Определение № 3244 от 04.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 673/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Екопласт файбър“ЕАД против решение №731/29.11.2023г. по т.д.№477/23г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №218/17.02.2023г. по т.д.№429/22г. на Софийски градски съд в частта, с която е признато и допуснато изпълнението на територията на Република България на съдебно решение от 12.11.2020г. на Търговския съд Зренянин Република Сърбия №5.П.130/2020г., с което дружеството е осъдено да заплати на „Лайт пластик“ Д.О.О. Житиште сумата 20 219,50 евро с лихва по процента на Централната банка на Европейския съюз, считано от 20.03.2020г. с разходите по делото в размер на 235 843,83 динара, като дружеството е осъдено да заплати направените от ищеца разноски по водене на делото пред СГС.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на изводите на апелативния съд,че чуждестранният съд е бил компетентен да разгледа спора между страните и че на ответника, настоящ касатор, са били редовно връчени исковата молба и решението, с което е приключило производството пред Търговския съд в Зренянин, респ. че последното е влязло в сила. По подробно изложени в този смисъл съображения в касационната жалба касаторът моли въззивното решение да бъде отменено и искът срещу него да бъде отхвърлен. Претендира разноски за настоящата инстанция.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, в обосноваване приложното поле на общото и допълнителните основания за допускане на контрол по същество от касационната инстанция по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, касаторът сочи,че с постановеното от него въззивно решение съставът на апелативния съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС по съществените за изхода на делото въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество въз основа на релевираните във въззивната жалба оплаквания да извърши самостоятелна проверка по реда на чл.120 ал.1 К/МЧП дали са налице предпоставките за признаване и допускане на изпълнение на решенията на чуждестранните съдилища, предвидени в чл.117 и сл. КМЧП? /противоречие с решение №60044/16.09.2021г. по т.д.№2775/19г. на ВКС, решение №180/02.02.2018г. по т.д.№340/2017г. на І т.о. на ВКС, решение №248/26.10.-2012г. по гр.д.№241/12г. на ІІ г.о. на ВКС/;

2. Следва ли да се допусне изпълнение на чуждестранно съдебно решение на територията на Република България ако ответникът е бил лишен от възможността да се защити пред чуждестранния съд – не е редовно уведомяван за делото и не му е връчен по надлежния ред препис от искова молба? /противоречие с решение №1977/28.11.1991г. по гр.д.№1380/91г. на ІІ г.о. на ВКС /;

Позовавайки се на липса на постановена съдебна практика на ВКС, касаторът обосновава приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на въпросите, които счита,че са от значение за развитието на правото:

3. Следва ли въззивният съд да установи служебно наличието на споразумение между страните, обусловило компетентността на чуждестранния съд, постановил решението, предмет на производството по признаване и допускане изпълнението на чуждестранно решение в Република България?

4. Приложима ли е разпоредбата на чл.120 ал.1 КМЧП при условие,че страната не е била редовно уведомена за образуваното пред чуждестранния съд дело и поради това не е могла да изтъкне възражения по чл.117 т.2 КМЧП?;

5. Следва ли да се признае и допусне изпълнението на чуждестранно решение, когато чуждестранният съд не е бил компетентен съгласно разпоредбите на българското право и в производството по екзекватура не са събрани доказателства, обусловили компетентността на чуждестранния съд освен регистрацията на ответника в държавата на съда, постановил чуждестранното решение?;

6. Редовно ли е връчването на съдебни книжа, което се удостоверява с пощенска разписка, в която липсва подпис на връчителя, респ. не е възможно да се установи идентичността на връчителя и получателя, с оглед изискванията на чл.16 от Договора за взаимна правна помощ между Народна република България и Федеративна народна република Югославия?;

7. Налице ли е нарушение на разпоредбата на чл.15 ал.1 пр.1 от Договора за взаимна правна помощ между Народна република България и Федеративна народна република Югославияq когато изпращаните книжа не са придружени от превод на езика на замолената държава, при положение, че връчването на книжа не се е извършило от съд по реда на чл.15 ал.2 от Договора?

Ответникът по касация „Лайт пластик“Д.О.О. Житиште в писмен отговор е оспорил наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение на САС. Поддържа доводи за неговата правилност по подробно изложени съображения. Претендира разноски за касационната инстанция.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При произнасянето си по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да потвърди обжалвания пред него първоинстанционен акт, въззивният съд е приел за установено от данните по делото, че с чуждестранно съдебно решение от 12.11.2020г. на Търговския съд в Зренянин Република Сърбия №.5.П.130/2020 г., чието признаване и допускане на изпълнението му на територията на страната е поискано от „Лайт пластик“ Д.О.О. Житиште, ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 20 219,50 евро, ведно с лихва по процента на Централната банка на Европейския съюз считано от 20.03.2020г. до изплащането й, както и разноски по делото в размер на 235 843,83 динара; преди постановяването му с определение от 20.08.2020г. на съда в Република Сърбия е разпоредено на ответника да се връчат исковата молба с приложенията, като бъде предупреден за последиците от неподаване в срок на отговор на исковата молба; ответникът е получил преписите и е уведомен за последиците от неподаването на отговор с представената по делото обратна разписка за доставена пратка № RR250199545RS, изпратена до дружеството по седалището и адреса му на управление, която е оформена като получена на 28.08.2020г. от лице, обозначило се като Т.; в постановеното съдебно решение е удостоверено от постановилия го съд, че е влязло в сила и подлежи на изпълнение от 28.11.2020г.

Приел е,че правната квалификация на предявения пред СГС иск е по чл.42 – чл.46 от Договора между Народна Република България и Федерална Народна Република Югославия за взаимна правна помощ вр. с чл.119 ал.1 КМЧП. Споделил е като правилни развитите от първата инстанция съображения и изводи, че спорът не е от изключителната компетентност на българските съдилища, доколкото не попада в изрично уредените случаи по чл. 23 от горецитирания договор и съответно чл. 12, чл. 13 и чл. 19 от КМЧП; че са налице всички законоустановени предпоставки и не са налице пречките за признаване и допускане изпълнение на решението на сръбския съд, съгласно чл.46 ал.1 б.„а“ – б.„д“ от Договора за взаимна правна помощ: спорът не е от изключителната компетентност на съда в Република България/б.“а“/; съдебното решение е влязло в сила и подлежи на изпълнение в Република Сърбия/б.“б“/; изпълнението на решението не противоречи на законодателството на Република България/б.“в“/; ответникът не е участвал в процеса, но е бил редовно призоваван според законодателството на Република Сърбия и са представени особени доказателства за това обстоятелство/б.“г“/ и между същите страни, на същото основание и за същото искане няма решение на компетентните органи или съдилища в Република България/б.“д“/. Посочил е в допълнение, че, тъй като ответникът не е подал в законоустановения срок отговор на исковата молба в производството за признаване на чуждестранното съдебно решение, направените от него впоследствие възражения за нередовно призоваване пред съда в Република Сърбия са преклудирани и за първоинстанционния съд не е имало задължение да ги разглежда по същество.

Въззивният състав е намерил за неоснователно възражението на ответника, че първоинстанционният съд не е установил наличието на предпоставките по чл. 117 и чл. 120 КМЧП за липсата на компетентност на съда в Република Сърбия да разгледа делото, сочейки,че такава служебна преценка е извършена. Допълнително е изложил мотиви в тази насока, съвпадащи с тези на първата инстанция, като се е аргументирал с това,че предмет на делото в Република Сърбия е иск за заплащане цена за доставени стоки по издадени фактури /намален поради извършено в хода на делото пред сръбския съд частично плащане/, а търговските спорове не попадат в изключенията, посочени в Договора за взаимна правна помощ и не са възложени в изключителната компетентност на българските съдилища. Посочил е,че ответникът е можел своевременно да предприеме процесуални действия и да възрази, че подсъдността е по седалището на ответника в Република България,тъй като е получил преписите от съдебните книжа, изпратени му от съда в Република Сърбия, като му е указано и какви ще бъдат последствията от неподаване на отговор на исковата молба,но въпреки това същият не е подал отговор и не се явил в откритото съдебно заседание. Счел е за неоснователни възраженията на въззивника, че исковата молба и другите книжа не са били придружени с превод на български език, че разписките не са били оформени с реквизитите, изискуеми в Договора, че съдебните книжа не са връчени по предвидения в Договора и ЗГП ред, че не е ясно какво е изпратено с приложените по делото обратни разписки за връчване на пратки, като се е обосновал с разпоредбата на чл.120 ал.2 КМЧП, според която ответникът в производството по екзекватура не може да се позовава на нарушения по чл.117 т.2 КМЧП, които е могъл да изтъкне пред чуждия съд. Посочил е, че, с оглед обхвата на проверката по чл.121 ал.1 КМЧП, съдът не навлиза в разглеждане на спора по същество, разрешен от чуждия съд и няма как да се произнася по допуснатите съществени процесуални нарушения на Търговския съд на [населено място] Сърбия. Неоснователно, според въззивния съд, е и възражението на въззивника, че в първоинстанционното производство не са били представени посочените в чл.46 ал.1 б.г от Договора за взаимна правна помощ между НРБ и ФНРЮ „особени доказателства“, установяващи редовното призоваване и уведомяване, тъй като по делото пред първата инстанция ищецът е представил в заверен превод три преписа от обратни разписки за връчени на адреса на управление на „Екопласт файбър“ ЕАД в Република България пратки с подател Търговския съд в Република Сърбия и получател ответното търговско дружество, с положени върху тях дати на получаване и подписи на получател, с което е спазен редът за доказване връчването, предвиден в чл.16 пр.1 от Договора.

Отделно от изложеното съдът е посочил,че след като ответникът не е подал в срок отговор на исковата молба в производството по екзекватура и не е изложил твърдения за непредвидени обстоятелства, на които се дължи този пропуск, всичките му възражения са преклудирани, на основание чл. 133 ГПК.

Доколкото са спазени формалните изисквания на чл.42 б.а вр. с чл.45 от Договора за взаимна правна помощ за необходимите приложения към искането, удостоверяващи изпълняемост на чуждестранното решение, в което са положени два печата, имащи характер на удостоверение, направено от компетентния съд за влизането му в законна сила на 28.11.2020г., а съгласно разпоредбата на чл.51 ал.1 от него официалните документи, съставени или издадени от съд или от друг държавен орган в едната договаряща държава, ако са снабдени със служебен печат, не е необходимо да се заверяват, за да се използват пред съдилищата и пред другите държавни органи на другата договаряща държава, съдът е приел,че представеното с исковата молба чуждестранно решение подлежи на признаване и допускане на изпълнението му.

Настоящият състав на Върховен касационен съд Търговска колегия Второ отделение намира,че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до контрол по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на формулирани в изложението един или повече правни въпроси, които са били разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, които са свързани с преценката на конкретни факти и с обсъждането на събраните по делото доказателства, т.е. въпроси по правилността на обжалваното решение.

Първият от формулираните от касатора въпроси изпълнява общото изискване за извършване на селекцията, но той не е бил разрешен от въззивната инстанция в противоречие с цитираната практика на ВКС. Независимо от факта,че ответникът не е представил писмен отговор с възраженията си в законоустановения срок и направеното в тази връзка заключение на състава на апелативния съд, че правата му са преклудирани, видно от мотивите на решението, съдът е изпълнил задължението си да извърши служебна преценка за наличие на предвидените в чл.117 КМЧП условия за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение, като е съобразил и разпоредбите на Договора за взаимна правна помощ между НРБ и СФРЮ, ползващи се с предимство,съгласно чл.3 ал.1 КМЧП. За да приеме, че е налице условието на чл.117 т.1 КМЧП, съдът е съобразил специфичното изискване за признаване и допускане на изпълнението в чл.46 ал.1 б.а от Договора решаването на делото да не е от изключителна компетентност на съда, пред който е поискано признаването и допускането на изпълнението на решението на чуждестранния съд, като в тази връзка е посочил, че в случая това ограничение не е налице, тъй като за търговските спорове не е предвидена изключителна компетентност на българския съд.

Вторият от въпросите е поставен в контекста на поддържаната от касатора теза за липса на редовно връчване на препис от исковата молба и уведомяване за делото пред сръбския съд и не кореспондира с решаващия извод на съда,че на ответника са връчени редовно съдебните книжа, който факт е намерил за установен, позовавайки се на конкретни приети в производството пред първата инстанция доказателства. Същото се отнася и до поставените в т.т.4 и 5 от изложението въпроси.

По третия въпрос въззивният съд не е развил съображения, които да са обусловили крайния изход на делото, тъй като твърдение за наличие на споразумение между страните за възлагане в компетентност на чуждестранния съд на разглеждането и решаването на спора, не е било въвеждано в предмета на делото.

Останалите два въпроса – шести и седми нямат характер на правни въпроси, а са фактологично обусловени – отговорът им е предпоставен от извършване на конкретна преценка на установените по делото обстоятелства, с оглед доказателствата по делото и приложимите към казуса разпоредби от Договора за взаимна правна помощ между НРБ и СФРЮ.

Предвид извода,че въпросите не осъществяват общото основание за допускане на контрол по същество от касационната инстанция, предвидено в чл.280 ал.1 ГПК, настоящият състав не е задължен да обсъжда наличието на допълнителните селективни критерии в сочените от касатора хипотези на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /по втория/ и на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /по останалите въпроси/.

Изложеното обуславя постановяване на определение,с което да бъде отказан на касатора достъп до касационен контрол на атакуваното решение на Софийски апелативен съд.

Данни за направени от ответника по касационната жалба разноски няма, поради което такива не се присъждат с оглед изхода на делото пред настоящата инстанция.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение