Определение № 66 от 03.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 176/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу решение от 12.07.2010г., постановено по гр.д.№ 2455/07г. от Софийския градски съд. Касаторът [фирма] обжалва решението в частта, с която частично е отменено решението от 15.12.2006г. по гр.д.№ 5492/05г. на Софийския районен съд и са отхвърлени претенциите му за заплащане на наемна цена от 1008 лв. по т.15.3 от договор за наем от 01.11.02г. и анекс от 03.11.03г., за 106.57 лв. – лихва за забава и 6888 лв. – обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора за наем. Поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на нормата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът [фирма] обжалва решението в частта за уважаване на исковете за сумата от 1555.98 лв. – консумативни разноски и 62.21 лв. – обезщетение за забава и в частта за оставяне в сила на първоинстанционния акт за заплащане на наемна цена в размер на 3626 лв. и 161.30 лв. – лихва забава. Поддържа, че решението е неправилно и е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Страните взаимно си оспорват жалбите. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа жалбите и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че писменият договор за наем от 01.11.2002г. е сключен с друго лице, а не с ответника по иска – [фирма], но независимо от това между страните по делото е възникнало наемно отношение. Не е оспорвано ползването на имота, както и издаването на фактури за наемна цена, които са отразени в счетоводствата на двете дружества. Исковете са уважени съгласно записванията за дължим наем във фактурите, а обезщетението за забава в размер на законната лихва е присъдено от датите на тяхното съставяне. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на [фирма] не съдържа посочване на материалноправен или процесуален въпрос, по който да се е произнесъл въззивния съд и който да е от значение за правилното решаване на спора. Касаторът е възпроизвел нормите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и разпоредбата на чл.232, ал.2 ЗЗД за задължението на наемателя да заплаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта. Изложението е изцяло бланкетно, поради което не е обосновано приложното поле на касационното обжалване. Касаторът [фирма] въвежда процесуален въпрос за разпределението на доказателствената тежест, като, според практиката на съдилищата, ищецът следвало да докаже съществуването на наемно отношение между страните. Въззивният съд се е произнесъл по този въпрос, като изрично е посочил в мотивите, че приема за доказано съществуването на наемно правоотношение, обсъждайки всички събрани по делото доказателства. Решаващият състав не е зачел действието на писмения договор, представен по делото, като с сключен с трето лице, но изводите му са основани на неформалния характер на договора за наем. В този смисъл, касаторът въвежда основание за неправилност на въззивния акт – необоснованост, което не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК. По тези съображения касационното обжалване не са допуска. Разноски за настоящото производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд