Определение № 1397 от 25.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3961/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Д. С. Х., чрез адвокат Г. К., срещу въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив №55/03.04.2023г. по в.г.д.№77/2023г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Насрещната страна Ц. А. Б. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Н. Ш., оспорва жалбата. Твърди, че същата е недопустима, тъй като в рамките на едномесечния срок за обжалване на решението е подадена бланкетна жалба, в която не са изложени никакви касационни основания. На страната са дадени неправилни указания за уточняването им. Излага, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като поставените въпроси не са относими към предмета на произнасяне на въззивния съд и не са обуславящи за правните му изводи. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски и адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Същата е подадена в рамките на срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но е била бланкетна – не е имала определеното в чл.284 от ГПК съдържание. Констатираните нередовности на жалбата са отстранени в срок и при изпълнение на задълженията на въззивния съд по чл.285 от ГПК, като жалбата отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Пловдив, постановил друго, с което отхвърлил предявения от Д. С. Х. срещу Ц. А. Б. иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 30.12.2019г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ апартамент №, находящ се на етаж от секция ..., с площ от 102.37кв.м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18.48/03.06.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес [населено място], район С., [улица], секция.., ет., ап., ведно с 3.393% от общите части на сградата, ведно с 3.204% ид.ч. от поземлен имот с идентификатор .... За да постанови този резултат, съдът приел, че с Предварителен договор за покупко-продажба от ..... г. Ц. Б. се задължила да продаде на Д. Х. процесния недвижим имот до 30.12.2021 г. за сумата от 94 000 евро, която съгласно чл. 3 от договора получила в брой при подписването му. Прехвърлителката/ответник се легитимирала като собственик на имота, който придобила с договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт №.., т..., д.№...г. С нотариално заверено Пълномощно № 716/20.02.2020г. Ц. Б. упълномощила Д. Х. да я представлява пред нотариус по негов избор, като се разпореди от нейно име и за нейна сметка, като продаде, включително сам на себе си, процесния недвижим имот, при цени и условия по негова преценка. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, от които приел за установено следното: Страните по делото живели на семейни начала от 2013 г. до месец април на 2021 г., като от връзката си имали родено, през 2014 година, дете. През 2020 г. закупили апартамент, за който Ц. споделила на баща си – свид. А. Б., че с ищеца имат намерение да продадат, като била подписала някакви документи и пълномощно. Заради пандемията от COVID-19 не предприели действия за продажба, а впоследствие ответницата се разболяла. Съдът посочил, че според свидетелката Е. Б., страните решили да продадат придобития от тях през 2019г. имот и с част от парите да погасят задълженията на ищеца. Посочила, че от ответницата Ц. знаела, че на 30.12.2019 г., преди да тръгнат за почивка, ищецът ѝ дал да подпише някакъв документ по повод продажбата на имота, за да може той да се занимава със сделката. След като се влошило здравословното състояние на Ц., тя оттеглила пълномощното, тъй като се притеснила, че ищецът ще продаде апартамента, а тя искала да обезпечи с него детето. Според свидетелката ищецът нямал имущество на свое име, тъй като имал задължения към различни кредитори. Въззивният съд кредитирал (при условията на чл.172 от ГПК) и показанията на свидетелката Н. Ф., която към момента на разпита се намирала във връзка с ищеца. Според същата Д. Х. притежавал апартамент, в който извършвал ремонтни дейности. Имотът закупил от ответницата Ц. Б., която ѝ признала, че апартаментът е негов, но искала да му отмъсти, защото установил връзка с друга жена. Според свидетелката ищецът имал висок стандарт на живот, често пътувал в чужбина във връзка с практикуваните от него спортове; водил охолен начин на живот; ходил постоянно на екскурзии; подпомагал приятелите си с парични средства; имал скъп автомобил и скоро платил за ремонта му около 15 000лв. Съдът констатирал (от приетата във въззивната инстанция Справка изх. № 1624/ 06.03.2023 г. на К. на частните съдебни изпълнители), че срещу ищеца Д. Х. имало висящи 4 изпълнителни дела. Същият имал и публични задължения към НАП в размер на 20 738,19лв. Въз основа на така установеното от фактическа страна, възивният съд намерил за неоснователни въведените в производството възражения за унищожаемост на договора поради измама и грешка, тъй като от събраните доказателства не може да се направи обоснован извод, че Ц. Б. е имала невярна представа относно характера на подписания документ. В тази връзка съдът взел предвид обстоятелството, че същата е положила подпис на всяка страница от договора и на последната в графата „продавач“; направила нотариално заверено пълномощно, с което овластила ищеца да продаде процесния недвижим имот на когото намери за добре, включително и на себе си, и съставила необходимите за това декларации по чл.28, ал.8 от ЗННД, чл.42, ал.2, т.2 от ЗМИП и чл.264, ал.1 от ДОПК. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че Ц. Б. е била запозната със съдържанието на подписания от нея документ и е действала с ясното съзнание, че се задължава да продаде имота на ищеца. Съдът направил извод за основателност на възражението за липса на плащане на посочената в договора продажна цена по следните съображения: Посочил, че изявлението в договора за плащане на цената в брой при подписването му има характер на разписка и се ползва с материална доказателствена сила, тъй като удостоверява неизгоден за декларатора факт – плащането на цената. С въведените в производството възражения ответницата оспорила съдържанието на изходящ от нея частен документ, който не попадал в приложното поле на чл.193 от ГПК, поради което доказателствената тежест за опровергаване верността на удостовереното с документа обстоятелство е на оспорващата го страна. Съдът посочил, че в този случай опровергаването на съдържанието на документа може да се извърши с всички допустими доказателствени средства, включително и гласни, но при ограниченията на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК във връзка чл. 164, ал. 2 и чл. 165 ГПК. (Решение № 38 от 19.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3438/2016 г., II г. о.). С оглед на изложеното, въззивният съд приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че към датата на подписване на предварителния договор, страните са живели на семейни начала /от 2013г./, а срещу ищеца/купувач имало образувани редица изпълнителни дела, висящи към 2019 г.; същият имал висок стандарт на живот и с оглед неговото образование и професия /юрист/ е бил наясно с последиците, които биха настъпили при придобиване на имота на негово име. Предвид изложеното съдът направил извод, че при придобиване на имота с нот.акт №.., т..., д.№..г., същият бил записан на името на ответницата, за да се избегне евентуално принудително изпълнение върху него, но в отношенията между тях имотът се считал за притежание на ищеца. Приел, че за уреждане на тези отношения страните по делото сключили процесния предварителен договор, последван и от представеното по делото пълномощно. Съдът счел, че само по този начин може да бъде обяснено защо едва 11 дни след придобиването му (на 19.12.2019 г.) ответницата е решила да го продаде и то точно на човека, с който живее на семейни начала. В този смисъл били и показанията на свидетелката Н. Ф., според която Ц. считала имота за собствен на Д. Х., но поради установената през месец април 2021 г. връзка с друга жена, решила да му отмъсти, като откаже да му го прехвърли. Съдът приел, че този извод се потвърждавал и от факта на извършеното през месец май същата година оттегляне на упълномощаването. Съвкупността от посочените факти обосновали извода на въззивния съд за надлежно опровергаване на направеното с договора изявление за плащане и получаване от продавача на уговорената продажна цена от 94 000 евро. В подкрепа на този извод бил и отразеният в договора начин на плащане – в брой, въпреки съществуващото нормативно изискване плащанията над 10 000 лв. да се извършват само по банков път (чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой), чиято цел била да създаде привидност на плащането. Отделно от това съдът отбелязал, че по делото липсват доказателства платената сума от 94 000 евро впоследствие да е постъпила по банкова сметка на ответницата; същата да е променила начина си на живот или да е закупила друг имуществен актив на висока стойност, което да подскаже, че се е обогатила с нея. По изложените съображения съдът направил извод за липса на предвидените в закона предпоставки за уважаване на предявения иск поради не плащане на уговорената с договора цена. Приел, че разпоредбата на чл. 362, ал. 1 ГПК е приложима само при уговорена едновременност на престациите – на купувача за заплащане на цената и на продавача за прехвърляне на правото на собственост, каквато не е налице в конкретния случай. Възможността купувачът, който не е платил в уговорения срок продажната цена, да придобие имота след заплащането ѝ в срока по чл. 362, ал. 1 ГПК, съдът определил като неоправдана привилегия, която не държи сметка на интересите на обещателя, чийто интерес от продажбата (напр. поради промяна на пазарните условия) може вече да е отпаднал. Наред с това приел, че с отговора на исковата молба, с която оспорва предявения иск, обещателят реализира правото си по чл. 87, ал. 1 ЗЗД да развали предварителния договор, поради което при отпаднала с обратна сила правна връзка липсвало основание за приложение на чл. 362, ал. 1 ГПК. По изложените съображения въззивният съд намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/Длъжен ли е съдът да разреши спора в рамките, очертани от твърденията и възраженията на страните и може ли да даде разрешение на правния спор, което не е нито въвеждано, нито е обсъждано от страните? Твърди противоречие на въззивното решение с ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС и решение №292/16.10.2018г. по т.д.№3148/2017г. на ВКС, II т.о.; 2/ Може ли въззивният съд без позоваване на заинтересованата страна да открива и прогласява в мотивите привидността на правоотношение/ия от значение за разрешаване на правния спор? Навежда довод за противоречие на решението с ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че тези въпроси касаят задължението на съда да постанови решението си в предметните рамки поставени от страните в производството. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), до един, по-общо формулиран правен въпрос, а именно: Длъжен ли е съдът да разреши спора в рамките, очертани от твърденията и възраженията на страните и може ли да се произнесе по привидността на правоотношение/ия от значение за разрешаване на правния спор, което не е било въведено в производството. Съдът намира, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, като разрешението на въззивния съд в обжалваното решение противоречи на установената съдебна практика, част от която е соченото от касатора решение №292/16.10.2018г. по т.д.№3148/2017г. на ВКС, II т.о., поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Последният поставен въпрос е: Длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението си доказателствата въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се? Твърди се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т.10 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС и т.3 от ППВС №1/13.07.1953г., ППВС №7/27.12.1965г.; ППВС №1/10.11.1985г. и решение от 18.08.2022г. по г.д.№236/2021г. на ВКС, IV г.о. Този въпрос е свързан със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е нарушение на процесуалните правила. Обжалваното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички установени и относими факти, преценил е събраните по делото доказателства в тяхната цялост и е отговорил на въведените с жалбата доводи, поради което не е налице наведеното основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Необосноваността на решението е касационно основание по чл. 281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпроса, обобщен и уточнен от съда /съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/: длъжен ли е съдът да разреши спора в рамките, очертани от твърденията и възраженията на страните и може ли да се произнесе по привидността на правоотношение/ия от значение за разрешаване на правния спор, което не е било въвеждано в производството, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Касаторът Д. С. Х. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 502, 32 лв., на осн. чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,