Определение № 1420 от 30.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 889/2024 г.

Производството е по реда чл. 274, ал. 2 изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Систера Технолоджи“ ЕООД срещу определение № 431 от 23.02.2024г. по т.д. № 447/2023г. на друг състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на дружеството срещу решение № 75 от 26.09.2022г. по в.т.д. № 164/2022г. на Апелативен съд – Бургас в частта, с която, като е отменено решение № 45 от 10.03.2021г. по т.д. № 345/2019г. на Окръжен съд – Бургас, са отхвърлени предявените от „Систера Технолоджи“ ЕООД срещу „СОК Камчия“ ЕАД искове за плащане на сумата от 8 953. 92 лева дължимо възнаграждение с ДДС, за което са били издадени фактури № 817/01.11.2018г., № 837/03.12.2018г. и № 849/02.01.2019г., както и 13 000 лева неустойка, частично от 65 007. 25 лева, всички по Договор № 47/12.01.2018г., със законната лихва за забава от датата на исковата молба (08.07.0219г.) до окончателното плащане. Касационната жалба е била оставена без разглеждане, тъй като цената на исковете, предмет на касационната жалба, е била в размер от 8 953. 92 лева главница и 13 000 лева неустойка, което не надхвърля законодателно определения праг от 20 000 лева за необжалваемост на въззивните решения, предвиден в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Оплакванията на жалбоподателя са, че цената на иска е следвало да се определи като сбор от претендираната главница и неустойка, доколкото и двата вида вземания, макар с различно правно основание, имат общ правопораждащ ги факт, а именно Договор № 47/12.01.2018г. В този случай цената на иска възлиза на сумата от 21 953. 92 лева, която е над прага по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Страната се позовава на определение № 359 от 30.07.2018г. по ч.т.д. № 1663/2018г. на ВКС, ТК, І т.о. От насрещната страна „СОК Камчия“ ЕАД е подаден отговор, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Поради непредставянето на годни писмени доказателства и ангажирането на никакви други доказателства не може да се приеме, че исковете за главница по този договор и за неустойка произтичат от един правопораждащ юридически факт. Частната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по съответно приложимите разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК, вр. чл. 275, ал. 2 от ГПК. По същество жалбата е неоснователна. В обжалваната от „Систера Технолоджи“ ЕООД част въззивното решение на Апелативен съд – Бургас е постановено по търговско дело с цена на всеки от предявените искове до 20 000 лева и по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, в редакцията на разпоредбата към датата на постановяване на въззивното решение, то е окончателно и не подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд. Характерът на делото като търговско е с оглед на неговия предмет – права, породени от търговска сделка по чл. 286, ал. 1 от ТЗ. Относима е цената на всеки един от исковете, съответно на тяхното основание и размер – за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД на задължения по твърдян като сключен и подлежащ на изпълнение Договор № 47/12.01.2018г. (8 953. 92 лева) и за дължима по този договор неустойка по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД поради договорно неизпълнение на ответника (частичен иск за 13 000 лева). Позоваването на жалбоподателя на определение № 359 от 30.07.2018г. по ч.т.д. № 1663/2018г. на ВКС, ТК, І т.о. е некоректно. По това дело се е касаело за вземания по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, произтичащи от недължимо плащане по три фактури, издадени за периодични задължения по един и същи договор. За такива вземания е прието, че имат общ правопораждащ ги факт. В случая се касае за вземания за реално изпълнение по договор (главница) и неустойка, дължима поради договорното неизпълнение. Относим е предметът на делото - субективното право, заявено или отричано с иска, и неговата парична оценка (чл. 68 от ГПК), съответно отделните предявени за защита и съдействие права. Ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК касае всички оценяеми искове, независимо от правното основание, доколкото в ГПК или друг нормативен акт изрично не е разпоредено друго. Прагът на обжалваемост не зависи от евентуален порок на обжалваното въззивно решение. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, съответно касационните доводи по чл. 281 от ГПК за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение се преценяват само по отношение на касационни жалби, които са допустими – редовни, подадени срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, в срок, от страна с правен интерес от обжалването. За редовността и допустимостта на касационната жалба касационната инстанция следи служебно, без да е обвързана от преценката на въззивния съд по чл. 285 и чл. 286 от ГПК, нито се изисква възражение срещу редовността и допустимостта на жалбата, направено от другата страна. С оглед изложеното частната жалба по делото, като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение. Воден от горното съдът