Определение № 4704 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2301/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Агроконтрол“ ЕООД и К. А. М., подадена чрез процесуален представител адв. Н. Д. против решение № 69/22.02.2025г., постановено по в.гр.д. № 595/2024г. по описа на Окръжен съд – Плевен постановено в производство по реда на чл. 294 от ГПК.

С обжалваното въззивно решение след частична отмяна на първоинстанционно решение № 140 от 20.10.2022г. по гр.д. № 921/2022г. по описа на РС – Кнежа е постановено друго, с което по предявените от С. С. И. с ЕГН [ЕГН] срещу „Агроконтрол“ ООД, ЕИК[ЕИК] и К. А. М. с ЕГН [ЕГН] искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е прогласена нищожността на договор за аренда на земеделски земи, сключен между ответниците на 07.09.2015г. с нотариална заверка на подписите peг. № 3890/07.09.2015г. по регистъра на нотариус № ...... Г. Х., с район на действие PC – [населено място], вписан в СВп – Кнежа на 08.09.2015г. и на анекс към него, сключен между ответниците на 12.06.2020г. с нотариална заверка на подписите рег. № 1770/12.06.2020г. по регистъра на същия нотариус, вписан в СВп – Кнежа на 12.06.2020г., поради накърняване на добрите нрави, както и на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК е отменено вписването в СВп – Кнежа на договора за аренда и на анекса към него.

В частите, с които първионстанционният съд се е произнесъл по евентуалните искове решението е обезсилено.

В жалбата се поддържат касационни основания за частична недопустимост и неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване, въззивното решение да бъде частично обезсилено, съответно отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени.

Касационните жалбоподатели поддържат недопустимост на решението в частта, в която ОС – Плевен се е произнесъл по иск за нищожност на анекс към договора за аренда от 12.06.2020г. с доводи, че по този иск е налице влязло в сила решение между страните. Поддържат, че при предходното разглеждане на делото пред касационната инстанция по гр.д. № 3273/2023г., IV ГО, с определение № 1237/18.03.2024г. по чл. 288 от ГПК е оставена без разглеждане касационна жалба на касаторите срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск за прогласяване нищожност на анекс от 12.06.2020г. към договор за аренда на земеделски земи от 07.09.2015г. Това определение, съответно и въззивното решение в тази част е влязло в сила. В отменителното си решение № 521/07.08.2024г. по гр.д. № 3273/2023г., ВКС, IV ГО е върнал делото за ново разглеждане на предявените искове за нищожност само на договора за аренда от 07.09.2015г. Като е постановил съдебен акт по иск, по който е налице влязло в сила решение между страните, въззивният съд е постановил недопустим акт, който следва да се обезсили.

За неправилен считат от друга страна извода на въззивния съд за наличие на недобросъвестност и за нарушение на добрите нрави при сключване на договора за аренда, който противоречи и на установената съдебна практика, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчна, доколкото в случая липса на престация няма. От друга страна се позовават, че специалният ЗАЗ не въвежда изискване за максимален срок, а единствено минимален такъв, поради което обстоятелството, че договорът за аренда е сключен за 15 години е без пряко правно значение при преценка на неговата действителност. Поддържат също, че към момента на сключване на процесния договор, който момент е релевантен за преценката на неговата действителност, ищецът не е притежавал правото на собственост върху съсобствените земеделски земи, поради което за него липсва правен интерес от оспорването му; към момента на придобиване на идеални части от земеделските земи в периода 2019-2020г. с оглед оповестителното действие на вписването, на ищеца е бил известен факта на съществуването му, а с факта на приемане на припадащата му се част от рентното плащане от арендатора „Агроконтрол“ ООД за стопанските 2019-2023г. години ищецът е приел сключения договор за аренда.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация С. С. И., чрез процесуален представител адв. М. М. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищци по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

В решението си въззивният съд е приел, че с уточняваща молба от 30.09.2024г. ищецът е изпълнил дадените му указания в изпълнение на указанията на ВКС съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК, като уточнил, че предявява следните искове:

• с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за аренда от 07.09.2015г. и анекс към него от 12.06.2020г. поради накърняване на добрите нрави и за заличаване на вписването им в Служба по вписванията на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК;

• в условията на евентуалност – искове с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване в отношенията между страните, че ищецът е собственик на ¼ ид.ч. от процесните земеделските земи на основание сделки и за осъждане на ответника – съсобственик К. А. М. да предаде на ищеца владението върху собствените на ищеца идеални части от имотите;

• с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на анекс от 12.06.2020г. към договора за аренда от 07.09.2015г. поради противоречие със закона и за заличаване на вписването му в Служба по вписванията на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК.

За установени по делото приел следните факти: ищецът и ответницата К. А. М. са съсобственици на описаните в исковата молба 25 земеделски земи, находящи се в землището на [населено място]. На 07.09.2015г. ответниците сключили договор за аренда, по силата на който К. М. в качеството си на съсобственик предоставила за временно и възмездно ползване под аренда на ответното дружество всички недвижими имоти, срещу арендно плащане в размер на 20 лв/дка, като договорът бил сключен за срок от 15 стопански години, считано от стопанската 2016/2017г. до 2030/2031г. Договорът е вписан в CBп-Кнежа. На 12.06.2020г. между ответниците е сключен Анекс към договора за аренда с нотариална заверка на подписите peг. № 3890, с който страните удължили срока на договора за аренда с още 6 стопански години, считано от стопанската 2031/2032г. до стопанската 2036/2037г. Анексът също е вписан в CBп-Кнежа.

От заключение на проведена оценителна експертиза приел за установено, че средната цена на арендата в района на [населено място] за стопанските 2014/2015г. и 2015/2016г. е в размер на 45 лв/дка.

При тези факти и след като преразказал първоинстанционното решение в продължание на 10 страници, въззивният съд прел, че то е незаконосъобразно.

Въз основа на установеното, че уговорената в договора арендна цена е 2 пъти по – ниска от средната такава за района на арендуваните имоти, приел, че са нарушени правилата за справедливост и добросъвестност, възприети като „добри нрави“ и не е налице съразмерност в престациите на отделните страни по сделката. Придобиването на права на собственост от ищеца; вписването на сделките; наличието на нов съсобственик; удължаването на срока на арендния договор с анекс значително време преди изтичането на срока на първоначалния договор; както и факта, че физическото лице арендодател е едновременно с това и представляващ юридическото лице – арендатор, които факти обсъдил в съвкупност като индиции за търсене на удовлетворение на интереси, които са в разрез с принципа на добросъвестност и честно отношение при сключването на сделките. Така извел решаващ правен извод за наличие на недобросъвестност и нарушение на добрите нрави, съответно за основателност на исковете за нищожност на договора за аренда поради нарушение на добрите нрави при определяне на арендната цена, както и на анекса към него. В този смисъл постановил и крайния си акт, като обезсилил първоинстанционното решение, постановено по евентуалните искове.

Касаторите „Агроконтрол“ ЕООД и К. А. М. обосновават наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК, поставяйки следните правни въпроси:

1/ Допустимо ли е въззивният съд след отмяна на първоинстанционното решение да разгледа и да се произнесе по искане по което в производството по делото вече е налице влязло в сила съдебно решение?

2/ В кои случаи констатацията за несъразмерност на престациите на страните по двустранен договор води до и обосновава извод за липса на еквивалентност на престациите, респективно до извод за нарушение на добрите нрави?

3/ Допустимо ли е съдът при произнасянето си по въпроса за недействителност – нищожност на договора за аренда поради противоречие с добрите нрави да обосновава преценката си за това на факти и обстоятелства, които не са съществували и не са съпътстващи обстоятелства към момента на сключване на договора?

Въпросът се сочи като решен в противоречие с ТР № 1/15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК.

4/ Налице ли е правен интерес у страна – приобретател на правата на арендодателя по договор за аренда, която е приела действието на договора и е получавала изпълнение на договора да предяви иск за прогласяване на неговата нищожност, както и да иска по пътя на исковата защита установяване на факта, че договорът й е непротивопоставим?

Твърди се противоречие с ТР № 2/20.07.2017г. по тълк.д. № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 12/01.03.2018г. по гр.д. № 1251/2017г. на ВКС, II ГО.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното:

Първият поставен от касаторите въпрос е във връзка с поддържаните от тях доводи за частична недопустимост на въззивното решение /по отношение на нищожността на анекс към договора за аренда сключен на 12.06.2020г./.

Съгласно разясненията дадени с ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, се разпростира и във фазата по чл. 288 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК. Преди да разреши спора по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Нормата на чл. 5 от ГПК задължава съда да решава делата според точния смисъл на законите, а при липса на закон – съобразно принципите на правото, обичая и морала. От това следва, че обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Въведеното с нормата на чл. 6 от ГПК диспозитивно начало не изключва служебното задължение на съда да извършва валидни процесуални действия по движение и приключване на делото, най-съществени сред които са решенията /арг. от чл. 7, ал. 1 от ГПК/. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.

С оглед развилото се производство по гр.д. № 3273/2023г. по описа на ВКС, IV ГО и резултата по него съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е частично недопустимо. За преценката за допустимост на решение, която съдът може да извърши едва с решението си по същество на жалбата, са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, удовлетворяващи приложното поле на касационното обжалване и то следва да се допусне по отношение на частта от въззивното решение, имаща за предмет произнасяне по иск за нищожност на анекс към договор за аренда от 12.06.2020г.

По-нататък в цитираното ТР № 1/2010г. е разяснено, че рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби са ограничени от поставеният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, а основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 от ГПК/

С оглед изводите на окръжния съд, че уговорената в договора арендна цена два пъти по – ниска от средната такава за района на арендуваните имоти; придобиването на право на собственост от ищеца след сключване на договора за аренда и наличието на нов съсобственик; вписването на договора за аренда; удължаването на срока на арендния договор с анекс значително време преди изтичането на срока на първоначалния договор; както и факта, че физическото лице арендодател е едновременно с това и представляващ юридическото лице – арендатор са все основания осъществяващи фактическия състав на порока накърняване на добрите нрави, то поставените от касаторите втори и трети въпроси осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК – от значение са за изхода по конкретното дело и са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора. Даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС /Решение № 119 от 22.03.2011г. по гр.д. № 485/2011г., I ГО; Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2419/2015 г., III ГО; Решение № 222 от 18.12.2023г. по гр.д. № 589/2023г., III ГО; Решение № 277/26.01.2015г. по гр.д. № 1962/2014г., IV ГО; Решение № 179 от 20.11.2023г. по гр.д. № 519/2023г., IV ГО; Решение № 738 от 12.12.2024г. по гр.д. № 3516/2023г., III ГО; Решение № 452 от 25.06.2010г. по гр.д. № 4277/2008г., I ГО; Решение № 465 от 09.07.2024г. по гр.д. № 3894/2023г., IV ГО; ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г., ОСTK на ВКС и др./, поради което е налице и допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. На това основание въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол по следния конкретизиран и обобщен правен въпрос:

Може ли значителната несъразмерност между престациите по двустранен договор да обоснове извод за липса на еквивалентност, водеща до противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, и кой е релевантният момент за преценката на съда – към сключването на договора или към неговото изпълнение?

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от ТДТССГПК на касаторите следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представят по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 321.46 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение