Определение № 513 от 04.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3461/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор И. Н., против въззивно решение № 124 от 23.06.2025 г. по в.гр.д. № 144/2025 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 1334 от 02.12.2024 г. по гр.д. № 765/2024 г. на Окръжен съд - Варна. С първоинстанционното решение Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищеца П. К. Г. 50 000 лв. обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнатото му обвинение, завършило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 17.04.2021 г. до окончателното й изплащане. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от П. К. Г., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Ж. К., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а подадената жалба по същество е неоснователна. Направено е искане за присъждане на разноски, съобразно представените списък на разноските по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие от 06.08.2025 г. и авизо по платежно нареждане от същата дата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ във връзка с чл. 52 ЗЗД. Установено е, че на 10.02.2011 г. е образувано досъдебно производство срещу пет лица, сред които и ищецът, а самият той е привлечен като обвиняем на 11.02.2011 г. за престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Първоначално е задържан за 72 часа въз основа на прокурорско постановление, а впоследствие с определение от 14.02.2011 г. по ЧНД №797/2011 г. на Районен съд – Варна му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, потвърдена и от горната инстанция. С определение от 29.04.2011 г. по ЧНД № 2333/2011 г. на Районен съд - Варна, мярката е изменена в „домашен арест“, а в последствие и в „гаранция“ в пари в размер на 1500 лв. с определение от 10.08.2011 г., която е отменена след с определение от 19.03.2013 г. по ЧНД № 1373/2013 г. по описа на Районен съд - Варна, поради изтичане на повече от две години от привличането на лицето като обвиняем. Съдът е констатирал, че от 22.03.2013 г. на ищеца е наложена забрана да напуска пределите на Република България без разрешение на наблюдаващия прокурор. На 20.09.2013 г. и на 22.11.2012 г. са извършени нови привличания на обвиняем, като на 06.12.2013 г. във връзка с престъплението по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1 НК е внесен обвинителен акт срещу тринадесет лица, сред които и ищецът, въз основа на който е образувано НОХД № 6509/2013 г. на Окръжен съд – Варна. Установено е, че същото е прекратено и делото е върнато на Прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения и финално по внесения на 20.01.2014 г. обвинителен акт е образувано и се е развило НОХД № 221/2014 г. на Окръжен съд – Варна. Същото е приключило с постановена на 05.12.2018 г. осъдителна присъда, с която на ищеца е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от 5 години и е лишен от право да упражнява професия, свързана с банково дело за срок от 3 години, считано от влизане в сила на присъдата. С решение № 2/08.01.2019 г. по ВНОХД № 1037/2019 г., първоинстанционната присъда е изменена, като ищецът е оправдан за извършването на престъплението с част от останалите подсъдими в качеството им на съучастници и делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд, в частта, с която ищецът е бил признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20 и чл. 26 НК, извършено в съучастие с други двама подсъдими. Образуваното НОХД № 495/2020 г. на Районен съд - Варна е приключило с оправдателна присъда № 260089/01.04.2021 г., влязла в законна сила на 17.04.2021 г., на която дата е отменена е взетата мярка за неотклонение „подписка“. От данните по приложените наказателни производства съдът е установил, че преди внасянето на първия обвинителен акт на 09.01.2012 г. по ч.гр.д. № 58/2012 г. на Окръжен съд - Варна, по молба на „Банка ДСК“ ЕАД е допуснато обезпечение на бъдещ иск срещу ищеца чрез налагане на обезпечение върху 1/2 ид.ч. от недвижим имот в [населено място], както и запор върху 50% от дружествени дялове в две търговски дружества, като същото е отменено с определение от 24.11.2021 г. Въз основа на констатираното въззивният съд е определил, че наказателното производство е продължило малко над десет години, а наложените в рамките на производството мерки са били със следната продължителност: задържане под стража за общо 75 дни, домашен арест за 104 дни, парична гаранция – година и 222 дни, подписка – 7 години и 194 дни, а забраната за напускане на пределите на страната е действала за период от 8 години и 1 месец. Посочил е, че престъплението, за което е повдигнато обвинение против ищеца, е тежко, тъй като се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 15 години. От анализа на събрания доказателствен материал, съдът е приел, че се установяват настъпили за ищеца неимуществени вреди, които са в пряка причинно връзка с процесното наказателно производство. В тази връзка се е позовал на свидетелските показания, кредитирани от съда като преки и непосредствени. Според тях след образуване на наказателното дело срещу ищеца той започнал да се изолира и да не общува, като стресът в тази връзка влошил и симптомите на вродените му заболявания на гръбначния стълб, на костно-ставния апарат, както и хипертоничната болест на сърцето, провокирайки хипертонични кризи. Посочил е, че показанията на свидетелите съвпадат и с приетата по делото комплексна медицинска и психиатрична експертиза. Според заключението на вещите лица в резултат на стреса от воденото срещу него наказателно преследване ищецът е отключил симптоми на психично заболяване „енурезис“, както и са довели до сериозна психотравма с постоянна и интензивна тревожност, депресия, вегетативна лабилност, липса на удоволствие и желание за контакти, кошмарни съновидения, които разкриват клинична картина на „посттравматично разстройство“ – психично заболяване по МКБ. При определяне размера на обезщетението, освен продължителността на воденото наказателно производство, извършените процесуално следствени действия, взетите мерки за неотклонение, обстоятелството, че ищецът не е имал поведение, което да е станало причина за затрудняване на разследването или отлагане на съдебните заседания, съдът е отчел и възрастта му към момента на повдигане на обвинението - 36 години, неосъждан, баща на две деца. Взел е предвид още, че престъплението, за което е повдигнато обвинението, е в област, в която той като специалист е осъществявал професионална реализиция – посредничество за привличане на клиенти за ипотечни кредити и банкови продукти, развивал е собствен бизнес и се е ползвал с добро име. Повдигнатото обвинение, свързано с професионалната му реализация, широкото разгласяване в медиите и постановената на първа инстанция осъдителна присъда с лишаване от право да упражнява дейност, свързана с банково дело, е препятствало ищеца да полага труд в областта на банковото дело. С оглед икономическите условия в страните, съдът е определил, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищеца вследствие на незаконно повдигнатото и поддържано от Прокуратурата обвинение, възлиза на 50 000 лв. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните два въпроса, уточнени /съгл. т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/ по следния начин: процесуалноправен - за задължението на съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да прецени всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта; и материалноправен въпрос: за приложението на чл. 52 ЗЗД с оглед обществения критерий за справедливост при определяне обезщетението за неимуществени вреди. Имайки предвид така изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, поради липса на посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Повдигнатите в изложението въпроси за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както и за задължението на съда, осъществявайки тази дейност, да вземе предвид всички обективно съществуващи обстоятелства са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. Според нея отговорността на държавата в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди, произтекли от дейността на правозащитните органи, може да се ангажира само при доказана причинна връзка между предприетите следствени действия по образуваното наказателното преследване и претърпените от обвиняемия, респ. подсъдимия, неимуществени вреди. Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. Такива са: тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, и др. съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В обжалваното решение не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие с трайно установена съдебна практика. Видно от мотивите, съдът след анализ на събрания доказателствен материал е приел, че в конкретния случай е доказано наличието на основание за ангажиране на отговорността на ответника, във връзка с чиито действия ищецът е претърпяла неимуществени вреди. При определянето на паричният им еквивалент са обсъдени всички относими към спора доказателства, доводи на страните и обстоятелства около наказателното преследване. Съдът изрично е посочил, че продължителността на наказателното производство, характера и тежестта на деянието, за което е повдигнато обвинението, постановяването на осъдителна присъда на първа инстанция в случая са обусловили по-голям интензитет на неблагоприятното въздействие върху психиката на ищеца, като е изложил и подробни мотиви относно изводите му за влошаване на здравословното състояние на ищеца вследствие на обвинението, почиващи върху събраните по делото свидетелски показания и експертно заключение. Съдът е изпълнил задълженията си съобразно закона и съдебната практика. С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 1 ГПК в полза на ответната страна са дължими установените като реално направени разноски в размер на 4000 лв., заплатено по банков път адвокатско възнаграждение. Съобразно Закона за въвеждане на еврото в Република България те трябва да се превалутират в евро, като се присъдят 2 045.17 евро. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд