Определение № 4482 от 08.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2448/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 7322 от 19.06.2024 г., подадена от Г. В. В., чрез адвокат И. Ц. от АК - П., срещу въззивно Определение № 1828 от 22.12.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 779/2023 г. на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено Определение № 4967 от 01.11.2023 г. по гр.д.№ 4121/2023 г. на Районен съд - Плевен, с което е оставена без уважение като неоснователна молбата на Г. В. В. за освобождаване от внасяне на държавна такса за въззивно обжалване. В изложение към частната касационна жалба е формулиран следният въпрос: 1. Когато обективните обстоятелства около лишения до живот от свобода Г. В. В. са едни и същи и вероятно ще са все такива до края на живота му, допустимо ли е съдът да тълкува по различен начин тези обстоятелства и да постановява в свои определения отказ за освобождаване на същия от внасяне на държавна такса, което по своята същност в случая е отказ от достъп до правосъдие, при условие, че многократно преди това съдът е уважавал тези молби и е допускал освобождаване на лицето Г. В. В. от внасянето на държавна такса и разноски, като е счел, че са налице изискуемите предпоставки за това. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема за установено следното: Гражданско дело № 4121/2023 г. по описа на Районен съд – Плевен е образувано по повод искова молба от Г. В. В., понастоящем в Затвора – гр. Ловеч, срещу И. В., с искане да бъде осъден ответника да му заплати сумата в размер на 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от противоправното поведение на ответника. С Определение № 4180 от 18.09.2023 г. производството по гр.д.№ 4121/2023 г. на РС – Плевен е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на Административен съд - Плевен. Пред Административен съд-Плевен е образувано адм.д.№ 822/2023г. Впоследствие - на 09.10.2023 г. (с дата на п.кл. 02.10.2023 г.), в РС – Плевен е постъпила частна жалба от Г. В. против определението на РС – Плевен за прекратяване на делото и изпращането му по подсъдност на Административен съд -Плевен. С депозирането на исковата молба, жалбоподателят и ищец в първоинстанционното производство Г. В. В. е отправил искане да бъде освободен от внасянето на държавна такса по делото. С оглед постъпилата частна жалба делото е изискано от Административен съд - Плевен. С Определение № 1850 от 10.10.2023 г. по адм.д.№ 822/2023 г. на Административен съд - Плевен производството е прекратено и делото е върнато на РС-Плевен. С Определение № 4967 от 01.11.2023 г. по гр.д.№ 4121/2023 г. на РС – Плевен е оставена без уважение молбата на Г. В. В. за освобождаване от държавна такса за въззивно обжалване, като неоснователна. Сезиран с частна жалба, въззивният съд е приел, че не са налице основания за освобождаването от заплащане на жалбоподателя от задължението да заплати държавната такса в размер на 15 лв., тъй като таксата не е прекомерна и не го поставя в невъзможност да я заплати. Приел е за установено, от служебно изисканите писмени доказателства, с оглед приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК, че жалбоподателят Г. В. В. притежава значително по обем имущество, което макар и запорирано/възбранено не е лишило същия от възможността да реализира доходи от него. От приложената Справка от Агенция по вписванията е видно, че през 2020 г. е сключен анекс към договор за наем с наемодател Г. В. В. и наемател - дружество, при уговорен наем в размер на 1 200 лева месечно за обект в гр. Велико Търново. Жалбоподателят притежава дял от капитала на регистрирани и действащи търговски дружества, като по отношение на част от притежаваните дялове е наложен запор. Банковите сметки на Г. В. В. са с наложени запори. От приложената справка от Затвора – гр. Ловеч е установено, че по личната партида /сметка/ на Г. В. В., като лишено от свобода лице, за периода от 01.08.2023 г. до 23.08.2023 г., същият е получил средства в размер на 150 лв., от които за лични нужди е разходвал 149,14 лв., като след този период не е получавал приходи. Наред с това, жалбоподателят изтърпява наказание лишаване от свобода, като разходите за издръжка (храна, отопление, вода и други консумативи) не се поемат от него, а от мястото за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. По изложените съображения, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване на жалбоподателя Г. В. В. от внасяне на държавна такса в размер на 15 лв. Според трайно установената практика на ВКС, по молбата за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаването на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото му състояние, семейното положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството. Въз основа на тези данни съдът следва да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните от представената декларация за имуществено състояние. При тази преценка е недопустимо съдът да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска и пълния размер на държавната такса. В този смисъл са Определение № 442 от 19.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 7440/2013 г. на ВКС, II г.о., Определение № 206 от 17.05.2013 г. по ч.гр.д.№ 2434/2013 г. на ВКС, ГК, II г.о. Обжалваното въззивно определение е в противоречие с тази практика на ВКС, поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В случая, при произнасяне по молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК следва да бъдат взети предвид следните обстоятелства, установени по делото: към датата на подаване на исковата молба и на искането молителят Г. В. В. изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в продължение на повече от 12 години; не получава възнаграждение за положен труд или други доходи; притежаваното от молителя имущество е запорирано/възбранено; съгласно извлечението от персоналната партида, водена в счетоводството на Затвор – гр. Ловеч, към 20.07.2023 г. няма налични средства. Така установените факти налагат извод, че молителят не разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение