Определение № 393 от 10.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2298/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Велттед Асет Мениджмънт” ЕООД, чрез процесуален представител, срещу Определение № 373 от 26.06. 2025 г., по в. ч. гр. д. № 281/2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което е потвърдено Определение № 349 от 07.03.2025 г., по гр. д. № 58/2025 г., на Окръжен съд - Велико Търново. С посоченото определение е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, като моли същото да бъде отменено и делото бъде върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск за установяване спрямо ответника „Виа Понтика БГ“ ЕООД, че не е собственик на недвижими имоти, съответно посочени.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК са поставени следните правни въпроси:

1.„Може ли решение, с което се прогласява относителна недействителност на апортна вноска, да бъде основание за отричане на право на собственост чрез отрицателен установителен иск ?“.

2.„При наличие на несигурност относно вещното право на трето лице, възможен ли е отрицателен установителен иск за отричане на чужда собственост ?“;

3.„Може ли отрицателен установителен иск да бъде обявен за недопустим при наличие на конкуриращи се вписани титули за собственост, възникнали в различни производства, когато не е налице пресъдено нещо между страните ?“;

4. „Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост при съществуващо твърдение за придобито право, което е атакувано чрез Павлов иск, но не е последвано от иск по чл.649, ал. 2 ТЗ ?“;

5. „Представлява ли отказът на въззивната инстанция да допусне до съдебно разглеждане отрицателен установителен иск за собственост — при наличие на конкуренция между вписани в Имотния регистър титули и при отсъствие на влязъл в сила съдебен акт по чл.124 ГПК — ограничение на правото на ефективна съдебна защита по чл.56 и чл.121, ал.1 от Конституцията и чл. 6 § 1 ЕКПЧ ?“;

6. „Допустимо ли е съдът да отрече правния интерес на ищеца, титуляр на вписан вещноправен акт, при положение че ответникът разполага с конкуриращ вписан акт, като така се създава правна несигурност относно вещноправната принадлежност на имотите ?“;

7. „Могат ли последиците от постановено решение по чл.646 ТЗ относно относителна недействителност на сделка да заместят нуждата от съдебна проверка по реда на чл.124, ал.1 ГПК, когато между страните съществува вещноправен спор, обективиран чрез конкуренция на вписани актове ?“;

8. „Възможно ли е съдът, без да се произнесе по съществото на собственическата претенция, да отхвърли правото на титуляр по регистърен акт да брани правната си сфера чрез установителен иск, и не противоречи ли това на утвърдената практика по тълкувателно решение № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС ?“;

9. „Налице ли е очевидна неправилност по смисъла на чл.280. ал.2 ГПК, когато въззивният съд, при формално призната конкуренция на права, отрича наличието на правен интерес, без да съобрази вещноправния характер на иска и без да извърши анализ на валидността и противопоставимостта на съответните вписвания ?“;

10. „Следва ли при наличие на две насрещни претенции за собственост, материализирани чрез вписани актове, да се приеме поначало наличие на правен интерес от установително искане, тъй като субектът, оспорващ чуждо право, е равнопоставена страна във вещноправния спор и има право на достъп до съд ?“;

11. „Противоречи ли въззивното определение на принципите на правна сигурност и правно равенство, прогласени в чл. 6 и чл. 57 от Конституцията на Република България, в хипотезата, при която едната страна разполага с достъп до защита чрез принудително изпълнение, а другата - титуляр на валиден и вписан акт за собственост - е лишена от достъп до съдебна защита чрез отрицателен установителен иск, насочен към установяване на несъществуването на правото на опонента ?“;

12. „Може ли решението по чл.647 ТЗ да се приеме като основание за заличаване на придобито вещно право, без провеждане на вещноправен иск ?“;

13. „Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост при съществуващо твърдение за придобито право (апорт на имоти), което е атакувано чрез Павлов иск, но не е последвано от иск по чл.649. ал.2 ТЗ ?“;

14. „Може ли решението по Павлов иск по чл.135 ЗЗД, който няма вещноправен характер, във връзка с чл. 649, ал.1 ТЗ, без да е проведен иск по чл.649, ал.2 ТЗ, да се тълкува като основание за изключване на правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск от страна, която не е била участник в производството по несъстоятелност и постановлението за възлагане издадено от съда по несъстоятелност ?“;

15. „Може ли актът на предаване на владение от синдика на купувача в несъстоятелността да се използва като основание за изключване на правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, когато съществува по-ранно нотариално заверено предаване на владението от страна на лице, което твърди, че е собственик ?“;

16. „Допустимо ли е при идентични фактически състави едно и също имущество, апортирано от длъжника в несъстоятелност, да се третира по различен начин от една и съща апелативна инстанция — ту като част от масата, ту като валидно апортирано право, в зависимост от страните по делото?“.

По първите три правни въпроса се сочи, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с твърдението за противоречие между изводите на въззивния съд и практиката на касационната инстанция, обективирана в: по въпрос № 1 – ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и Определение по дело № 3547/2016 г. на ВКС; по въпрос № 3 - Определение № 60433 от 01.12.2021 г. по ч. гр. д. № 1449/2021 г. на ВКС, I т. о.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е обоснована с твърдение за противоречие между приетото от въззивната инстанция и практиката на ВКС, свързана с принципите на правова държава и със задължителните стандарти на ЕСПЧ, тъй като атакуваното определение лишава титуляр на собственост от възможността да защити правото си чрез съд.

Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е съотнесено към въпроси от № 5 до № 16 включително, аргументирано с твърдението, че отговорът на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Поддържа се и самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, обосновано с довода, че въззивният съд не е съобразил съществуването на реален вещен спор между страните. Съдебният отказ да се разгледа исковата претенция, при наличието на противоположни титули и вещни претенции, според частния касатор, не само противоречи на практиката на ВКС и ЕСПЧ, но и нарушава конституционно гарантираното право на съдебна защита и на неприкосновеност на частната собственост. Застъпва се и твърдение за вътрешна неустойчивост на изводите във въззивното решение и отклонение от установени факти.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът „Виа Понтика БГ“ ЕООД представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Претендира присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

За да потвърди обжалваното определение въззивният съд е установил, че за да мотивира правния си интерес от предявения срещу „Виа Понтика БГ“ ЕООД отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на описаните в исковата молба недвижими имоти, ищецът е изложил, че е собственик и притежава титул за собственост по отношение на същите, като ги е придобил от „Велттед Инвест“ ООД/н/ чрез апорт; че решението, с което по иск с правно основание чл.135 ЗЗД по отношение на кредиторите на „Велттед Инвест“ООД/н/ е признат за недействителен посоченият апорт на недвижимите имоти, няма за последица връщането им в имуществото на несъстоятелния длъжник, доколкото не е воден иск по чл.649, ал.2 ТЗ за попълване на масата на несъстоятелността, поради което по отношение на тези имоти може да се проведе само индивидуално принудително изпълнение, в което ищецът може да участва и да защити правата си; че проведеното от синдика изпълнение по отношение на имотите е незаконосъобразно; че постановлението за възлагане няма сила на пресъдено нещо и че ищецът не може да се защити срещу него по арг. от чл.717з ал.3 ТЗ, както и че доколкото въводът по издаденото постановление за възлагане се извършва срещу всяко лице, ищецът може да се брани само с иск за собственост – чл.717л ТЗ.

За да сподели извода на първоинстанционния съд, че за ищеца липсва правен интерес от отричане правата на собственост на ответника, позовавайки се на ТР № 8/27.11.2013г. по тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК, въззивният съд е приел следното: Като вътрешно противоречиво е преценено твърдението на ищеца, че е собственик на процесните имоти, придобити от „Велттед Инвест“ ООД/н/ чрез апорт, който апорт на основание чл.649, ал.1 ТЗ вр. чл.135 ЗЗД е признат за недействителен с влязло в сила Решение № 175 от 22.07.2020г. по гр.д. № 83/2019г. на Окръжен съд – Габрово, което го обвързва, т.к. е страна по делото; Ищецът е бил собственик на процесните недвижими имоти, но след влизане в сила на цитираното решение вече не притежава самостоятелно право на собственост или други вещни права върху тях; Твърденията, че по отношение на тези имоти не е воден иск по чл.649, ал.2 ТЗ /чл.108 ЗС/ и с тях не е попълнена масата на несъстоятелността, не представляват позоваване на фактическо състояние, водещо до обосноваване на правен интерес от водене на предявения срещу ответника отрицателен установителен иск; С обявяването за недействителна по отношение на кредиторите на несъстоятелността на сделката по чл.646 или чл.647 ТЗ, имаща за предмет право на собственост или друго вещно право върху вещ, отчужденото имущество подлежи на реституция – третото лице дължи връщане на полученото в масата на несъстоятелността, като за последната се счита, че признатата за „увреждаща“ сделка не се е състояла. Споделяйки практика на ВКС – Решение по т.д № 2907/2013г., ІІ т.о.; Решение по т.д. № 2910/2019г. на І т.о.; Определение № 60433/01.12.2021г. по ч.т.д. № 1449/2021г. на І т.о., решаващият съд е приел, че синдикът, съответно кредиторът, който е ищец по обуславящите искове, има интерес да упражни правомощията си чрез съответен осъдителен иск по чл.649, ал.2 ТЗ /чл.108 ЗС/ само когато се касае за прехвърляне на правата, обект на атакуваната сделка, от приобретателя в полза на трети лица, каквато не е настоящата хипотеза. Наред с това, въззивният съд е съобразил, че след предявяване на иска, на 05.02.2025г. синдикът на „Велттед Инвест“ООД/н/ е въвел купувача от публичната продан „Виа Понтика БГ“ ЕООД във владение на процесните имоти, т.е. ищецът не ги владее.

С тези съображения въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за недопустимост на производството и прекратяването му по чл.130 ГПК.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Разяснено е също, че не е налице тъждество между основанията за достъп до касационно обжалване и основанията по чл.281,т.3 ГПК, като при произнасяне по искането за допускане на обжалването касационният съд не може да се произнася по правилността на атакувания съдебен акт, нито по въпроси, които не притежават характеристиката на правни.

Освен че е общо формулиран, първият въпрос не кореспондира с конкретен мотив на решаващия съд. Същият не е съобразен с установеното от съда, че влязлото в сила решение по отменителния иск по чл. 649, ал.1 ТЗ вр. чл.135 ЗЗД обвързва ищеца / жалбоподател/, тъй като същият е бил страна по спора, както и че с обжалваното определение няма произнасяне по същество на спора, поради което не е отричано право на собственост на неясно от въпроса коя от страните по делото.

Въпросите по точки 2,3,5,6,7,8,9,10,11 изхождат от тезата на частния касатор за допустимост на предявения отрицателен установителен иск поради „наличие на конкуриращи се вписани титули за собственост“, обоснована с твърдението, че е собственик на процесните имоти, придобити чрез апорт, вписан в имотния и в търговския регистър, оспорвано от ответника, позоваващ се на постановление за възлагане, вписано по отношение на същите имоти. Не в този смисъл обаче е обективираната в обжалваното определение правна воля на въззивния съд. Решаващ за приетата недопустимост на иска е изводът, че след влизане в сила на решението по отменителния иск и извършената от синдика на „Велттед Инвест“ООД/н/ публична продан и въвод във владение на ответника, ищецът не притежава самостоятелно право на собственост или други вещни права върху процесните имоти и че не ги владее.

По въпроса за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице задължителна практика - ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012г., с което ОСГТК на ВКС прие, че търсената защита в случаите на предявен отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право се постига чрез отричане със сила на пресъдено нещо на твърдяното от страната - ответник право. Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му, би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. Приема се също така, че с отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния.

Трайно в практиката на ВКС, включително и в задължителната такава – т.1 от ТР № 5 по т.д. № 5/2013г., се приема, че искът по чл.135, ал.1 ЗЗД е облигационен и че увреждащата сделка остава действителна за страните по нея. Сделката е недействителна, т.е счита се за нестанала, само по отношение на кредитора – ищец. При уважаване на иска, прехвърленото имущество не излиза от патримониума на приобретателя. В този случай кредиторът-ищец по паричното вземане получава възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, независимо че то е преминало в патримониума на трето лице. Интересът от провеждането на иска по чл.135 ЗЗД е обусловен от създаването на възможност за насочване на принудителното изпълнение към чужда вещ, доколкото приобретателят й не отговаря за задълженията към кредитора. Следва да се отбележи, че влязлото в сила решение по предявени пред съда по несъстоятелността искове по чл. 645, 646 и 647 ТЗ и по чл.135 ЗЗД има действие за длъжника, синдика и всички кредитори – чл. 649, ал.5 ТЗ. Предявявеният в тази хипотеза иск по чл.135 ЗЗД обезпечава възможността за удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелния длъжник от отчужденото имущество. Към момента на влизане в сила на решението по Павловия иск, приобретателят не губи собствеността върху придобитото вследствие на „увреждащата сделка“. Отпада обаче противопоставимостта на правата на последния спрямо кредиторите на несъстоятелността, какъвто е ответникът в настоящото производство. До аналогичен на практика извод въззивният съд е стигнал и въз основа на приетото за установено, че ответното дружество, купувач по проведената от синдика публична продан, с влязло в сила постановление за възлагане, е въведен във владение на имотите, което изключва и възможна защита на фактическо състояние. Независимо от известната неприцизност в мотивите на въззивния съд при обосноваване недопустимостта на предявения иск, посочените въпроси не кореспондират с решаващия за правния спор извод за липса на притежавани у ищеца права върху процесните имоти и на фактическо състояние, които да обусловят правен интерес от търсената защита съгласно постановките на ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012г., на ОСГТК на ВКС. Следователно, въпросите не удовлетворяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за искания достъп до касационно обжалване.

Въпросите по т. 4, 12, 13 и 14 са насочени срещу приетата от въззивния съд неоснователност на довода на ищеца, че по отношение на процесните имоти не е воден осъдителен иск за връщането им в масата на несъстоятелността. В тази връзка рещаващият съд се е позовал на практика на ВКС, съответно посочена, съгласно която осъдителен иск следва да бъде проведен само в хипотезите, при които имуществото, за което е уважен отменителният иск, е отчуждено от приобретателя в полза на трето лице или е погинало, какъвто не е настоящият случай. Няма основание за изменение на постановената в този смисъл практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, поради което не се установява и допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, заявено бланкетно в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК.

Последните два въпроса от изложението №№ 15 и 16 също не съответстват на приетото от съда, поради което не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Обстоятелството за „съществувало по-ранно нотариално заверено предаване на владението от страна на лице, което твърди, че е собственик“ по въпрос № 15 не е обсъждано от съда, а тезата за „различно третиране на апортираното имущество в зависимост от страните по делото“ по въпрос № 16 изхожда от субективната преценка на жалбоподателя и е израз на несъгласието на жалбоподателя с решаващите изводи на въззивния съд.

По отношение на заявеното в изложението основание по чл.280, ал.1,т.2 ГПК следва да се посочи, че доколкото същото не е обвързано с поставен въпрос/и, не следва да се разглежда от съда.

Не е налице и самостоятелното основание по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебно решение, съответно определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, каквито в случая не се установяват. Твърденията, с които е аргументирано основанието по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК, не обосновават нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност.

С оглед изхода от спора частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника по частната касасационна жалба разноски за настоящото производство в размер на 1022, 58 евро /равностойни на 2000 лева/, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение,