Определение № 244 от 11.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1411/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Г. Х. Х., действащ като едноличен търговец „А. – Г. Х.“ обжалва решение от 24.2.2020 г. по т.д. 1120/19 г., ОС – Стара Загора, с което след отмяна на решението на първоинстанционния съд са отхвърлени предявените от него искове срещу УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД за заплащане на сумата от 21 014,86 лв, представляваща неизплатено възнаграждение за изпълнени СМР за обект „Ремонт фоайе 7мо копче“ по договор за изработка, съгласно констативен протокол от 15.10.2008 г. и протокол обр. 19 от 22.1.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на иска 18.1.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 1 774,73 лв, представляваща лихва за забава в плащането на главницата от 21 014,86 лв, за периода от 3.3.2017 г. до 31.12.2017 г. като неоснователни и недоказана и е осъден да заплати сумата от 568,75 лв остатък от направените пред първата инстанция разноски и сумата от 6 420,28 лв разноски пред въззивната инстанция.

В касационната жалба са посочени основания за отмяна на въззивното както следва:

Нарушение на материалния закон основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Нарушение на чл. 264, ал. 3 от ЗЗД – приетата работа следвало да се счита за приета без възражения. Установяване на задължение на основание чл. 258 от ЗЗД, с приемане на работата. Не били отчетени характеристиките на договора за изработка като неформален, консенсуален, двустранен и възмезден. Нямало задължение за изпълнение изискванията на ЗОП отм. Сключването на договора се установявало с извършването на работи, без противопоставяне на възложителя и с приемането им.

Твърди нарушение на чл. 55 от ЗЗД. След като приемал, че няма сключен договор, съдът бил допуснал нарушение на материалния закон и допуснал неоснователно обогатяване.

Нарушение на съдопроизводствените правила, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. Не били изложени мотиви за анализ на доказателствата в тяхната взаимовръзка. Не били изложени мотиви защо не се цени заповедта от 27.11.2012 г. на изпълнителния директор на болницата, както и протоколите и другите доказателства за извършване приемането на работите. Нямало мотиви, че възложителят се е противопоставил на извършената работа. Липсвало обсъждане на приложения към исковата молба акт обр. 19. Това довело до нарушение на чл. 6 от КЗПЧОС и чл. 1, Протокол 1 към КЗПЧОС. Нарушено било правото на справедлив процес. Бил поставен в по-неблагоприятно положение от насрещната страна, поради това, че не било налице обсъждане на неговите твърдения и възражения.

Сочи основание за отмяна по чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК – необоснованост на съдебното решение. От анализа на доказателствата следвал различен извод, а именно за наличие на сключен договор. Не било отчетено, че болницата не се е противопоставяла на ремонтите.

Моли да се отмени решението. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и закона – основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл. 280, ал. 2 пр. 3 от ГПК.

2. Задължен ли е съдът, включително и въззивният да мотивира своите решения – основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Обосновава, че разрешението, дадено от въззивния съд е в противоречие с разясненията в задължителната практика на ВКС, изразена в ТР 1/2013 г., ППВС 1/53, ППВС 7/65, ППВС2/67, ППВС 1/85., ТР 1/2001

3. Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда, представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове? – основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

4. Длъжен ли е съдът да осигури на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото – като мотивира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК?

5. Могат ли страните свободно да определят съдържанието на договорите?- основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГП поради противоречие с ТР 96/66 г. по гр.д. 65/66 г., решение № 149 от 16.4.2015. по гр.д. 5105/14 г., 4 ГО.

6. Налице ли е неоснователно обогатяване, когато има увеличаване на имуществото на ответника за сметка на намаляване на имуществото на ищеца, без да е налице сключен договор ? Сочи наличие на допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

7. Въззивният съд бил допуснал нарушение на чл. 55, ал. 1 ЗЗД при условията на евентуалност на чл. 59 от ЗЗД. Като бил приел, че няма сключен договор, съдът бил допуснал неоснователно обогатяване на ответника за сметка на болницата. Бил направил разходи за труд, материали, инвестирал време и усилия, за да ремонтира болницата. Обжалваното решение било в противоречие със задължителната практика, изразена в ППВС 1/79 г., решение № 151 от 16.4.2015 г. по гр.д. 5341/14 г. 4 ГО, решение № 29 от 28.3.2012 г. по гр.д. 1144/10 г., 4 ГО на ВКС, което било основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Освен това обосновава приложение на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

8. В. дължи ли заплащане на извършителя когато работата е изпълнена и приета без възражения? – основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и чл. 280, ал. 2 пр. 3 от ГПК.

9. Приема ли се, че възложителят е приел извършената работа, ако я е получил и я ползва?. В такъв случай, той дължи ли възнаграждение на изпълнителя? – наличие на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и по чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

10. Смята ли се, че търговецът потвърждава действията, извършени без представителна власт, ако е научил за тях и не се е противопоставил – чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, чл. 280, ал. 2 пр. 3 от ГПК.

11. Договорът за изработка може ли да бъде неформален и може ли съществуването му да се доказва с всички доказателствени средства? Обосновава наличие на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Конкретно счита, че е налице нарушение на трайната практика на ВКС, израз на която е решение № 110 от 17.8.2011 г. по т.д. 597/2010 г. на 2 ТО на ВКС.

Ответникът УМБАЛ „Проф. д-р Ст. К.“ АД оспорва касационната жалба. Оспорва искането на касатора за допускане на решението до касационно обжалване като излага съображения, че нито един от поставените процесуални въпроси не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и трайната практика на ВКС. Излага съображения, че при публичен ресурс, неформално възлагане на СМР било недопустимо. По отношение на поставените материално-правни въпроси също счита, че липсва основание за допускане касационно обжалване поради липса на нарушение на трайната и задължителна практика на ВКС. Счита, че въпросите, свързани с неоснователно обогатяване не са предмет на търсена от касатора в качеството му на ищец защита. Поради това намира, че не са налице и предпоставките за допускане касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от решението на въззивния съд е връчено на касатора на 04.03.2020 г. Касационната жалба е подадена на 04.04.2020 г., видно от датата на пощенското клеймо, като на основание чл. 62, ал. 2 от ГПК, срокът, предвиден в чл. 283 от ГПК е спазен.

При предявени искове с правно основание чл. 266 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД от ищеца Г. Х. Х. в качеството му на ЕТ „А. – Г. Х.“, касатор в настоящето производство, които искове са уважени от първата инстанция, въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от ответника по иска УМБАЛ „Проф. д-р Ст. К.“ АД. За да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли предявените искове в обжалваната част за сумата от 21 014,86 лв, представляваща неизплатено възнаграждение за изпълнени СМР за обект „Ремонт фоайе 7мо копче“ по договор за изработка съгласно констативен протокол от 15.10.2008 г. и протокол обр. 19 от 22.1.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на иска 18.1.2018 г., както и сумата 1 774, 73 лв лихва за забава за заплащането на главница от 21 014,84 лв, представляваща лихва за забава за периода 3.3.2017 г. до 31.12.2017 г., на основание сключен между страните договор, въззивният съд е приел, че не е налице възлагане на извършване на строително-монтажни работи. Този извод не можел да се направи на основание представения констативен протокол от 15.10.2008 г. Приел е, че в протокола било поставено условие – да се изпълнят СМР след представяне на количествено-стойностна сметка. Счита, че не е постигнато съгласие. Не можело да се приеме, че такова съгласие е обективирано чрез конкретно посочване на обеми на видове СМР и единични цени в съставения пет години по-късно протокол за установяване завършването и заплащането на СМР от 22.01.2013 г. Не бил подписан протоколът и от законния представител на болницата, нито от упълномощени, респ. определени от него представители. Приема, че липсват валидно възникнали договорни отношения. Освен това в подкрепа на този извод обосновава, че липсва отразяване в счетоводствата и на двете страни, съществуващи задължения. Поради липса на вземане за възнаграждение, основано на договор, въззивният съд е приел, че липсва и акцесорно задължение за заплащане на обезщетение за забава, на основание чл. 86 от ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване се извършва само на основанията, предвидени в закона. Съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, касационната инстанция може да допусне до обжалване решение на въззивния съд, ако установи, че е налице вероятност съдебното решение да съществуват основания за нищожност, респ. установи, че вероятно са налице основания за недопустимост на съдебното решение.

В настоящия случай, не се установява вероятност за наличие на основания за нищожност на съдебното решение, така както е дефинирано в чл. 270 от ГПК и разяснено в задължителната и трайна практика на ВКС.

По отношение на основанието за наличие на вероятност да съществува основание за установяване недопустимост на съдебното решение, следва да се приеме, че в настоящия случай, не се установява така въведеното в чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК основание. Съгласно разясненията в задължителната практика на ВКС, ППВС1/85 г., недопустимо е съдебното решение, при което делото не може да се реши по същество, поради това, че липсва право на иск или е ненадлежно упражнено, както и когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание. В случая се поставя въпросът, дали въззивният съд, съобразно задълженията си да разреши правния спор, е разгледал иска на предявеното правно основание като разгледа сочените от ищеца факти. Настоящият съдебен състав намира, че вярно са разгледани посочени от ищеца факти относно наличието на постигнато съгласие за възлагане на сключения между страните договор, както и посочените факти на точно изпълнение на задълженията на ищеца в качеството му на изпълнител и приемане на работата от ответника. Следователно не може да се приеме, че е налице основание, обосноваващо наличие на извод за недопустимост на съдебното решение поради липса на разгледан иск на непредявено основание. Не се установява и наличие на пречки за предявяване на иска, които също да доведат до извод за наличие на вероятност съдебното решение да е недопустимо. Няма основание да се приеме, че съдът е разгледал иска на непредявено основание. Не може да се приеме, че е предявен и иск за неоснователно обогатяване. Ясно в исковата молба е очертано постигнатото според ищеца съгласие за сключване на договор за изработка.

Поради това, не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 ,пр. 1 и 2 от ГПК. Извън така въведените основания от законодателя за наличие на служебно начало при допускане касационно обжалване, касаторът следва да обоснове правен въпрос, по отношение на който са налице сочените от него допълнителния основания съгласно чл. 280, ал.1, т. 1-3 от ГПК или да обоснове основание за очевидна неправилност съгласно чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК.

В случая, касаторът е формулирал правни въпроси, които според него са разрешени в противоречие със задължителната и трайна практик на ВС и ВКС, респ. са очевидно неправилни и са налице основания за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставения първи правен въпрос. Настоящият съдебен състав намира, че така поставеният правен въпрос е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. Но даденото от съда разрешение не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в трайната практика по приложение на чл. 5 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, съгласно която нормата на чл. 5 от ГПК задължава съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато законите са непълни, неясни или противоречиви според общия им разум. Наред с това, съдът следва да основе решението си на установените от него факти, както и да издири и приложи точната правна норма като даде правна квалификация на спорното право. В случая, въззивният съд е приложил нормата на чл. 266 от ЗЗД, съобразно предявения от ищеца иск и е приел, че липсва сключен договор. Въпросът за приложимата правна норма на предявения иск, не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване, доколкото е свързан с правилността на съдебното решение, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не е налице основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставения втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. Но не е налице допълнително соченото основание по чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК. Въззивният съд е мотивирал решението, в съответствие с изискването на закона, така както е разяснено и в задължителната практика на съда, постановено по реда на ГПК от 1952 г.,отм, но приложим и към разпоредбите на чл. 236, ал. 2 от ГПК. Основание за допускане касационно обжалване може да е само налице когато поставеният правен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В случая въззивният съд е изложил мотиви, свързани с диспозитива и обуславящи извод за липса на сключен между страните договор, както в писмен акт, така и с възлагане от страна на болницата. Това е обусловило извод, че на договорно основание искът на касатора в качеството му на изпълнител, е неоснователен. Липсва разрешение в противоречие със задължителната практика на ВКС.

По отношение на третия поставен от касатора правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че липсва така формулираното от касатора разрешение. Възъзивният съд е обсъдил доказателствата по делото, определил е спорните факти и тяхното правно значение. Обстоятелствата, посочени в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, не дават ввъзможност на съда да приеме, че е така поставения правен въпрос представлява основание за допускане касационно обжалване. В конкретния случай, съдът е анализирал сочените от ищеца в исковата молба факти и е приел, че липсва сключен договор. Не е приел, наличието на сключен договор с конклудентни действия, както и е приел, че за извършената от ищеца работа е необходимо изрично приемане от лица, притежаващи правомощия да представляват болницата. Така изложените мотиви не формулират поставения по делото трети правен въпрос. Конкретното обсъждане на доказателствата и изводите, въз основа на тях, не може да се включи в поставения въпрос, тъй като е свързан с правилността на съдебното решение.

По отношение на поставения четвърти правен въпрос, същият може да съставлява правен въпрос, но в конкретния случай не е разрешен от въззивния съд. Изложените допълнително обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, са свързани изцяло с правилността на решението, а не с неизпълнение задължението на съда да осигури възможност на страните да установят твърдените от тях факти. Изложените оплаквания за неправилност на решението на въззивния съд във връзка с неправилната правна квалификация не са възприети от въззивния съд. Същият е приел, че не следва да се променя правната квалификация на предявения иск и съответно не е възникнало задължение за него да осигури възможност на страните да установят релевантнтните факти, за които не им е осигурена такава възможност пред въззивния съд. Въпросът за това кои факти е приел за доказани въззивният съд, след анализ на доказателствата по делото, е въпрос, свързан с правилността на съдебното решение и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на петия поставен правен въпрос, същият не е включен в предмета на делото и не е разрешен от въззивния съд. Ясно е посочено основанието на иска, договор, въззивният съд е приел, че не е сключен договор поради липсата на установено натоварване от страна на компетентен представител на болницата. Няма разрешение, свързано със свободата на страните свободно да установят договорното съдържание. Ищецът е твърдял наличие на наименован договор за изработка, който може да бъде сключен между страните, при спазване изискванията на закона. Следователно така формулираният правен въпрос, не е разрешен от въззивния съд. А това обуславя извод за отсъствие на общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на шестия поставен правен въпрос. Този правен въпрос не отговаря на изискванията да представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въпросът за това налице ли е неоснователно обогатяване чрез влагане на материали и труд от страна на изпълнителя не е включен в предмета на делото. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове общо основание за допускане касационно обжалване и такова би било налице, ако поставеният от него правен въпрос е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и разрешението обуславя изхода на спора. В случая, след като не е включен в предмета на делото, не може да се приеме, че е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на седмия поставен правен въпрос, следва да се приеме вече изложеното по отношение на поставения шести правен въпрос. Няма предявен иск за неоснователно обогатяване. Сочените от ищеца факти изцяло са основани на наличие на сключен договор за изработка, извършване на строително-монтажни работи. Не може служебно съдът да преминава от един вид търсена защита в друг. Изцяло на основание чл. 6 от ГПК, ищецът следва да посочи търсената от него защита. Съдът не може да нарушава това правило, преценявайки свободно, че отношенията между страните са правно регламентирани от правилата на неоснователно обогатяване. Поради това и липсва включване в предмета на делото и разрешение от въззивния съд. А като невключен в предмета на делото поставеният правен въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване

По отношение на осмия поставен правен въпрос, макар и да е включен в предмета на спора, не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване, защото е свързан с правилността на съдебното решение. Така формулираният правен въпрос не отговаря на възприетото от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че липсва сключен договор, анализирайки подписване на договора, от кое лице изхожда и допустимо ли е да с е приложи разпоредбата на чл. 301 от ГПК, както и какви са уговорките между страните. В този смисъл, анализирайки доказателствата е формирал своя извод, че липсва сключен договор, който да установява постигнато съгласие относно уговореното възнаграждение, а при липса на такова съгласие е приел, че липсва сключен договор. Така формулираният извод, не може да е общо основание за допускане касационно обжалване, тъй като е свързан с правилността на съдебното решение. Следователно с формулираният осми въпрос, не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на деветия е въпросът за преминаване на изработеното във фактическата власт на поръчващия, в негова полза, е включен в предмета на делото. Но той не е разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора. Въззивният съд е приел, че релевантен е фактът на сключване на договора, при липса на сключен договор, преминаването на изработеното е без значение за дължимостта на възнаграждението на основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД. Поради това поставеният правен въпрос не се явява обуславящ изхода на спора и като такъв не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Основният извод на съда е, че липсва сключен договор и при липсата му, преминаване на изработеното. Този извод на въззивния съд е свързан изцяло с правилността на решението на въззивния съд и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на десетия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора. Въззивният съд, за да приеме, че липсва сключен договор, е направил извод от съдържанието на констативен протокол от 15.10.2008 г., че страните са поставили условие за сключване на договора – представяне от изпълнителя на количествено-стойностна сметка за установяване нуждата от допълнителни средства, които трябва да бъда осигурени то възложителя. В съдържанието на констативния протокол не били посочени нито обеми на различните видове СМР, нито цени. Без такава количествено-стойностна сметка не би могло да се приеме наличие на постигнато съгласие относно възлагане извършването на процесните СМР. Изложените допълнителни мотиви за липсва на представителна власт и конкретно за липса на права по отношение на отделението, в което е ремонтът, не обуславят изхода на спора. Поради това и въпросът за приложението на чл. 301 от ГПК, не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на единадесетия правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е разрешен в спора. Формулираният въпрос е теоретичен. Той е поставен най-общо и на този въпрос няма конкретно разрешение. Отговорът на поставения въпрос може да съдържа много фактори, от значение, за определяне на установяване сключването на договор за изработка. На първо място, с оглед вида на субектите, които го сключват, какъв следва да е договорът, формален или неформален. С оглед вида и стойността на възлагането, както и с необходимостта от спазване на специалните изисквания на закона, са предпоставките, обуславящи отговора на поставения правен въпрос. В случая не може да се приеме, че може да е обуславящ изхода на спора така формулираният правен въпрос, доколкото не са откроени спецификите на предмета на делото. По изложените съображения ще следва да се приеме, че поставеният правен въпрос не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, формулирано в поставените правни въпроси 1, 2, 3, 8, 9,10 и 11, настоящият съдебен състав намира, че наличието на основание „очевидна неправилност“ не е налице. Съгласно практиката на Върховния касационен съд, основание „очевидна неправилност“ е налице, когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. В случая касаторът е изложил съображения относно очевидно неправилно разрешаване на посочените правни въпроси. Но по отношение на въпрос 1 бе прието, че разрешението е в съответствие с практиката на ВКС. По отношение на въпрос 2 също бе прието, че разрешението съответства на задължителната практика на ВКС, както и по отношение на въпрос 3. По отношение на въпроси 8 и 9 бе прието, че са свързани с правилността на решението. Но тази неправилност не може да се установи само от мотивите на постановеното съдебно решение. Няма приложение на несъществуваща правна норма, приложение в обратния смисъл на цитирана правна норма, противоречие в мотивите, от които не може да се установи соченото от съда основание, грубо нарушение на правилата на формалната логика и опитните правила, водещи до явна необоснованост на обжалваното въззивно решение. В случая такива нарушения не могат да се установят от проверка на съдебния акт.

Поради недопускане касационно обжалване и на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, на ответника следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 2 400 лв. Уговорено е в договор за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение, платимо от страната на адвокат М., осъществил процесуално представителство пред касационната инстанция. Преведена е сумата по банков път, видно то извлечение от банкова сметка. Следователно доказаните като направени разноски подлежат на възмездяване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България