконосъобразно действие /изплащане на недължими разноски от постъпила от публична продан сума/, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.07.2021 год. до окончателното изплащане; за разликата над 2 767.91 лв. до пълния претендиран размер от 8 532.22 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 05.07.2019 год. до 21.05.2021 год., за разликата над 674.80 лв. до пълния претендиран размер от 4 666.67 лв., заявен като частичен от 44 018.44 лв. – обезщетение за имуществени вреди от процесуално незаконосъобразно действие /начисляване и внасяне на ДДС в недължим размер от постъпила от проданта сума/ и за разликата над 205.64 лв. до пълния претендиран размер от 1 422.04 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 21.05.2018 год. до 21.05.2021 год. Ответникът по обратния иск „Вико“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта му, в която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която е уважен предявения срещу него от частен съдебен изпълнител Р. Й. Д. обратен иск за сумата от 14 503.16 лв., представляваща недължимо платени разноски по изпълнително дело № 701/2017 год. по описа на частен съдебен изпълнител Р. Димитров, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.09.2021 год. /предявяване на обратния иск/ до окончателното й изплащане. При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба на ищеца по първоначалните искове е процесуално недопустима в частта й срещу тази част от въззивното решение, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 674.80 лв. до пълния претендиран размер от 4 666.67 лв., заявен като частичен от 44 018.44 лв. – обезщетение за имуществени вреди от процесуално незаконосйобразно действие /начисляване и внасяне на ДДС в недължим размер от постъпила от проданта сума/ и за разликата над 205.64 лв. до пълния претендиран размер от 1 422.04 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 21.05.2018 год. до 21.05.2021 год. Цената на тези искове, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, е до 5 000 лв. /предмет на делото е само въведената с исковата молба част от вземането, за която се иска осъждане на ответника, а не цялото вземане, вкл. и непредявената с исковата молба негова част – Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2016 год., ОСГТК/ и въззивното решение в частта му по тези искове не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Според разпоредбата на чл. 296, т. 1 ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила от датата на постановяването и обявяването му. Ето защо подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като процесуално недопустима. Касационната жалба на ищеца по първоначалните искове в останалата й част и касационната жалба на ответника по обратния иск са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите. В жалбата на първоначалния ищец се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви, когато въззивната жалба е мотивирана и в нея са направени изрични доводи за неправилност на първоинстанционното решение? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията и доводите на страните? 3/ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/. Ответникът по касационната жалба Р. Й. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната от ищеца част. Ответниците по касационната жалба „Вико“ ЕООД и ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД не са депазирали писмени отговори. В жалбата на ответника по обратния иск се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че липсва правен интерес от привличането му като трето лице-помагач на страната на ответника, тъй като последният няма регресно вземане. Предмет на първоначалните искове били вземания за непозволено увреждане, в случай на деликт законът конкретно и недвусмислено сочел хипотезите, при които деликвентът /в случая ответникът частен съдебен изпълнител/ би могъл да има регресни права спрямо трети лица – например при наличие на застраховател или неколцина зеликвенти /чл. 53 ЗЗД/. Неправомерно извършеното разпределение било изцяло в тежест на частния съдебен изпълнител. Дори и последният да имал вземане спрямо ответника /за неоснователно обогатяване, както било възприето от въззивния съд/, то нямало характера на регресно. Освен това ищецът по обратния иск бил задължително застарахован – чл. 25, ал. 1 ЗЧСИ, поради което и бил привлякъл своя застраховател като трето лице-помагач по делото. А законът не допускал да има паралелни регресни правоотношения, тъй като така длъжникът щял да обезпечи двойно отговорността си. Решението било недопустимо и с оглед основанието на иска, който бил разгледан – първоинстанционният иск бил квалифицирал иска по чл. 59 ЗЗД, а въззивният съд – по чл. 55 ЗЗД. Неправилно въззивният съд отхвърлил възражението за давност, релевирано в отговора на исковата молба, относно част от сумата в размер на 9 781 лв., като приел, че давността започва да тече едва през 2019 год. Ако имало основание за ангажиране на отговорността на ответника по обратния иск, то началният момент бил 01.07.2015 год., когато Апелативен съд – Велико Търново се бил произнесъл с окончателно решение по гр. дело № 243/2015 год. и отменил разпределението на частния съдебен изпълнител, като извършил окончателно разпределение – т. 7 от ППВС № 1/1979 год. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част, като е поставен следния правен въпрос: Кога може да се допусне привличане на подпомагаща страна, респективно може ли съдебен изпълнител да иска привличане на взискател по изпълнително дело като подпомагаща страна в производство по иск с правно основание чл. 441 ГПК и при какви предпоставки, както и има ли съдебен изпълнител регресно вземане спрямо взискател в случай, че съдебният изпълнител бъде осъден по реда на чл. 441 ГПК? Релевирано е и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В изложението са формулирани и следните правни въпроси, за които се поддържа, че са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: 1/ От кой момент започва давността за неоснователно обогатяване? 2/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотивите на решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните? 3/ Кога е налице обедняване в хипотеза на изпълнителен процес, респективно може ли съдебен изпълнител да обеднее, когато се твърди, че е превел парични суми по изпълнително дело на взискателя? 4/ Възможно ли е кумулативно ангажиране на отговорността на взискател в изпълнителния процес, когато съдебният изпълнител може да привлече застрахователя като подпомагаща страна? 5/ Какво е значението на дело, водено между длъжник и взискател в изпълнителния процес с предмет обезщетение за вреди, когато същият длъжник впоследствие предяви иск срещу съдебния изпълнител и съдебният изпълнител привлече взискателя като подпомаща страна? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първите два от горопосочените въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/, а всички въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба Р. Й. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната от ответника по обратния иск част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че „Изи паркет“ ООД е длъжник по изпълнително дело № 92/2014 год. по описа на частен съдебен изпълнител Р. Д., образувано по изпълнителен лист от 03.06.2013 год., издаден от Районен съд – Троян, с първоначален взискател „Вико“ ЕООД. „Изи Паркет“ ООД е длъжник и по изпълнително дело №701/2017 год. по описа на частен съдебен изпълнител Р. Д., с първоначален взискател Община – Троян и присъединен взискател „ Вико“ ЕООД. По двете посочени изпълнителни дела е извършена публична продан на недвижим имот, собственост на „Изи Паркет“ ООД, на съответни идеални части от един и същ недвижим имот, като купувач и по двете публични продажби е взискателят „Вико“ ЕООД. С решение от 01.07.2015 год., постановено по в. гр. дело № 234/2015 год., което е влязло в сила, Апелативен съд – Велико Търново е извършил окончателно разпределение на сумата от 236 113 лв., получена при публичната продан по изпълнително дело № 92/2014 год., съгласно което „Вико“ ЕООД като купувач следвало да внесе сумата от 146 298.19 лв., изчислена към 05.03.2014 год., която сума обаче била внесена със значителна забава едва на 18.02.2019 год., като ЧСИ не обявил публичната продан за нестанала, тъй като сумата не била внесена в срок. По изпълнително дело № 92/2014 год. била извършена публична продан на 1500/3444 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 03486.24.240 по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място], заедно с построените в него четири сгради и този имот бил възложен на взискателя „Вико“ ЕООД при цена 236 113 лв., като било издадено постановление за възлагане от 18.02.2019г. на ЧСИ. По изпълнително дело № 701/2017 год. била извършена публична продан на останалите ид.ч. от същия недвижим имот, а именно поземлен имот с идентификатор по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място], заедно с построените в него четири сгради и този имот бил възложен на взискателя „Вико“ ЕООД при цена 28 000 лв., като било издадено постановление за възлагане от 18.02.2019 год. При окончателното разпределение на сумата от 236 113 лв., получена при първата публична продан, по решението от 01.07.2015 год., постановено по в. гр. дело № 234/2015 год., Апелативен съд – Велико Търново задължил взискателя „Вико“ ЕООД да довнесе сумата от 146 298.19 лв., изчислена към 05.03.2014 год. Решението влязло в сила и много след влизането му в сила, а именно едва на 18.02.2019 год. „Вико“ ЕООД внесло по сметката на съдебния изпълнител тази сума. Поради забавата при внасянето на сумата „Изи Паркет“ ООД предявило срещу „Вико“ ЕООД иск по чл. 495 пр. 2 ГПК за заплащане на имуществени вреди в размер на сумата от 35 964.97 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва върху невнесената в срок сума от 146 298.19 лв. за периода от 06.11.2013 год. до 06.12.2013 год., а при условия на евентуалност и иск по чл. 496 ал. 3 ГПК за отмяна на възлагателното постановление от 18.02.2019 год., поради неплащане на цената, заедно със законната лихва за забава. В тази връзка било образувано т. дело № 106/2019 год. по описа на Окръжен съд – Ловеч, по което исковете били отхвърлени с решение от 06.08.2020 год. С решение № 101 от 05.05.2021 год., постановено по в. т. дело № 372/2020 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, което било влязло в сила, след частична отмяна на първоинстанционното решение, в полза на ищеца било присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на 29 582.57 лв. Като е кредитирал заключението на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза въззивният съд е приел за установено, че със стойността на получената от първата продажба по изпълнително дело № 92/2014 год. сума от 236 113 лв. били погасени следните задължения, а именно: към „Вико“ ЕООД – по вземане, обезпечено с ипотека /съгласно решението на Апелативен съд – Велико Търново/ – 88 154.28 лв.; към „Вико“ ЕООД – разноски /съгласно решението на Апелативен съд – Велико Търново/ – 1 660.53 лв. и внесена сума от „Вико“ ЕООД на 18.02.2019 год., съгласно решението на ВТАС – 146 298.19 лв. По изпълнително дело № 701/2017 год. със стойността на внесената сума от 28 000 лв. по втората публична продан били погасени следните задължения: към Община-Троян – 896.64 лв.; към ТД на НАП актуален дълг към 15.11.2017 год. – 5 617.32 лв.; такса по т. 26 към ЧСИ – 1 653.99 лв. и преведени на „Вико“ ЕООД – 15 165.38 лв. Частният съдебен изпълнител бил начислил и внесал по сметка на НАП сумата от 4 666.67 лв. ДДС връху продажната цена на имота. „Изи Паркет“ ООД било регистрирано по ЗДДС. От сумата 15 165.38 лв., която била преведена от частния съдебен изпълнител на „Вико“ ЕООД, само сумата 662.22 лв. – заплатени авансови такси по изпълнително дело №701/2017 год. подлежала на възстановяване на „Вико“ ЕООД, сумата от 3 061.63 лв. била получена двукратно /тъй като била включена и в сумата 88 154.28 лв., разпределена на „Вико“ ЕООД съгласно решението на Апелативен съд – Велико Търново ВТАС/, а от дължимите разноски от 11 441.53 лв. с решението на ВТАС били признати само 1 660.53 лв. /т.е. „Вико“ ООД бил получил без основание сумата от 14 503.16 лв., от която 4 722.16 лв. – получени двукратно и 9 781 лв. – получени без правно основание/. Въззивният съд е приел от правна страна, че сумата от 14 503.16 лв. е предмет на незаконосъобразно принудително изпълнение, тъй като частният съдебен изпълнител е превел повторно на „Вико“ ЕООД сумата от 4 722.16 лв., а сумата от 9 781 лв. /разлика между 11 441.53 лв. и признатите от Апелативен съд – Велико Търново с влязло в сила решение разноски от 1 660.53 лв./ се явява недължимо платена на посочения взискател. Поради това е счел, че релевираната главна претенция е основателна до размера от 14 503.16 лв., а претенцията по чл. 86 ЗЗД – до размера от 2 767. 91 лв. /за периода от 05.07.2019 год. до 21.05.2021 год./. По отношение на предявения обратен иск срещу третото лице-помагач „Вико“ ЕООД, който е квалифициран по чл. 55 ЗЗД, въззивният съд е приел, че същият е допустим и основателен, а еветуалната отговорност на другото привлечено трето лице-помагач ЗАД „Булстрад Виена Инщурънс Груп“ АД се основава на застрахователно правоотношение с предмет професионалната отговорност на частния съдебен изпълнител и в този смисъл се свежда до друг вид отговорност на застрахователя, която не се покрива с отговорност по иск за неоснователно обогатяване срещу взискателя. Посочил е, че по делото не се твърди и не се доказва да е заплатено застрахователно обезщетение на частния съдебен изпълнител, поради което не може да се приеме, че същият би се обогатил неоснователно. Въззивният съд е изложил съображения, че при бездействието на „Вико“ ЕООД да плати сумата от 146 298.19 лв. частният съдебен изпълнител следвало да приложи чл. 494, ал. 2 ГПК /доколкото не е имало друг купувач/, но от неприлагането на посочената норма за ищеца не са настъпили претендираните имуществени вреди, за които се поддържа че се изразяват в продажбата на идеални части от имота за 28 000 лв. Частният съдебен изпълнител бил длъжен да извърши двете публични продажби, тъй като този способ на принудително изпълнение бил поискан от взискателя за удовлетворяване на доказано вземане срещу длъжника „Изи Паркет“ ООД, собственик на изнесения на публична продан недвижим имот. В тази връзка е съобразил, че с влязло в сила решение № 101 от 05.05.2021 год., постановено по в. т. дело № 372/2020 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново след частична отмяна на първоинстанционното решение на Окръжен съд – Ловеч, „Вико ЕООД е осъдено да заплати на „Изи Паркет“ ООД сумата от 29 582.57 лв. във връзка с аналогична претенция. Въззивният съд е приел, че началния момент, от който се дължи мораторната лихва върху сумата от 14 053.16 лв. е 05.07.2019 год., когато е настъпила вредата, а не 21.05.2018 год. Счел е за неоснователно релевираното от „Вико“ ЕООД възражение за давност /по отношение на сумата от 9 781 лв., предмет на обратния иск/. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, в която са уважени предявените първоначални искове по чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД обезщетение за имуществени вреди от процесуално незаконосъобразно действие /изплащане на недължими разноски от постъпила от публична продан сума/ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и в частта му, в която е уважен предявения обратен иск. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Според дадените в цитираното тълкувателно решение разяснения, обвързаността на достъпа до касационно обжалване от сочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Преди да разреши спора по същество съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност облжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По касационната жалба на ищеца по първоначалните искове: Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Поставените от касатора въпроси, които са свързани и се отнасят до задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, е обуславящ, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи. В частност въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите към решението отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по същество. В тях се съдържат изводи, основани на преценка на релевантните за спора факти и доказателства; извършено е и произнасяне по възраженията и доводите на страните, в т.ч. по тези, съдържащи се в подадената от ищеца по първоначалните искове въззивна жалба. Несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, с който е отречено настъпването на имуществени вреди във формата на претърпени загуби за разликата над 14 503.16 лв., тъй като не е доказано удовлетворяване на взискателя два пъти за един и същ дълг, съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По касационната жалба на ответника по обратния иск: По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК: Настоящият съдебен състав приема, че няма съмнение за недопустимост на въззивното решение в частта му по предявения от частен съдебен изпълнител Р. Й. Д. срещу „Вико“ ЕООД обратен иск. Встъпването на подпомагаща страна е средство за защита на третото лице срещу неблагоприятните последици, които биха могли да настъпят спрямо него вследствие на неправилно решение по висящия спор, поради което то има право да участва в образуваното преди това исково производство. Привличането на трето лице – помагач е средство за защита и право на привличащата страна, чрез която тя цели да улесни защитата си срещу противната страна с помощта на привлеченото лице, като при неблагоприятен за нея изход от делото да подчини привлеченото лице на задължителната сила на мотивите /чл. 223, ал. 2 ГПК/, за да обезпечи своето правно положение в следващия процес, воден между нея и привлеченото лице. Това е правният интерес за привличащата страна. За да съществува е необходимо вътрешните отношения между привличащата и привлечената страна да са в такава връзка, че пряко да зависят от правоотношението, предмет на иска и на делото, по което се иска привличане. Тази връзка може да произтича от общи факти или да е каузална – установителното действие на мотивите в отношенията между подпомаганата и подпомагащата страна се отнася само за общите факти или за фактите, които са в каузална зависимост между разглежданото дело и делото по бъдещия регресен иск. Следователно установителното действие на съдебното решение по чл. 223, ал. 1 ГПК, отнасящо се до общи факти или до факти в каузална зависимост между спорното правоотношение и правоотношението, обуславящо отговорността на привлеченото трето лице, е достатъчно за обосноваване на правен интерес от привличане на трето лице по чл. 219 ГПК /мотиви към т. 9а от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, определение № 468 от 30.12.2008 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2222/2008 год., V г. о., ГК/. Предмет на предявения първоначален иск по чл. 441 ГПК вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е вземане за имуществени вреди във формата на претърпени от ищеца загуби, причинени от процесуално незаконосъобрано принудително изпълнение. Ответникът е поискал своевременно привличането на взискателя по процесното изпълнително дело като трето лице – помагач и е предявил срещу него обратен иск, като е обосновал правния си интерес с това, че ако първоначалната претенция бъде уважена за сумата от 14 503.16 лв. и тя бъде заплатена от частния съдебен изпълнител, то взискателят ще се окаже обогатил се с тази сума, тъй като е получил една част от нея без да е налице правно основание за това /9 781 лв./, а другата – двукратно /4 722.16 лв./. Чрез извършване на противоправно дяние може да се стигне както до увреждане на определено лице, така и до неоснователно обогатяване на трети правен субект /какъвто е разглеждания случай/, поради което кредиторът по тези извъндоговорни правоотношения може да удовлетвори своя интерес чрез два способа: 1/ кондикционен иск или 2/ деликтен иск, но когато удовлетвори този интерес, се погасява второто материално притезание. В обективното българско право са уредени такива правни способи – например чл. 207, ал. 2 КТ и чл. 21, ал. 3 ЗДФИ. В исковата молба на първоначалния ищец са изложени твърдения, че негови средства, получени от осребряване на имуществото му, са предмет на неправомерно разпореждане на частния съдебен изпълнител в полза на взискателя /чл. 455, ал. 3 ГПК вр. с чл. 24, ал. 2 ЗЧСИ вр. с чл. 6, ал. 1, т. 2 от Наредба № 6 за начина на изчисляване на лихвата върху паричните средства по специалните сметки на ЧСИ/. Ако ищецът притежава вземане за неоснователно обоготяване срещу взискателя, не отпада имуществената отговорност на частния съдебен изпълнител за причинените от него имуществени вреди на длъжника по изпълнението. В случай че заплати дължимото обезщетение за претърпените от ищеца имуществени загуби, за частния съдебен изпълнител би се породило вземане към взискателя, но само да размера на получената от последния сума, при материалноправните предпоставки на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД. Следователно за частния съдебен изпълнител е налице правен интерес взискателят „Вико“ ЕООД да участва в производството, за да бъде обвързан от мотивите на решението по първоначалните искове относно лицето, на което е била изплатена процесната сума, въпреки че същата подлежи на връщане на длъжника /общ факт по спорното правоотношение и правоотношението, обуславящо отговорността на привлеченото трето лице/. Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени от въззивния съд, т.е. липсва нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес. Цитираното от касатора решение № 128 от 06.12.2021 год. на ВКС по гр. дело № 2374/2020 год., ІV г. о., ГК, съдържа произнасяне по въпрос, който няма връзка с предмета на спора, поставен за разглеждане пред въззивния съд, а именно: представлява ли производството за реализиране отговорността на съдебния изпълнител за вреди по чл. 441 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД паралелен процесуален ред на този, установен в чл. 245, ал. 3 ГПК, без издаване на обратен изпълнителен лист срещу първоначалния взискател /кондикционно вземане/. За пълнота трябва да се посочи, че дали ищецът може да претендира обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД или не с оглед изискването на чл. 59, ал. 2 ЗЗД представлява въпрос по съществото на спора, а не по неговата допустимост. „Друг иск“ по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД е всяко друго субективно право /иск в материалноправен смисъл на понятието, също така – притезание, вземане/ в полза на кредитора срещу същия длъжник, което обяснява или изравнява разместването на имуществените ценности в двата патримонума. Този иск може да е с извъндоговорно или с договорно основание, да произтича от съдебно решение или административен акт /решение № 60130 от 23.06.2021 год. на ВКС по гр. дело № 2990/2020 год., ІV г. о., ГК, решение № 112 от 17.05.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3657/2020 год., ІV г. о., ГК/. По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК: Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Това е такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението /на мотивите към него/. В разглеждания случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано /фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства/. По основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: Първият поставен в изложението въпрос е от значение за изхода на спора, но същият не е бил разрешен в противоречие, а в съответствие с претото в решение № 49 от 27.04.2010 год. на ВКС по т. дело № 814/2009 год., І т. о., ТК и решение № 228 от 22.02.2012 год. на ВКС по т. дело № 877/2010 год., ІІ т. о., ТК, според което по своята правна характеристика предявяването на обратен иск по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК съставлява последващо обективно съединяване на искове при условията на положителна увентуалност. Следователно доколкото уважаването на главния иск се явява една от предпоставките да уважаване на евентуалния, наред със специфичните за същия предпоставки, то последица от успешното предявяване на първия е именно създаването на условно изпълнително основание, т.е. ако и доколкото първоначалният ответник изпълни задължението си към ищеца. Необходимо е да се посочи също така, че погасителната давност започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/, поради което в случая по предявения обратен иск същата ще започне да тече от деня на плащане на обезщетението на увреденото лице. Ако не е платил частният съдебен изпълнител няма вземане и давност няма да тече. Следователно не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а предвид наличието на установена съдебна практика по поставения въпрос, която не се налага да бъде променяна, не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чието приложение не е било и обосновано от касатора. Вторият поставен в изложението въпрос е от значение за изхода на спора, но по отношение на същия не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Този въпрос е разрешен в съответствие с последователната практика на ВКС по приложението на чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК /посочена по-горе във връзка с поставените от ищеца по първоначалните искове идентични въпроси/. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си – анализирал е събраните по делото доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, като се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните. На практика касаторът не е обосновал непроизнасяне по наведени в процеса доводи и възражения във връзка със спорното право, предмет на обратния иск, а е изразил несъгласие с формираните от въззивния съд изводи, чиято правилност обаче не може да бъде преценявана в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите по т. 3 и т. 5 от изложението не са обусловили изводите на въззивния съд по предмета на спора, поради което и не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в обжалваното решение не е прието, че за съдебния изпълнител вече е настъпило обедняване с изплащането на процесната сума на взискателя /обратният иск има за предмет невъзникнало право/. Въпросът по т. 4 от изложението също няма характера на обуславящ, тъй като срещу привлечения като трето лице – помагач застраховател по застраховка „Професионална отговорност на частния съдебен изпълнител“ не е бил предявен обратен иск по чл. 435 КЗ. А и плащането на застрахователно обещетение на частния съдебен изпълнител /каквото в случая не се и твърди да е извършено/ е от значение за основателността на обратния иск срещу взискателя и обратното – плащането от взискателя на присъдената сума по обратния иск би било от значение за основателността на предявен впоследствие иск по чл. 435 КЗ от застрахования/частния съдебен изпълнител /арг. Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2010 год., ОСТК/. В този смисъл по посочените въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че делото следва да бъде върнато на Окръжен съд – Ловеч за преценка дали е допусната очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение – противоречие в мотиви и диспозитив относно обратния иск, който е счетен за основателен с оглед успешното предявяване на главния иск, но не е постановено условно осъждане на ответника по обратния иск. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд