Определение № 5245 от 18.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1142/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №2335/22.01.2024г. на С. Д. А. срещу Решение №1467 от 27.11.2023г. по въззивно гр.дело №20235300502031 по описа за 2023 година на Окръжен съд — П., с което е потвърдено Решение №1955 от 03.05.2023г., постановено по гр. дело №4364/2022 година по описа на РС- Пловдив, с което предявеният от него иск с правно осн. чл. 109 ЗС е отхвърлен. Касаторът счита решението за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, предвид несъответствието му със събраните доказателства. Твърди, че в противоречие с практиката на ВКС, изключвайки от предмета на делото извършеното преустройство на процесната сграда, т. нар. “ново строителство в южна посока“, в резултат на което тази „лятна кухня“ от допълващо застрояване вече представлява самостоятелна жилищна сграда - основно застрояване, е нарушил процесуалното си задължение да извърши преценка дали търсената по реда на чл.109 ЗС защита съответства на тежестта на нарушението на ответника в хипотеза, при която е налице строеж, който навлиза в съседния имот, собственост на предявилото иска лице, с оглед твърденията в исковата молба. Счита, че от изложеното в исковата молба става ясно, че искането за премахването обхваща сграда №... в нейния нов вид - с извършеното през 2017г.-2018г. строителство - пристрояване и реконструкция, в резултат на което тази второстепенна постройка понастоящем представлява основно строителство - сграда с жилищно предназначение, което освен това е навлязло с над 1,2 м. в имота на ищеца. На следващо място се твърди, че обжалваното решение е неправилно, доколкото въззивният съд в противоречие с процесуалния закон не е изпълнил задължението си да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение /чл.12 ГПК/ и да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна връзка /чл.235/ГПК. Според касатора съдът неправилно е отказал да обсъди възраженията на въззивника, досежно нищожния характер на цитираната декларация от 31.08.2012г., както и заключението по приетата СТЕ. Счита за неправилен и некореспондиращ на доказателствата по делото и изводът на съда, че липсва незаконно строителство. По изложените съображения, се моли въззивното решение да бъде отменено като на негово място бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл. 109 ЗС бъде уважен.

В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК се посочва наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане до касационно обжалване, като са поставени пет въпроса.

По първия въпрос: „Следва ли търсената по реда на чл.109 ЗС защита да съответства на тежестта на нарушението в хипотеза, при която е налице строителство на самата регулационна линия, както и на строеж, който навлиза в съседния имот, собственост на предявилото иска лице и по какъв начин се преценява това съответствие?“ касаторът излага, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, възприета в Решение №115 от 30.11.2020г. по гр. д. №3769/2019г. на ВКС, и Решение №34 от 01.04.2021г. по гр. д. №2516/2020г. на ВКС, тъй като е извел своя решаващ извод без да изпълни задължението си да извърши подобна преценка.

Вторият въпрос: „За процесуалното задължение на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение /чл.12 ГПК/ и да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна връзка /чл.235/ГПК?“ се поставя във връзка с твърдението на касатора, че въззивният съд неправилно е отказал да обсъди възраженията на въззивника, досежно нищожния характер на цитираната декларация от 31.08.2012г., както и заключението по приетата СТЕ. Счита, че като не е обсъдил всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната взаимосвързаност, съотнесено към доводите и възраженията на страните, въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, изразена в Решение №19 от 12.04.2021г. по гр. д. №1709/2020г. на ВКС, Решение №50057 от 24.04.2023г. по гр. д. №4535/ 2021г. на ВКС, както и цитираната в тях практика на ВКС - Решение №217 от 09.06.2011г. по гр. д. №761/2010г., Решение №156 от 21.06.2017г. по гр.д. №5182/2016г. и мн. др.

По следващите въпроси: 3. Налице ли са пречки, по-големи от обикновените по смисъла на чл. 50 ЗС, когато поради незаконно строителство на границите на два имота собственикът на единия имот е принуден да промени начина на ползване на имота си и да полага грижи, различни от обичайните?

4. Следва ли да се отхвърли иска по чл.109 ЗС, ако ищецът не е посочил с какво незаконният строеж му пречи да упражнява правата си? според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №4 от 6.11.2015г. по т.д. №4/2015г. на ОСГК на ВКС, т.З, Решение №50031 от 21.09.2023г. по гр. д. №880/2022г. на ВКС и Решение №34 от 01.04.2021г. по гр. д. №2516/2020г. на ВКС. Твърди, че съдът не е съобразил, че се касае за премахване на незаконно строителство не на границата на два имота, не в имот на ответника, а в имота на ищеца, което е коренно различна хипотеза от посочената от съда практика.

По следващия въпрос: Какво е съотношението между правото на собственика /съсобственика/ на земята да иска събаряне на построена в нея сграда по реда на чл.109 ЗС и правото на собственика на сградата да я държи в чуждия имот и може ли собственикът на земята успешно да проведе иск по чл.109 ЗС срещу собственика на сградата и да иска събаряне на построената от него сграда или част от тази сграда, ако въпреки даденото съгласие сградата е незаконна и му пречи да упражнява пълноценно правото си на собственост? Касаторът счита, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с Решение №42 от 08.06.2020г. по гр. д. №3841/2019г. на ВКС, в което се приема, че собственикът на земята може успешно да проведе иск по чл.109 ЗС срещу суперфициарния собственик и да иска събаряне на построената от него сграда или част от тази сграда, ако въпреки валидно учреденото право на строеж сградата е незаконна и му пречи да упражнява пълноценно правото си на собственост.

Ответниците по касационната жалба – О. К. и Ю. К., чрез адв. Х. молят касационната жалба да бъде оставена без разглеждане. Считат, че решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно, постановено след обсъждане на всички относими доказателства, докато в касационната жалба се излагат доводи, основани на едностранчива интерпретация на избрани от касатора доказателства. Твърдят, че засягането на имота на касатора е възникнало въз основа на административен акт – изменението на регулационния план през 1978г., който е приложен без да се съобрази съществуващата на място сграда и навес към нея, за което ответниците не носят отговорност.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл.109 от ЗС, предявен от С. Д. А. против Ю. Г. К. и О. Д. К., за осъждане на ответниците да преустановят неоснователното си действие, като премахнат незаконно построената сграда 62858.501.1469.1, находяща се в [населено място], ул. 3-ти март №7, Област П., с предназначение сграда за обитаване, и застроена площ 43 кв. м., в частта й, разположена извън допустимите линии на застрояване. Ищецът твърди, че в имота на ответниците още преди 1989г. била изградена и съществувала второстепенна постройка – лятна кухня, ситуирана до вътрешната имотна граница между двата имота, по отношение на която в периода 2017-18г. ответниците извършили пристрояване и реконструкция, в резултат на което понастоящем тя представлява основно строителство – сграда с жилищно предназначение, и навлиза с над 1,2 м. в имота на ищеца, без за това да има надлежно учредено право на строеж. Излага, че тази незаконна сграда ограничава правото му да ползва собствения си ПИ №... по КККР в пълен обем имота си, тъй като земята под сградата не можа да бъде ползвана. Новоизградената сграда нарушава отстоянията от имотната граница и от дома на ищеца, което води до допълнително непредвидено засенчване в дворното място. Освен това самото наличие на незаконно строителство в имота му, е законна пречка за предприемането и осъществяването на нови инвестиционни намерения, предвид забраната по чл. 147, ал.7 от ЗУТ. С допълнителна молба ищецът уточнява, че искането му е за осъждане на ответниците да преустановят неоснователното си действие, като премахнат незаконно построената сграда 1, в частта ѝ, построена в собствения на ищеца недвижим имот, с която част ограничават правото му на собственост.

Ответниците оспорват иска, като възразяват, че процесната сграда е съществувала още по кадастралния план от 1932г., когато двата имота са съставлявали един имот с пл. №184, наследствен на ответницата и на съпругата на ищеца. През 1978г. този имот бил разделен с регулационната линия и от него били образувани имоти №... и №..., без да е установена имотна граница между двата новосъздадени имота. Извършеното урегулиране било неправилно и не било влязло в сила за целия имот пл. № 184, тъй като не били уредени регулационните сметки, и имало навлизане от имот №... в имот №... с 31 кв.м. Твърдят, че сградата с характер на допълващо застрояване, е съществувала по отменения план на [населено място] и е отговаряла на строителните норми към датата на построяването. През 2012г. ответниците извършили укрепване на сградата, за което ищецът и съпругата му дали съгласие с нотариално заверена декларация. Оспорват твърдението на ищеца за засенчване имота, тъй като процесната сграда е съществувала още преди той да придобие своя имот и до момента тя не му пречила. В случая била приложима разпоредбата на чл. 148, ал. 7 от ЗУТ, но поради изграден незаконен басейн на регулационната линия между двата имота на около 31 кв. м. в техния имот. Считат, че дворищната регулация за [населено място], одобрена през 1978г. е приложена неправилно, като била прокарана през съществуващата сграда. При извършено геодезическо заснемане на имотите било установено, че приложената регулация не отговаря на действителните граници на имотите.

От приетото заключение на СТЕ се установява, че в УПИ №..., кв. 73 в [населено място], с идентификационен номер №... по действащата КК, са извършени пристрояване, преустройство и реконструкция на съществуващата второстепенна постройка /лятна кухня по документи за собственост/ - с идент. №..., в резултат на които тя е обособена като жилищна сграда. Понастоящем процесната сграда няма характер на второстепенна постройка, а на жилищна сграда. Строителни книжа за извършеното строителство не са налични. По отношение на процесната сграда в нейния първоначален обем и площ бил приложим § 16 от ПР на ЗУТ. За пристрояването и реконструкцията е следвало да се иска становището на техническата служба към общината, след което да се пристъпи към изготвяне на строителнотехническа документация. Съгласно заключението, за да стане процесната сграда жилищна, е необходимо изготвяне на проект за изменение на ПУП-ПРЗ с цел изследване възможността за създаването на траен градоустройствен статут на сградата. От заключението се установява още, че със заповед № РД-18-34 от 06.03.2006г. на ИД АГКК е одобрена КККР на [населено място], като в приложение №3 е представена извадка от КК относно имоти ид. н. 501.469 и ид. н. 501.1469, чийто граници в КК съответстват на границите на УПИ №... и УПИ №..., кв. 73 по РП от 1978г. Границите на сградите в КК също съответстват на тези, заснети в плана от 1978г. През 2021г. ищецът изградил лека ограда с колове и телена мрежа между двата урегулирани поземлени имота. В приложение 4 към заключението върху извадка от КК са нанесени констатираните изменения при огледа от вещото лице, като с черни линии са нанесени границите по КК, а с червени линии е означено местоположението на новата ограда. В съдебно заседание вещото лице посочва, че външните контури на сградата и навеса, означени в плана от 1978г. съвпадат с външните контури на двете сгради по КК, заснети в имот с ид. н. №..., като сгради 1 и 2. Навесът по източната фасада на сградата, означена с МЖ на Приложение №2, е включен в границите на сграда 1 от кадастралната карта. Оградата между двата имота била съобразена с изградения басейн и пристройката в двата съседни имота. Пристрояването не било нанесено в плана от 1978г. и в КК от 2006г. Според вещото лице е приложена регулационната линия по плана от 1932г. Около 3 м. е отстоянието на старата сграда до новата имотна граница. По стария план било отбелязано, че процесната сграда е жилищна. В периода 1932 – 1978г. била построена нова жилищна сграда на два етажа в същия имот. Старата сграда се предполага, че била ползвана пак за жилищни нужди, но по-късно била вписана в КК като лятна кухня, като преди приемането на ЗУТ през 2000г. не е имало минимални изисквания за жилищна сграда.

Според допълнителното заключение на СТЕ, отстоянието на нанесената в плана от 1932г. жилищна сграда от западната имотна граница, означена по т. 1-10 в приложение №1 е 1,80 м. по графични данни от плана. Отстоянието на нанесената в плана от 1932г. жилищна сграда от западната регулационна граница, означена по т. 12- 11 в приложение №1 е 3, 50 м. Лицето на имот ид. н. 1469 по КК на [населено място] е 12,74 м. В приложение №1 към първоначалната СТЕ е показана извадка от КРП на [населено място] от 1932г., в който е нанесена жилищна сграда в имот пл. №184 с размери: дължина 10 м. и широчина 7 м.

Въззивният съд е споделил изводите на районния съд, че част от сградата, заснета по КК, разположена между точки 3, 4, 6, 7, 3 на Приложение 4 към СТЕ (около 1, 8 м. от границата), попада в имот с идентификатор 469, собственост на ищеца в режим на СИО, което принципно е достатъчно основание да се приеме, че е налице неоснователно действие по см. на чл. 109 ЗС, пречещо на собственика и същият не е длъжен да го търпи, независимо от това дали ще застроява имота си или не. Такова навлизане в чужд имот винаги би съставлявало неоснователно действие, освен ако не е дадено съгласие за това, като в тази насока решаващия съд се е позовал на решение № 1108 от 05.07.2010г. на ВКС по гр. д. №946/2009г., решение №122 от 06.06.2014г. по гр. д. №6600/2013г. на ВКС. Кредитирайки заключението на СТЕ, което след съпоставяне на плана от 1932г. и действащата в момента кадастрална карта, установява почти пълно съвпадение на външните стени на сградата, съдът е приел, че същата, представляваща лятна кухня, без извършеното след това допълнително застрояване на запад, съществува в пределите, заснети в КК от 1932г. Счел е, че констатираното от вещото лице разминаване от около 70-80 см. между зелената линия и линията по точки 4- 6, не може да обоснове допълнително пристрояване, защото не се установява да е било извършено такова в тази част. Решаващият съд е съобразил и показанията на двамата свидетели, които говорят за извършено пристрояване на юг. Съпоставяйки изложеното от тях с приложение №4 към СТЕ, съдът е достигнал до извод, че ново строителство е било извършено само в южна посока от съществувалата преди това лятна кухня. Поради което е приел, че външните граници на лятната кухня не са претърпели промени в частта към имота на ищеца и сградата с това разположение е съществувала в имота още преди разделянето му. С плана от 1978г. са обособени два отделни УПИ чрез поставянето на регулационна линия по точки 2, 8, 7, 6 на приложение №2 към СТЕ. След като от общия имот са образувани два парцела, е прието, че одобреният регулационен план е приложен и регулационната линия е станала имотна граница. Именно след тази промяна се е стигнало до процесната ситуация, при която сградата попада в пределите на двата съседни имота.

С оглед установеното прехвърляне на имот с ид. н. 1469 по КК /XIII-469/, чрез договор, обективиран в НА № 11, дело 3122/1990г., ведно с процесната сграда, описана като лятна кухня, от ищецът и неговата съпруга на ответниците, съдът е приел, че не е налице причинна връзка между поведението на ответниците и пречките за упражняване правото на собственост на ищеца. Посочил е, че навлизането не се дължи на действие на ответниците, а следствие от проведената административна процедура за обособяване на самостоятелни имоти, от която се ползва самият ищец, като в този см. се е позовал на решение №243/23.10.2012г. по гр. д. № 197/2012г., II г. о. При изготвянето на плана от 1978г. според съда, съществуващата на място сграда не е била взета предвид в реалните й размери, за да се избегне засичането й с имотната граница, но това състояние не е било оспорвано от собствениците към онзи момент. Напротив, те са се съгласили с установеното положение, като са прехвърлили имота на ответниците, заедно с лятната кухня. Прието е, че в тази хипотеза приложение намира чл. 63, ал. 2 от ЗС и правото на собственост върху постройката е прехвърлено отделно от земята, върху която е изградена. По тази съображения е счетено, че негаторният иск е неоснователен, тъй като с него се цели преустановяване на състояние, което не е предизвикано от поведението на ответниците, и за което ищецът е изразил съгласие с прехвърлянето на сградата

От правна страна, въззивният съд е възприел изводите на първоинстанциония съд като непротиворечащи на задължителните постановки в ТР № 4/06.11.2017г. на ВКС по т. д. № 4/2015г. ОСК на ВКС. Посочил е, че се касае до сграда, за която в нейния първоначален обем и площ, е приложим § 16 от ПР на ЗУТ, като същата е с жилищен характер още към момента на построяването й. Не е споделил становището на жалбоподателя, че подписаната декларация с нотариално заверени на подписи няма правна стойност, като е изложил, че при наличие на съгласие за създаване на състоянието и съобразяване с волята на ищеца, дори впоследствие това състояние да му създава пречки да упражнява своите права, искът по чл. 109 от ЗС ще е неоснователен, защото за уважаване на същия е необходимо да има причинна връзка между пречките за упражняване правото на собственост на ищеца и поведението на ответника /в този см. напр. решение № 34 от 24.02.2015г. на ВКС по гр. д. № 5239/2014г., I г. о.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба, окръжният съд е посочил, че незаконността на извършено строителство само по себе си не обосновава необходимост от премахването му по реда на чл. 109 от ЗС. Позовал се е на съдебна практика /решение №20 от 29.01.2009г. на ВКС по гр. д. № 6259/2007г., IV г. о./, според която когато допуснатите нарушения на благоустройствения закон не създават пречки за упражняване правото на собственост, то искът за премахване на извършеното строителство по реда на чл. 109 от ЗС е неоснователен, предвид възможността за узаконяване и легализация на строежа след привеждането му в съответствие с изискванията на строителните правила. Посочил е и други решения, с които предявеният негаторен иск за премахване на строежи на самата регулационна линия е отхвърлен, без съдът да обсъжда въпроса за тяхната законност.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По първия въпрос: „Следва ли търсената по реда на чл.109 ЗС защита да съответства на тежестта на нарушението в хипотеза, при която е налице строителство на самата регулационна линия, както и на строеж, който навлиза в съседния имот, собственост на предявилото иска лице и по какъв начин се преценява това съответствие?“ касаторът твърди, че разрешението на въззивния съд в противоречие с Решение №115 от 30.11.2020г. по гр. д. №3769/2019г. на ВКС и Решение №34 от 01.04.2021г. по гр. д. №2516/2020г.

В Решение №115 от 30.11.2020г. по гр. д. №3769/2019г. на ВКС, се приема, претендираната защита следва да съответства на нарушението, т. е. основателно е искане за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца. Наличието на това съответствие се преценява с оглед твърденията в исковата молба как действията на ответника или създаденото от него състояние накърняват правата на ищеца, като в тежест на ответника е да установи, че не е налице твърдяното накърняване. В този смисъл, когато чрез искът по чл. 109 ЗС се цели защита правото на собственост, накърнено чрез незаконно строителство на регулационната линия, ищецът не следва да доказва как и с какво строителството ограничава правата му на собственост, но следва да изложи твърдения в тази насока в исковата молба с оглед преценка дали твърдяното накърнение е пряко свързано с нарушеното от ответника ограничение в благоустройствена правна норма, дали отправеното искане съответства на нарушението и с оглед правото на защита на ответника, в чиято тежест е да установи, че липсва твърдяното от ищеца увреждане на правата му.

В Решение №34 от 01.04.2021г. по гр. д. №2516/2020г., се приема, че предявилото иска по чл. 109 ЗС лице трябва да посочи в исковата молба по какъв начин незаконната постройка пречи на пълноценното ползване на неговия имот, тъй като именно около това негово твърдение следва да бъде съсредоточено събирането на доказателства и ответникът следва да има възможност да организира защитата си, като ако твърдения за начина, по който построеното от ответника пречи на ищеца в обстоятелствената част на исковата молба не са изложени, съдът следва да остави исковата молба без движение и да даде указания на ищеца да уточни това. Ако съдът не е констатирал тази нередовност, но в хода на процеса, включително и пред въззивния съд, ищецът посочи с какво му се пречи да упражнява правото си на собственост, това изявление съставлява отстраняване нередовност на исковата молба и съдът е длъжен да даде възможност на ответника да изрази становището си, както и на страните - възможност на ангажират доказателства. Ако въпреки липсата на такива твърдения, ищецът е представил доказателства, установяващи ограничаване упражняването на правото му на собственост и съдът при произнасянето си е съобразил тези обстоятелства, то решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила /при липса на твърдения в исковата молба, че именно тези обстоятелства, а не други, за които по делото липсват данни, пречат на пълноценното ползване вещното право на ищеца, за ответника остава неясен спорния предмет и следващият от него предмет на доказване/.

Следва да се отбележи, че въззивният съд не е формирал решаващите си мотиви по въпроса за съответствието на търсената по реда на чл. 109 ЗС защита с тежестта на нарушение за да достигне до извод за неоснователност на предявения иск.

За да отхвърли иска, окръжният съд е счел, че външните граници на лятната кухня не са претърпели промени в частта към имота на ищеца и сградата с това разположение е съществувала в имота още преди разделянето му с регулационния план 1978г. когато са обособени два отделни УПИ чрез поставянето на регулационна линия по точки 2, 8, 7, 6 на приложение № 2 към СТЕ. Посочил е, че именно след настъпването на тази промяна се е стигнало до процесната ситуация, при която сградата попада в границите на двата отделни имота. С оглед установеното прехвърляне на имот с ид. н. 1469 по КК (XIII-469), ведно с процесната сграда, описана като лятна кухня, от ищеца на ответниците, съдът е приел, че не е налице причинна връзка между поведението на ответниците и пречките за упражняване правото на собственост на ищеца.

Доколкото искът е отхвърлен не поради липсата на твърдения и данни по какъв начин се пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост, а защото съдът е приел, че липсва причинна връзка между съществуващото положение и поведението на ответниците, то съдържащите се в цитираната практика разрешения не могат да намерят приложение по настоящия казус.

Във връзка с втория поставен въпрос относно задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение /чл.12 ГПК/ и да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, че не се констатира окръжният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. и на експертизите, приети в хода на делото, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба. След като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани и в двете инстанции в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Развил е съображения и досежно обвързващата сила на декларацията-съгласие, въпреки, че ищецът не е оспорил действителността на същата /каквито твърдения се излагат в касационната жалба/ в първото съдебно заседание, след представянето и по делото от ответниците.

По третия и четвъртия въпрос следва да се имат предвид съображенията, изложени по първия въпрос. Същите са във връзка с наличието на пречки, по-големи от обикновените и относно задължението на ищеца да посочи по какъв начин незаконния строеж му пречи да упражнява правата си, не произнасянето по тях не е от значение за изхода на настоящия спор, тъй като съдът е отхвърлил предявеният иск по чл. 109 ЗС, тъй като процесната сграда, попада частично в имота на ищеца в резултат на приложената регулация по плана от 1978г., т.е. поради причина, която не е резултат от неоснователни действия на ответниците. Тези съображения на въззивния съд са в съответствие с решение №243 от 23.10.2012г. на ВКС по гр. д. №197/2012г., постановено по въпроса дали е допустимо осъдителният иск по чл. 109 ЗС да бъде успешно проведен срещу ответник, който с поведението си само се ползва от създаденото противоправно състояние, но същото не е възникнало от негово активно поведение, а от административен акт, издаден на основание чл. 154, ал. 5 ЗУТ. ВКС е приел, че от решаващо значение за предявения негаторен иск е не безспорно установеното в случая ограничаване на възможността ищеца да упражнява собственическите си правомощия, а липсата на причинна връзка между това състояние и поведението на ответника, срещу когото е насочена претенцията. Посочено е, че по конкретното дело не се спори, че за изменението на строителното разрешение е било дадено нотариално заверено съгласие от всички заинтересувани лица, вкл. от самия ищец. Оттук е направен извод, че противоправното състояние, срещу което се търси защита в производство не е предизвикано от ответника, но и самият ищец е съдействал за възникването му с даденото съгласие по чл. 149, ал. 2 ЗУТ и с извършените действия по изграждане на сградата в състоянието, чието премахване се претендира по реда на чл. 109 ЗС. Изложени са и съображения, че искът не би могъл да бъде уважен, доколкото същият е правно средство за възстановяване на имота в състоянието от преди нарушението, а в случая такова състояние няма- сградата е била изградена и въведена в експлоатация в съответствие с одобреното изменение в одобрения инвестиционен проект, т. е. липсва предишно състояние, което да определи съдържанието на дължимото от ответника поведение в случай на неговото осъждане.

В съответствие с тези мотиви е изводът на въззивния съд, че до настоящата ситуация, при която част от постройката попада в съседния имот, се е стигнало след прилагането на регулацията с плана от 1978г., а не в резултат на поведението на ответниците. В тази връзка е изложил също, че според заключението, извършеното пристрояване не излиза извън границите на сградата така, както са били отразен в регулационен план от 1978г., възпроизведени в действащата КК. Т.е. осъществените от ответниците СМР не са създали неоправдани допълнителни пречки на ищеца, тъй като това състояние на сградата и нейното местоположение на това място е датирало още от 1978г.

По последния въпрос: „Какво е съотношението между правото на собственика /съсобственика/ на земята да иска събаряне на построена в нея сграда по реда на чл.109 ЗС и правото на собственика на сградата да я държи в чуждия имот и може ли собственикът на земята успешно да проведе иск по чл.109 ЗС срещу собственика на сградата и да иска събаряне на построената от него сграда или част от тази сграда, ако въпреки даденото съгласие сградата е незаконна и му пречи да упражнява пълноценно правото си на собственост?“ касаторът твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с Решение №42 от 08,06.2020г. по гр. д. №3841/2019г.

В посоченото решение, ВКС приема, че собственикът на земята не е длъжен да търпи в имота си сграда, която е изградена от носителя на правото на строеж извън рамките на това право. Когато суперфициарният собственик извърши пристройка към своята сграда, без да му е било надлежно учредено право на строеж за пристройката, той става неин собственик на основание чл. 97 ЗС, ако тя не притежава характеристиките на самостоятелен обект на правото на собственост. Собственикът на земята обаче не е длъжен да търпи тази пристройка, тъй като строителството й представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, доколкото тя е построена без надлежно учредено право на строеж.

Следва да се посочи, че така развитите съображения засягат хипотеза на извършване на пристройка без надлежно учредено право на строеж, каквато фактическа обстановка по настоящото дело не се установява.

От доказателствата по делото се установява, че по плана на [населено място] от 1932г. е съществувал един имот с пл. №184 имот. С плана от 1978г. имотът се разделя на УПИ №... /понастоящем собственост на ищците/ и II- 469 / на ответника/.

С НА за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка от 11.05.1981г., М. Г. Л. е признат за собственик по давност на следните имоти: 1. Дворно място с площ 1520 кв.м., ведно с изградената в него жилищна постройка от 75 кв.м, съставляващо II- 469 в кв. 73 на [населено място], и дворно място с лятна кухня и стопанска постройка, с площ на място 1260 кв.м., съставляващо УПИ №... по плана на селото.

През 1989г. М. Л. и съпругата му продават на внучката си Т. А. дворното място с лятната кухня, съставляващо УПИ №... по плана на селото.

На 06.06.1990г., Т. А. и съпруга ѝ – С. А./ищецът/ с договор, обективиран в НА 11, дело 3122/1990г. продават на ответника Ю. К. /сестра на Т. А./ Ѕ ид. част, цялото с площ 1260 кв.м., заедно с Ѕ ид. част от постройката, съставляващо XIII –469 по плана на селото.

С договор от 28.12.2006г., обективиран в НА 166 Г. Мл. Л. и И. Ст. Л. прехвърлят на Т. и С. А. собствения си недвижим имот – дворно място с площ 1520 кв., съставляващо II- 469 в кв. 73 на селото, ведно с 1/2 ид. част от масивната едноетажна сграда с площ 75 кв.м.

С договор от 28.12.2006г., обективиран в НА 167 Т. и С. А. прехвърлят на Ю. К. 1/2 ид. част от дворно място, цялото с площ 1260 кв.м., съставляващо XIII –469 по плана на селото, ведно с 1/2 ид. част от изградените в него стопанска постройка и лятната кухня, срещу поето задължения от приобретателката да гледа и издържа своите родители Г. и И. Л..

С декларация от 31.08.2012г. с нотариално заврени подписи Т. А. и С. А., в качеството си на собственици на дворно място, съставляващо УПИ №... в кв. 73 на [населено място] дават съгласието си Ю. К. и съпруга ѝ да извършат строителство на второстепенна постройка на допълвано застрояване – лятна кухня по см. на ЗУТ, на вътрешната имотна граница на техния имот – УПИ №... включително и в част от „нашето собствено дворно място, съставляващо II- 469.

При така установената фактическа обстановка, цитираното от касатора решение е неприложимо. Следва да се отбележи, че решаващите изводи на въззивния съд съответстват на решение №122 от 6.06.2014г. на ВКС по гр. д. №6600/2013 ВКС, в което се приема, че ако постройката е изградена със съгласието на собственика на съседния имот и търпяна от него в продължителен период, неговият правоприемник няма правото да иска премахването й, както и на Решение №34 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5239/2014г., в което се посочва, че трябва да има причинна връзка между пречките за упражняване правото на собственост на ищеца и поведението на ответника. Ако ищецът е дал съгласие за създаване на състоянието, подписвайки съответните документи, и то е съобразено с неговата воля, дори да му създава пречки да упражнява своите права, искът по чл. 109 ЗС е неоснователен. За уважаване на негаторния иск следва да се установи наличието на смутено право на собственост, или ограничено вещно право на ищеца, действие на ответника, за което няма основание и причинна връзка между тях. С решение №243/23.10.2012г. по гр. дело №197/2012г. също разяснено, че трябва да има причинна връзка между пречките за упражняване правото на собственост на ищеца и поведението на ответника. Ако ищецът е дал съгласие за създаване на състоянието и то е съобразено с неговата воля, дори да му създава впоследствие пречки да упражнява своите права, искът по чл. 109 ЗС е неоснователен. В този случай липсва причинна връзка между поведението на ответника и създаденото ново положение. Последното е резултат и от поведение на ищеца.

Съобразявайки, че ищецът е подписал декларация, с която дава съгласието си, и като е взел предвид, че сам той е прехвърлил имота на ответниците със съществуващата на същото място процесна лятна кухня, изводите на въззивния съд са в пълно съответствие с цитираната съдебна практика. Изразеното от касатора становище, че ответниците са се отклонили от даденото съгласие при извършването СМР не отговарят на фактическата обстановка, приета за установена от съда, въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства.

В заключение следва да се посочи, че по тези въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Не се установява и очевидна неправилност на решението, тъй като това е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, събрани по делото по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетите по делото заключения на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общо приложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, ответниците имат право на разноски, които съдът с оглед представения договор за правна помощ и списък определя в размер на 800.00 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.