Определение № 5151 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1904/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Б. В., чрез адв.Л. М., срещу въззивно решение № 324/17.01.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 8871/2023 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 15.02.2023 г. по гр. д. № 13652/2018 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени предявените от касатора против „Кей Би Си Банк България“ ЕАД (с предходно наименование „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД) и ЧСИ Н. М., peг. № 841 на КЧСИ, искове по чл.49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 441 ГПК за солидарното им осъждане да заплатят на ищеца сумата 10 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтекли от незаконосъобразно и „произволно извършено принудително изпълнение“ върху собствения на ищеца недвижим имот. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, но конкретен правен въпрос не е формулиран. Бланкетно е посочено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответните страни по жалбата – „Обединена българска банка“ АД (правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, с предходно наименование „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД), чрез юрисконсулт Е. Д., и ЧСИ Н. М., чрез адв. Б. Ш. в писмени отговори поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Третото лице - помагач на ответника ЧСИ Н. М. – „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД не е взело становище по подадената жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е прието за установено, че на 15.11.2007 г. между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД (сега - „Кей Би Си Банк България“ ЕАД) и „Ветор“ ЕООД, представлявано от Х. Б. В. (ищец по делото), са били сключени два договора за банков кредит - № 140486/15.11.2007 г. и № 140487/15.11.2007 г., по които банката предоставила на дружеството – кредитополучател сумите: 48 800 евро - по първия договор и 6 200 евро - по втория договор. За обезпечение на задълженията си кредитополучателят се задължил да осигури учредяването в полза на банката на първа по ред ипотека върху недвижим имот, представляващ апартамент № ..., находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] собственост на Х. В.. Ипотеката е надлежно учредена с нотариален акт № 9/20.11.2007 г. С молба от 05.05.2010 г. банката поискала образуване на изпълнително дело по издаден на 18.02.2010 г. изпълнителен лист по гр. д. № 240/2010 г. на СРС, с който „Ветор“ ЕООД е осъдено да заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД сумата 42 536,62 евро по договор за банков кредит от 15.11.2007 г., сумата 15 039,30 евро - наказателна лихва от 21.07.2008 г. до 28.12.2009 г., и сумата 4 120,76 лева - разноски по делото. В хода на образуваното изпълнително дело № 20108410401378 по описа на ЧСИ Н. М. са предприети изпълнителни действия, като са насрочени няколко публични продани на ипотекирания имот в периода м. август 2010 г.- м. юни 2016 г., които са обявени за нестанали. Ищецът Х. В. (ипотекарен длъжник) е упражнил правото си да обжалва по реда на чл. 435 ГПК редица действия по изпълнението, но жалбите му са отхвърлени като неоснователни. С решение от 03.10.2016 г. по ч. гр. д. № 11622/2016 г. на Софийския градски съд е оставена без уважение поредната жалба на В. срещу действията на ЧСИ Н. М., изразяващи се в насочване на принудителното изпълнение върху процесния апартамент № 10 - насрочена публична продан за периода от 10.05.2016 г. до 10.06.2016 г., като е прието, че след учредената ипотека несеквестируемостта на жилището е отпаднала. Следващата публична продан (в периода 07.09.2016 г. - 07.10.2016 г.) е приключила с обявяване на купувач и издаване от ЧСИ на възлагателно постановление от 13.10.2016 г., с което продаваемият имот е възложен на наддавача Г. А. за сумата 140 891 лв. С решение от 06.02.2017 г. по ч. гр. д. № 16103/2016 г. на СГС е отхвърлена жалбата на В. срещу постановлението за възлагане. Обсъждайки събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че в закона не е уредено задължение за кредитора да насочва принудителното изпълнение в определена поредност, респ. - първо срещу имуществото на длъжника и след това върху ипотекираното от трето лице имущество. Поради това, няма пречка обезпеченият с ипотека кредитор да поиска насочване на принудителното изпълнение първо върху ипотекираното в негова полза имущество, а не да предприема изпълнение върху имущество на длъжника, по отношение на което няма обезпечения и не съществува възможност за удовлетворение преди останалите кредитори. На следващо място съдът е посочил, че съгласно чл. 444, т. 7 ГПК изпълнението не може да бъде насочено върху жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него. От тази забрана обаче не могат да се ползват длъжниците относно вещи, върху които е учреден залог или ипотека, когато взискател е заложният или ипотекарният кредитор- чл. 445, ал. 1 ГПК. В настоящия случай забраната по чл. 444, т. 7 ГПК е неприложима, тъй като изпълнението е било насочено върху недвижимия имот, ипотекиран от ищеца Х. В. в полза „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД - взискател по изпълнителното дело. Ипотеката обвързва ипотекарния длъжник, като ипотекираният имот става секвестируем и взискателят може да се удовлетвори предпочтително от ипотекираното в негова полза имущество. Предвид това, предприетите от кредитора и ЧСИ М. действия по принудително изпълнение върху недвижимия имот са правомерни, тъй като законът не изисква спазването на поредност при осъществяването на определени изпълнителни способи в рамките на производството по принудително изпълнение. Наличието на предоставено за обезпечаване на събираемото вземане обезпечение, каквото е договорната ипотека, учредена върху недвижим имот на длъжника или на трето лице, поначало обосновава насочване на изпълнението първо върху ипотекирания имот и впоследствие - върху имуществата на длъжника, върху които няма учредени обезпечения. При насрочване на публичните продани и определяне пазарната цена на продаваемия имот, както и на началната цена, от която да започне съответната продан, са спазени разпоредбите на чл. 485 - чл. 496 ГПК. В заключение е направен извод, че ищецът не е претърпял твърдените неимуществени вреди от незаконосъбразно проведено принудително изпълнение. Негативните преживявания на ищеца са предпоставени от недобросъвестното изпълнение на задълженията по договорите за кредит от страна на кредитополучателя - търговско дружество, чийто управител и едноличен собственик на капитала е именно ищецът Х. В., а не от процесуалната дейност на взискателя и на ЧСИ М.. Ако дружеството – неизправен кредитополучател действително е било в състояние да погаси паричните си задължения, то би могло да го направи в хода на изпълнителното производство и по този начин до принудително изпълнение върху ипотекирания имот не би се стигнало. Предвид изложеното решаващият съд е приел, че предприетите по изпълнителното дело от страна на ответниците действия са законосъобразни и правомерно извършени, поради което предявените искове са неоснователни. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд има правомощия да селектира касационните жалби (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, освен в изключенията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, за които ВКС следи служебно. Непосочването в изложението на конкретен правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание касационният контрол да не бъде допуснат. В случая, изложението не съдържа формулирани правни въпроси, а в същото са преповторени оплакванията на касатора за неправилност и необоснованост на въззивното решение и за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения във връзка с анализа на събраните по делото доказателства. Тези доводи съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Що се касае до бланкетното позоваване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се посочи, че наличието на такава квалифицирана форма на неправилност (видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост) на обжалвания акт не се установява. Цитираното селективно основание предпоставя, че във фазата по допускане на жалбите Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалваното решение, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, жалбоподателят не е изложил надлежна аргументация за наличие на такъв тежък порок, който да може да се установи пряко от съдържанието на решението, поради което основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателят следва да заплати на „Обединена българска банка“ АД юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 150 лв. В писмения отговор на ЧСИ Н. М. е направено искане за разноски, което е основателно и доказано за сумата от 2,10 лв. – заплатена такса по чл. 102з, ал. 3 ГПК. Доказателства за други направени разходи за касационното производство страната не е представила. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение