Определение № 1379 от 18.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 466/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България (ПРБ), действаща чрез Бр. С. - прокурор в Апелативна прокуратура – София, срещу въззивно решение № 1313 от 12.11.2025 г., постановено по в. гр. дело № 610/2025 година по описа на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение състав на САС е отменил решение № 260611 от 29.11.2024 г., постановено по гр. д. № 588/2021 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. И. В. иск за сумата над 15 000 лв. до 40 000 лв. като вместо това в отменената част е постановил на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на РБ да заплати на М. И. В. от [населено място], [община], област П., сумата 25 000 лв. - разлика до дължимо обезщетение от общо 40 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение по ЗМ № 265/2013 г. по описа на ГДНП и пр. пр. 279/2013 г. по описа на Специализираната прокуратура за извършено престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК, по което е била оправдана с присъда по НОХД № 761/2014 г. по описа на СпНС, влязла в сила на 18.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.09.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. В останалите обжалвани части (относно присъденото обезщетение в размер на 15 000 лева и за отхвърляне на иска за сумата над 40 000 лева до 100 000 лева) въззивният съд е потвърдил решение № 260611 от 29.11.2024 г на Софийски градски съд по гр. д. № 588/2021 г. В касационната жалба въззивното решение се обжалва както в отменителната му част и присъждане на допълнително обезщетение в размер на 25 000 лева за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, така и в частта му, в която първоинстанционното решение е потвърдено по отношение на присъдената сума от 15 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Излагат се съображения, че в обжалваните му части въззивното решение е неправилно поради нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по въпросите за начина на определяне на неимуществените вреди и за приложимостта на критерия за справедливост, закрепен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. Сочи съдебна практика, в противоречие на която твърди, че е постановено обжалваното съдебно решение, а именно: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 31 от 28.03.2017 г. по гр. д. № 3333/2016 г., III г. о., ГК; решение № 50209 от 02.11.2022 г. по гр. д. № 811/2017 г., IV г. о., ГК; решение № 50073 от 22.06.2023 г. по гр. д. № 3257/2022 г., III г. о., решение № 53 от 29.01.2024 г. по гр. д. № 2382/2023 г., IV г. о., ГК. Ответната по касационната жалба страна – М. И. В., действаща чрез адвокат Я. В. С. от САК, е депозирала отговор на касационната жалба със становище за нейната неоснователност. Твърди се, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставеният от касатора въпрос за приложението на чл. 52 от ЗЗД е решен от САС в пълно съответствие с практиката на ВКС и ППВС № 4/1968 г. Касационната жалба на ПРБ е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното: Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел за установено, че с постановление от 07.08.2013 г. на прокурор при Специализирана прокуратура е образувано досъдебно производство по пр. пр. № 7-1114/2013 г. (пр. пр. 279/2013 г. - явен); на 15.08.2013 г. съдия при Специализирания наказателен съд е разрешил претърсване и изземване в помещения, находящи се на адрес: [населено място], общ. Т., обл. П.. По повод това процесуално действие и влиянието му спрямо ищцата въззивният съд е отбелязал показанията на свидетелката М. – нейна сестра, присъствала в дома на ищцата по повод именния й ден, а именно: в жилището влезли органи на МВР с качулки; ищцата била по нощница, но не й разрешили да се преоблече; сложили й белезници, а на главата разни покривки и кърпи; чувала ищцата да се моли да не я настъпват, защото е с подагра; след това я отвели в София. Въззивният съд е посочил, че свидетелката заявила, че сестра й е оправдана по дело, водено под името на „К. 3“, като най-малко 4 години журналистите дежурели почти денонощно на входа на имота и разпитвали хората; идвали и от ТВ предаване „Ж.“ като свидетелката го гледала и в него се казало, че „тук, на тази могила, са закопани хиляди хора“. Съдът е отбелязал, че от материалите по съдебното производство се установява, че то е образувано на 17.06.2014 г. под номер 761/2014 г. по описа на Специализирания наказателен съд по внесено обвинение от Специализираната прокуратура срещу 12 лица, сред които и ищцата; на 11.05.2017 г. е постановена присъда по делото като ищцата е призната за невиновна в това, че на 16.08.2013 г. в дома си е държала огнестрелно оръжие - сигнално-газов пистолет „ИЖ“ 78-8 без номер, преработен в боен, чрез подмяна на цевта му с бойна (нарезна) и 3 бр. патрони като е оправдана по повдигнато й обвинение за престъпление по чл. 339 ал. 1 НК; оправдателната присъда била протестирана от прокурор при Специализираната прокуратура, довело до образуване на 19.01.2018 г. на ВНОХД № 24/2018 по описа на Апелативен специализиран наказателен съд; след проведени седем съдебни заседания при участието на ищцата с решение № 53 от 07.02.2019 г. постановената оправдателна присъда спрямо ищцата била потвърдена; решението било протестирано от прокурор при Апелативна специализирана прокуратура и в частта, с която е потвърдена оправдателната присъда спрямо ищцата; по протеста било образувано касационно наказателно дело № 490/2019 г. по описа на Върховния касационен съд като след проведено едно съдебно заседание при участие на ищцата с решение № 149/18.09.2019 г. протестираното решение в посочената част е потвърдено. Съдът е отразил съдържанието на комплексната съдебно-психологична и съдебно-психиатрична експертиза - ищцата споделила, че през 2000 г. влязла в болница за сърцето, но не било установено точно какво е; сочи да е арестувана заедно с мъжа си, който лежал 6 г. в затвор - бил осъден, без да е виновен; при психологическото изследване е установена повишена депресивност, хроничен стрес и изразена посттравматична стресова симптоматика. Съдът е посочил, че според вещите лица и към момента на изследване са налице тревожни и депресивни симптоми, които не са тежко изразени, снижават качеството на живот без да проявяват значимо въздействие върху общото функциониране; като най-вероятно вещите лица определят началото на промяна в психичното състояние на ищцата с убийството на сина й, последвалата смърт на снаха й и поетия ангажимент за отглеждане на тяхното дете като на този фон се случват и процесните събития - арест по травмиращ за ищцата начин, повдигане на обвинение и интензивен наказателен процес. Въззивният съд е отбелязал, че от съдебно-медицинската експертиза се установява, че диагностицираният при ищцата захарен диабет тип 2 е хронично заболяване с многофакторна етиология както генетичната предиспозиция, така и метаболитни нарушения, често свързани с нездравословен начин на живот, а силен стрес на фона на другите фактори, предизвиква клиничната му изява; че установеното усложнение - диабетна полиневропатия предполага най-малко 5-годишна давност на диабета, мотивиращо да се приеме да е възникнал преди 2014 година. При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е изложил своите правни изводи относно състава на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и относно задълженията на разследващите органи при повдигане на обвинение. Доколкото наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, което води до незаконност на обвинението, въззивният съд е обсъдил въпроса по какъв начин това е засегнало интересите на ищцата. Съдът е коментирал, че за обичайните неимуществени вреди (типични, непосредствени) съдът може да ги приеме за доказани по житейски и професионален опит, без да е необходимо конкретно доказателство като ищецът дължи да докаже вредите, които надхвърлят обичайното като ангажира доказателства за тяхното проявление, степен и интензитет, съответно причинно-следствена връзка между поведението и вредата.. Въззивният съд е достигнал до извода, че при установена незаконност на обвинението държавата дължи обезвреда като в случая се установяват и специфики, разкриващи висока степен на въздействие върху неприкосновеността на ищцата. Въззивният съд е приел, че доколкото ищцата е била задържана от полицейските органи, макар и да не й е взета най-тежката мярка, принудителното ограничаване на конституционно утвърденото право на лична свобода дори и за 24 часа засяга физическата неприкосновеност на ищцата като данните по делото позволяват извод за накърнен значим законен интерес за ищцата. Съдът се е позовал на свидетелските показания за неоправдано насилие при задържането на ищцата, разкриващо белезите на унизително отношение, уронващо личното й достойнство. Според въззивния съд комплексната експертиза установява негативните преживявания, засегнали интензивно ищцата и трайно рефлектиращи върху психичния й интегритет, обосноваващи неимуществена вреда. Съдът е коментирал медийните прояви във връзка с повдигнатото обвинение на ищцата и още 11 лица като е посочил, че правото на информация и свободата на изразяване на мнение не допускат непосредствен контрол върху интерпретацията на обвинението. Посочил е, че на разследването е придадено името „К. 3“, който подход сам по себе си провокира обществено внимание, приравнявайки случая на предходни такива със значим обществен отзвук и логично поражда както засилен журналистически интерес към обвинените, така и всевъзможни интерпретации в подкрепа на етикетирането. Съдът е отбелязал, че къщата в [населено място] ищцата е обитавала заедно със съпруга си, за когото се установява да е обвинен за случая, а и да е осъден, поради което е достигнал до извода, че провокираният от етикирането на случая засилен обществен интерес не може да се свърже именно с личността на ищцата. Етикирането на случая обаче, и медийният интерес към него, според въззивния съд, са провокирали социалната изолация на ищцата и подлежат на отчитане при определяне размера на обезщетението. Според въззивния съд за негативното въздействие на незаконното обвинение от значение е и продължителността на наказателното производство, тъй като неоправдано дългото подлагане на съмнение на презумпцията за невиновност е в състояние да доведе до твърдяното отчаяние, загуба на вяра и идентифицираното от експертите усещане за неяснота за бъдещето. Въззивният съд детайлно е обсъдил продължителността на наказателно производство като е достигнал до извода, че същото е приключило в разумен срок, но е отчел проведените 52 съдебни заседания, на които ищцата е присъствала. Съдът е обсъдил изводите в двете приети по делото експертизи и е приел, че незаконното обвинение е довело до разстройство в адаптацията на ищцата с наличност и към 18.05.2022 г. на тревожна и депресивна симптоматика, снижаващо качеството й на живот, както и че е доказана причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и диабетното състояние на ищцата. След подробно обсъждане на казуалната практика на ВКС по сходни случаи въззивният съд, като е съобразил и възрастта на ищцата, която сама по себе си затруднява преодоляването на провокираните от незаконното обвинение и съпътстващите го действия на държавните органи негативни преживявания, е достигнал до крайния си извод, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи на сумата от 40 000 лв. Въззивният съд е изложил и допълнителни съображения по повод на въззивната жалба на ищцата, а именно: твърдяното от ищцата провокиране на сърдечно заболяване е опровергано предвид данните за подобно страдание далеч преди процесните събития, а по делото не се доказа незаконното обвинение да е допринесло за задълбочаването му; не се доказва и пряка връзка между медийното огласяването на случая и личността на ищцата; не се установява и въздействие върху професионалната й сфера, нито личността й разкрива специфика, изводима от позицията й в обществото, за да бъде отчетена съдебната практика, съобразяваща влиянието на незаконно обвинение и върху тези значими сфери за личностното благосъстояние. С оглед така посочените съображения на въззивния съд, същият е постановил съдебния си акт в посочената по-горе насока – частично е отменил първоинстанционното решение като е присъдил в полза на ищцата допълнително сумата от 25 000 лева или общо 40 000 лева обезщетение за неимуществени вреди от повдигнатото й незаконно обвинение. При така установените данни касационната инстанция намира следното: За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Поставеният от касатора в изложението му въпрос касае прилагането на критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение – въпрос, който обосновава общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол. Що се отнася до наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящата касационна инстанция съобрази следното: Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. Въззивното решение следва да се допусне на касационно обжалване за преценка на съответствието му с тази съдебна практика. Касаторът не дължи внасяне на държавна такса. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение