Определение № 231 от 26.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1727/2017 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] и И. А. И. лично, срещу определение № 90 от 27.03.2017 г. по ч.гр.д. 1211/2017 г. на ВКС, III г.о., С обжалваното определение съставът на ВКС е оставил без разглеждане, като процесуално недопустима, жалба срещу определение № 23841 от 10.10.2016 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 8108/2016 г., с което е потвърдено разпореждане от 24.06.2015 г. на Софийски районен съд по ч.гр.д. № 30808/2015 г. за незабавно изпълнение, инкорпорирано в заповед за изпълнение, издадена по реда на чл. 417 ГПК. Жалбоподателите поддържат неправилност на атакувания съдебен акт с искане за отмяната му, с доводи за противоречие на приетото от градския съд с т.4 „д“, т. 5 „б“, т. 6 и т.8 ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС и с решение № 14 от 04.11.2014 г. на КС на РБ относно тълкуване на чл. 56 и 57 КРБ. Неправилно ВКС се бил позовал и на чл.274,ал. 4 ГПК, тъй като се касаело до заповедно производство относно вземане в размер на 30000 лв. Ответникът по жалбата „Ю. България“- АД, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с писмен отговор оспорва нейната редовност и основателност. Върховният касационен съд, състав на III г.о., като обсъди данните по делото, намира, че частната жалба е допустима като подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол преграждащ съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна, като съображенията за това са следните: За да остави без разглеждане жалбата срещу определение № 23841 от 10.10.2016 г. на СГС по ч.гр.д. № 8108/2016 г., с атакуваното понастоящем определение, съставът на ВКС е приел, че предмет на обжалване е въззивно определение, с което съдът се е произнесъл по съществото на жалба срещу разпореждане на първоинстанционния съд за незабавно изпълнение, постановено в рамките на заповедно производтсво. Позовавайки се на т. 8 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,, в която е прието, че въззивните определения постановени в заповедното производство не подлежат на касационно обжалване, е изтъкнал недопустимост на жалбата, по която е образувано производството. Настоящият състав на ВКС споделя фактическите и правни констатации, изложени в обжалваното определение. Пред Софийски градски съд страната е подала жалба срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист инкорпорирано в заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 14.06.2015 г. на СРС, по ч.гр.д. № 30808/2015г. Длъжникът ,в каквото качество е подадена жалбата ,не може да обжалва разпореждането за издаване на изпълнителен лист, нито отказът за издаването му. Съгласно чл. 419, ал. 2 ГПК на обжалване с частна жалба от страна на длъжника подлежи разпореждането, с което се уважава искането на кредитора за незабавно изпълнение, въз основа на което се разпорежда издаването изпълнителния лист преди влизането на заповедта в сила. Така Софийски градски съд е приел, че е сезиран с жалба срещу разпореждането за незабвано изпълнение и в качеството си на втора инсатанция се е произнесъл по съществото на спора за законността на незабавното изпълнение. Диспозитивът на т. 8 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е приложен съответно в обжалваното определение по ч.гр.д. 1211/2017 г. на ВКС, III г.о. Не подлежат на касационно обжалване въззивни определения, постановени в заповедното производство, каквото е определение № 23841 от 10.10.2016 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 8108/2016 г. ., Частните жалбоподатели изтъкват неприложими в случая тълкувания .Позоваването на т. 5 „ б“ и т.6 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е несъстоятелно, тъй като в случая не се касае за подаване на възражение от длъжника по реда на чл. 414, ал. 1 ГПК, в производство по реда на чл. 410 ГПК, в което производство незабавно изпълнение ( т.с преди влизане в сила на заповедта ) не е предвидено. Неотносимо се изтъква и ТР №1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, което не засяга обжалваемостта на определнията от процесната категория, както решение № 14 от 04.11.2014 г. на КС, по въпроса за ограничаване обжалваемостта на индивидуалните административни актове със закон. В случая се касае за необжалваем съдебен акт. Последното от оплакванията, че ВКС неправилно се е позовал на чл. 274, ал. 4 ГПК при цена на вземането по заявлението от 30000 лв., също е неоснователно, тъй като цитираната разпоредба се прилага не само във връзка с чл. 280, ал.1ГПК, а и по отношение на определения, постановени в производство, основният акт по което не подлежи на касационно обжалване .Обжалваното определение е законосъобразно следва да бъде оставено в сила, поради което Върховният касационен съд III г.о.,