Определение № 4204 от 19.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 491/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 11 872/04.12.2024 година, подадена от Б. П. П., срещу решение № 409/23.10.2024 година на Окръжен съд Хасково, І-ви състав, постановено по гр. д. № 542/2024 година. С обжалваното решение на Окръжен съд Хасково е потвърдено първоинстанционното решение № 140/26.04.2024 година на Районен съд Димитровград, постановено по гр. д. № 372/2023 година в частта му, с която Б. П. П. бил осъден, на основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД, бил осъден да заплати на З. П. В. сумата от 12 000.00 лева, представляваща обезщетение за вреди, причинени от погиване на отдаден под наем търговски обект (заведение), намиращо се на Неделен автомобилен пазар [населено място], при възникнал на 26.02.2023 година пожар. В касационната жалба на Б. П. П. се излагат доводи за това, че въззивното решение на Окръжен съд Хасково е постановено при допуснати нарушения на материалния закон, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от З. П. В. иск с правно основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Хасково по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба З. П. В. е подала отговор на същата с вх. № 630/21.01.2025 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 409/23.10.2024 година на Окръжен съд Хасково, І-ви състав, постановено по гр. д. № 542/2024 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Б. П. П. е бил уведомена за обжалваното решение на 06.11.2023 2024, като подадената от него против същото касационна жалба е с вх. № 11 872/04.12.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: В обжалваното решение съставът на Окръжен съд Хасково е приел, че първоинстанционният съд бил обсъдил подробно и задълбочено посочените от страните допустими и относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, поради което бил постановил своя съдебен акт при напълно изяснена фактическа обстановка. Против така възприетата фактическа обстановка не се въвеждали възражения, а и въззивният съд не намирал основания за нейното изменение, поради същата нямала да бъде преповтаряна. Съставът на въззивния съд споделял фактическите констатации, направени от първата инстанция, както и окончателните правни изводи за разрешаването на спора. Видно от представеното заявление вх. № 20/01.12.2017 година, подадено на 24.11.2017 година до Директора на ОП „СПИОПТ“ [населено място], З. П. В. била поискала да й бъде предоставена маса №, сектор за упражняване на търговска дейност. С договор за наем на заведение на неделен пазар представен по делото З. П. З., в качеството й на наемодател е предоставила за временно ползване на Б. П. П. в качеството му на наемател търговски обект, представляващ заведение за хранене, находящ се на неделен автопазар [населено място], с №, в сектор, за упражняване на търговска дейност. За ползването на наетия търговски обект наемателят трябвало да плаща на наемодателя месечен наем, което задължение било редовно изпълнявано от страна на П.. На 26.02.2023 година процесният обект изгорял напълно вследствие на възникнал в него пожар, като в резултат на погиването на наетата вещ, договорът за наем между страните бил прекратен. Със заявление вх. № 62/09.03.2023 година З. П. В. била уведомила директора на ОП „СПИОПТ“ [населено място], че освобождава обект № №, с площ от .00 м 2, считано от 09.03.2023 година, тъй като заведението било изгоряло. Съгласно предмета на договора, наемодателят предоставял под наем на наемателя заведение за хранене, намиращо се на автопазар [населено място] за неопределен период от време. Наемателят се бил задължил да поддържа имота в добро състояние за ползване, да заплаща разходите за електроенергия, вода и наем, да заплаща на наемодателя наемната цена за съответния месец и след прекратяване на договора да предаде имота в първоначалното му състояние и без задължения. В договора не била посочена дата на сключване, както и размер на дължимия наем. Подписан е от З. П. В. и от Б. П. П.. Видно от представено извлечение за периода от 01.09.2021 година до 26.06.2023 година., издадено от „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], клон [населено място], от 29.12.2021 година до 06.03.2023 година, Б. П. П. бил превел по сметката на З. П. З. общо сумата от 2040.00 лева, като с нея бил заплащал наем за заведение за периода от ноември 2021 година. до февруари 2023 година. Съгласно удостоверение с рег. № 745500-33/08.03.2023 година, издадено от Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ [населено място], на 26.02.2023 година в 15. 04 часа в РСПБЗН [населено място] било съобщено за пожар в заведение-дървена постройка на Неделен пазар. Екипи на РСПБЗН [населено място] били ликвидирали пожара за времето от 15. 10 часа до 16. 50 часа на 26.02.2023 година. При пожара напълно било унищожено заведение-дървена постройка с адрес -№ на Неделен пазар [населено място]. От изисканата в хода на производството справка от РС „ПБЗН“ [населено място] и приложените към нея справка и статистически лист за произшествие се установявало, че пожарът бил възникнал на 26.02.2023 година в заведение дървена постройка, обект намиращ се на автопазар в [населено място], като съобщението за него било получено в 15. 04 часа. Като предполагаема причина за възникване на произшествието било посочено-неправилно ползване на отоплителни уреди. Унищожени били сграда с разгърната площ от 80.00 м 2, бяла, черна и комп. техника, както и друго имущество (дрехи, малоценни уреди, хранителни продукти и други) Мястото на първоначалното запалване било в зоната около печката, а причинител на пожара бил нагревателен уред на твърдо гориво. Установено било наличие на жар в печката, прегорели димоотводни тръби и силен южен вятър, което било предпоставка за възникване на пожара. Вероятната причина за възникването му била неправилно ползване на отоплителни уреди. Пожарът бил ликвидиран в 16. 50 часа. Съгласно заключението на съдебно-оценителната експертиза, пазарната стойност на процесната постройка била 18 200.00 лева. От заключението на пожарно-техническата експертиза, обстоятелствата, които били способствали за възникване и разпространение на пожара били наличието на горимо натоварване (горими дървени конструкции, мебели и обзавеждане) и на източник на запалване (лъчиста топлина и искра от необезопасени прегорели димоотводни тръби) довело до запалване на горимите материали. Огнището на пожара било в зоната около печката на твърдо гориво, която се била ползвала за отопление на обекта. В случая най-вероятната причина за възникването на пожара били необезопасени прегорели димоотводни тръби в близост и в контакт с горима дървена конструкция и оставена без надзор запалена печка на твърдо гориво (дърва). В следствие на това се възпламенили горими материали (дървена конструкция на сградата, обзавеждане) и последвало развитие на пожара в цялата постройка. В съдебното заседание на 26.03.2024 година вещото лице е заявило, че заключението за причината за пожара на базата на съставените по случая документи била незагасена печка на твърдо гориво в обекта. Тази печка се била ползвала за отопление, като била оставена без наблюдение. Нямало данни за механично въздействие върху стъклото на печката. Същото било закалено и можело да се разруши, ако се пръскало с водна струя, но такива данни по делото нямало. От показанията на разпитания по делото свидетел П. Б. П. не ставало ясно, дали печката била изгасена след края на работния ден, като се твърдяло, че ако е имало някаква угарка в нея тя била слаба, т. е. вътре имало въглени. Другият механизъм за възникване на пожара според вещото лице бил наличието на данни за прогаряне на тръбите към комина на печката. Възможно било и от тези тръби в случай, че била нарушена целостта им да възникне пожар, тъй като сградата била изградена от дървена горима конструкция. При тези факти и обстоятелства въззивният съд приемал, че между страните по делото било възникнало и било съществувало наемно правоотношение въз основа на сключен договор за наем на заведение на неделен пазар, съгласно който З. П. З. била предоставила за временно ползване на Б. П. П. търговски обект-представляващ заведение за хранене, находящ се на неделен автопазар пазар [населено място], с №, в сектор, за упражняване на търговска дейност. Не било спорно между страните, че за ползването на наетия търговски обект П. бил плащал на З. месечен наем в размер на 120.00 лева, като това задължение било изпълнявано редовно от страна на първия и за което било налице писмено доказателство-извлечение издадено от „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], клон [населено място] за периода от 01.09.2021 година до 26.06.2023 година. Нямало спор по делото и за това, че на 26.02.2023 година процесният обект бил изгорял напълно в резултат на възникнал в него пожар, като вследствие погиването на наетата вещ договора за наем между страните бил прекратен. Въззивният съдебен състав намирал възражението на Б. П. П., че З. П. В. не била собственик на предоставения под наем търговски обект за неоснователно. Безспорно било че обекта отдаден под наем на Б. П. П. от З. П. В. бил разположен на територията на неделен автопазар [населено място] и парцела, върху който било поставено заведението бил собственост на Община гр. Д., поради което наем за поставянето на търговския обект, съобразно неговата площ се дължал на Община [населено място]. З. П. З. била собственик на заведението, което било предмет на договора за наем, като заведението било изградено от нея върху парцела със съгласието на общината. В хода на разглеждане на делото от Б. П. П. не били ангажирани доказателства в подкрепа на твърденията в отговора на исковата молба, че изгорялото заведение било собственост на трето лице, което евентуално би имало претенции към наемателя за обезщетение след погиването на обекта предмет на договор за наем. Във връзка с това следвало да се има предвид и обстоятелството, че Община [населено място], която била собственик на парцела, в който бил изграден обекта нямала претенции за обезщетение към Б. П. П., тъй като не била собственик на процесното заведение. В договора за наем се посочвало, че наемодателят предоставял на наемателя заведение за хранене намиращо се на А. [населено място] за неопределен период от време, без да се индивидуализира обекта, който се отдавал под наем. Не били посочени размер на дължимия наем, както и начин и срок за плащането му. Договорът за наем на заведение на неделен пазар не съдържал необходимите клаузи на договор за наем, но тъй като правата и задълженията по него можели да се договарят от страните устно и писмената форма не била задължителна за валидността на договора, следвало да се приеме, че между страните по делото е бил сключен договор за наем на заведение за хранене намиращо се на А. [населено място] за неопределен период от време. Заведението реално било предадено за ползване от наемодателя на наемателя, като наемателят от ноември 2021 година до февруари 2023 година редовно заплащал по сметка на З. П. В. в „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] наем за заведението в размер на 120.00 лева месечно. С оглед това следвало да се приеме, че между страните било възникнало валидно наемно правоотношение по договор за наем и отношенията между страните по този договор следвало да се уреждат съгласно чл. 228 и следващите от ЗЗД. Общият принцип съгласно който вещта погивала за собственика се дерогирал от изричната разпоредба на чл. 233, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, съгласно която наемателят отговарял пред наемодателя за увреждането на вещта по време на действието на наемния договор и наемателят дължал обезщетение за вредите причинени по време на ползването на веща, освен ако докажел, че тези вреди се дължали на причина, за която той не отговарял. Вината на наемателя се предполагала, като презумпцията била оборима и в негова тежест било при условията на главно и пълно доказване да установи, че вредите се дължали на причина, за която той не отговарял. Наемодателят следвало да докаже единствено съществуването на наемно правоотношение и че вредите били настъпили в срока на наемния договор. В случая наемодателят не бил длъжен да навежда и конкретизира твърдения за виновно поведение на наемателя, съответно не дължал доказване на такова. Тежестта да докаже, че вредата е причинена в следствие на случайно събитие или в резултат от действията на трето лица, била на наемателя, който трябвало да докаже, че самият той бил положил дължимата и практически възможна според обстоятелствата грижа на добър стопанин. Във връзка с това от Б. П. П. не било проведено обратно доказване, поради което и не можело да се направи извод, че причината за пожара стояла извън неговото поведение. Напротив налице били доказателства, че огнището на пожара било в зоната около печката на твърдо гориво, която се била ползвала за отопление на обекта, като в случая видно от заключението на пожаро-техническата експертиза най-вероятната причина за възникването му били необезопасени прегорели димоотводни тръби в близост и в контакт с горима дървена конструкция, както и оставена без надзор запалена печка на твърдо гориво. Въз основа на заключението на пожаро-техническата експертиза можело да се направи и извод, че наемателят не бил проявил грижа на добър стопанин, като при приключване на работа в наетия търговски обект бил оставил без надзор отоплителния уред, огънят в който все още не бил напълно угаснал и именно това било станало причина за възникналия в обекта пожар. С оглед това и при прилагане на посочената законова презумпция на чл. 233, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД следвало да се приеме, че Б. П. П. бил отговорен за погиването на наетия от него търговски обект, поради което дължал заплащане на обезщетение на З. П. В., като негов наемодател, в размер на реално причинените вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД обстоятелството, че Б. П. П. не е бил в обекта в деня на пожара не го освобождавало от задължението му, тъй като той дължал обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от негови пренаематели, като в случая вина за пожара имал свидетелят П. Б. П., негов баща, който бил подходил небрежно, като бил оставил без надзор ненапълно изгасена печка за отопление на твърдо гориво, което се установявало от заключението на приетата по делото пожаро-техническа експертиза. Съгласно заключението на съдебно-оценителната експертиза, пазарната стойност на процесната постройка била 18 200.00 лева. От страна на Б. П. П. не били ангажирани доказателства за състоянието на тази постройка към момента на сключване на договора за наем и предаването й за стопанисване на наемателя поради което които твърденията за извършени подобрения в нея в хода на съдебното производство били останали недоказани. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. П. П. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Хасково да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за това следва ли наемател на недвижим имот, изграден в нарушение на чл. 92 от ЗС, да получи обезщетение по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД или това следва да е собственика на недвижимия имот?. Твърди се, че по отношение на този въпрос са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът обаче не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото страните по делото са били обвързани от вече прекратен наемен договор, като са могли да упражняват произтичащите от него права, на което съответства правото на насрещната страна да иска изпълнение на всички произтичащи от договора задължения. Упражнението на правата и изпълнението на задълженията по този договор не зависят от това, чия собственост е вещта, предмет на договора. В този случай правата и задълженията произтичат пряко от договора на наем, а не от правото на собственост върху наеманата вещ. В случай, че тя принадлежи на трето лице само то може да предяви своите права върху вещта, както по отношение на наемодателя, така и по отношение на наемателя. Последните обаче не могат да откажат изпълнение на свое задължение по договора за наем, позовавайки се на права на трети лица върху вещта. Подобно позоваване означава упражняване на чужди права, което е възможно само в разрешените от закона случаи. В случай, че евентуалното трето лице упражни правата си то страните по наемния договор следа да уредят отношенията си по него с оглед на конкретния случай. Без това да е направено, както е в случая, те остават обвързани от наемния договор и следва да изпълняват задълженията си по него. В конкретния случай З. П. В. е имала право да ползва имота, върху който е било изградено заведението, поради което е могла да отдава под наем изграденото въз основа на това право. Въпросът дали това право е упражнено надлежно или В. е превишила правата си е такъв в отношенията между нея и Община [населено място], които обаче не се отразяват върху отношенията по сключения между В. и Б. П. П. наемен договор. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. П. П. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Хасково да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Б. П. П. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Хасково. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 409/23.10.2024 година на Окръжен съд Хасково, І-ви състав, постановено по гр. д. № 542/2024 година, по подадената срещу него от Б. П. П., касационна жалба с вх. № 11 872/04.12.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Б. П. П. ще трябва да заплати на З. П. В. сумата от 1500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение