Определение № 2823 от 04.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3885/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 5410/26.07.2023 г. на „Гитекс“ ЕООД, чрез процесуалния представител адв. Пенка Христова срещу въззивно определение № 392/19.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 285/2023 г. на Апелативен съд - Варна. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно и незаконосъобразно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Дължи ли съдът произнасяне с мотиви по всички възражения в частната жалба и по всяко твърдение на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно; 2. Представлява ли искът за отричане на конкретно право на ответника на конкретно правно основание за собственост общ отрицателен установителен иск за собственост по смисъла на ТР №8/2012 г., ОСГТК; 3. Ако ищецът е заявил иск за отричане на право на строеж поради погасяването му, това преклудира ли правото на ищеца да установи правото на собственост на основание давностно владение след отхвърляне на първия му иск/отказ от този иск; 4. При липса на наведени фактически основания за отричане на право на собственост на ответника по принцип, а за отричане на правата му на конкретно основание, какъв е предметът на отрицателния установителен иск, касаещ отричане на правата на ответника на конкретно правно основание; 5. При противоречие между фактически основания и петитум на иска, по който има отказ от иск, как се определя от каква претенция се е отказал ищецът и кога е налице идентитет между предявени искове – съобразно заявеното в обстоятелствената част или съобразно заявеното в петитума на исковата молба. По първия въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС – решение № 112/02.05.2017 г. по гр.д. № 3556/2016 г., IV г.о.; решение № 25/23.07.2019 г. по гр.д. 2299/2018 г., II г.о.; решение № 50/22.05.2019 г. по гр.д. № 1441/2018 г., I г.о.; решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г.о.; решение № 21/26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г., IV г.о.; решение № 60142/24.11.2021 г. по гр.д. № 566/2021 г., I г.о. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о., констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 2010/26.05.2023 г. по гр. д. № 319/2023 г. на Окръжен съд - Варна, с което е приет за недопустим предявеният от „Гитекс“ ЕООД срещу ЕТ „Марица-М-Борис Михалков“ иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на недвижим имот – магазин със застроена площ от 231,10 кв.м. с идентификатор 10135.2028.19.1.12 по КККР на гр. Варна, район „Приморски“, ул. "Овеч" № 12, с предназначение – за търговска дейност, ведно с прилежащите му 3,6559% идеални части от общите части и от правото на строеж, на основание изтекла в негова полза десетгодишна придобивна давност на правото на строеж върху имота, като в тази част производството по делото е прекратено. Въззивният съд е приел за установено, че жалбоподателят е предявил отрицателен установителен иск, с предмет правото на собственост върху същия недвижим имот, по който било образувано гр.д. № 1062/2021 г. на Окръжен съд - Варна. След обжалване на решението по делото е образувано въззивно гр. д. № 279/2022 г. на Апелативен съд – Варна, приключило с решение № 124/06.10.2022 г. С влязло в сила определение № 175/15.03.2023 г., поради направен от „Гитекс“ ЕООД отказ от иск, на основание чл. 233 ГПК решенията са обезсилени, а производството е прекратено. Въззивният съд е приел, че с направения отказ от предявения отрицателен установителен иск /отхвърлен като неоснователен/ е налице признание за съществуване на отричаното от настоящия жалбоподател право на собственост в патримониума на едноличния търговец. В случая е формирана сила на пресъдено нещо, поради което предявеният положителен установителен иск за собственост между същите страни и относно същия имот се явява недопустим. Неоснователни са доводите на ищеца, че предмет на иска по гр.д. № 1062/2021 г. на Окръжен съд – Варна е отричането на съществуването на правото на строеж върху процесния имот поради неупражняването му в срок. СПН преклудира възможността ищецът да предяви положителен установителен иск за собственост, основан на придобивни основания, настъпили към датата на формиране на СПН. Доколкото ищецът твърди, че е придобил правото на собственост върху процесния имот въз основа на придобито по давност право на строеж, при осъществено владение от м. февруари 2010 г., то това основание е преклудирано от СПН, формирана при направения отказ от иск по гр. д. № 1062/2021 г. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжавлане на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд при формиране на правните си изводи по предмета на спора, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните, не е разрешен в противоречие, а в съответствие с посочената от касатора съдебна практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, като е обсъдил всички релевирани възражения в частната жалба и е изложил свои мотиви, с които подробно е обосновал изводите си за наличие на сила на пресъдено нещо по предмета на така предявения положителен установителен иск. Съобразена е и установената практика на ВКС, съгласно която с направен отказ от иск ищецът заявява, че не поддържа занапред иска си. Той се отказва от търсената защита, което води до невъзможност претенцията да бъде отново предявена. Поради това се приема, че спорът между страните е окончателно разрешен въз основа на съществувалите към този момент факти и обстоятелства, тъй като към изявлението на ищеца се прикрепя правния ефект на сила на пресъдено нещо. Предвид изложеното, по този въпрос не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият и четвъртият въпроси също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на определението. Те се отнасят до твърдението на жалбоподателя, че в производството по отрицателния установителен иск е било наведено твърдение за липса на конкретно придобивно основание за ответника, като единствено то е преклудирано от СПН вследствие направения отказ от иск. Съгласно ТР № 8/2012 г., ОСГТК, основанието не е индивидуализиращ белег при отрицателните установителни искове, а в тежест на ответника е да докаже съществуването на оспореното право. Така, когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, едно претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно основание, а с оглед на всички възможни правопораждащи основания. В този смисъл ищецът отрича изобщо правото на ответника, а последният следва да изчерпи всички правопораждащи правото си основания. В съответствие с цитираната практика на ВКС въззивният съд е посочил, че отричаното вещно право на строеж е само едно от фактическите твърдения, на които се основава оспорването от ищеца на претендираното от ответника право на собственост, предмет на исковото производство, приключило с направен отказ от иск отстрана на „Гитекс“ ЕООД. С направения отказ от иска спорът между страните по предявения отрицателен установителен иск е разрешен със СПН. Преклудирана е възможността за нов собственически иск по отношение на същия имот между същите страни въз основа на юридически факт, който е съществувал към момента на прекратяване на производството. Третият въпрос /преклудира ли се правото на ищеца да установи правото на собственост на основание давностно владение, при заявен отказ от предявен установителен иск за отричане на право на строеж поради погасяването му/ е поставен при фактическа обстановка, каквато въззивният съд не е приел за установена по делото. Видно от мотивите на обжалваното определение, съдът е приел, че предмет на предявения от жалбоподателя отрицателен установителен иск е не правото на строеж, а правото на собственост върху процесния имот. Предвид изложеното така формулираният въпрос е неотносим и не може да обуслови допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване и по последния въпрос относно наличието на обективен и субективен идентитет между предявени искове и обхвата на силата на пресъдено нещо. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай страните, спорното право и основанието, от което ищецът извежда правото си, са едни и същи по настоящото производство и по исковата претенция, заявена по гр. д. №1062/2021 г. на Окръжен съд - Варна. Делото, образувано по предявения от „Гитекс“ ЕООД отрицателен установителен иск, е приключило с определение за прекратяване, вследствие на извършен отказ от иск, поради което по-късно предявеният положителен установителен иск е недопустим поради наличие на обективен и субективен идентитет между делата. Според практиката на ВКС субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни - противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо. Обективен идентитет е налице при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца. Обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува /в този смисъл - решение № 154 от 03.07.2018 г. по гр. д. № 4251/2017 г., ІV г. о. на ВКС/. Според практиката на ВКС, вкл. ТР № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС при отхвърляне на отрицателния установителен иск се признава правото на собственост на ответника върху заявения в исковата молба имот в отношенията между страните. Налице е идентитет между отрицателен установителен иск и положителен установителен иск за обема на защитаваното с тях субективно материално право. При наличие на влязло в сила определение, с което е прекратено производството и са обезсилени решенията по предявения отрицателен установителен иск за собственост, предявеният от същия ищец срещу същия ответник за същия имот по-късно положителен установителен иск за собственост е недопустим. Допълващият въпрос относно начина на определяне на основанието на исковата претенцията, от която се е отказал ищецът, е неотносим. Той не е предмет на спора по настоящото дело, тъй като въпросът за правната квалификация на предявения отрицателен установителен иск за собственост по приключилото дело не подлежи на преразглеждане. С оглед изложеното, предвид липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.