Определение № 2066 от 21.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4131/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Г., и на С. И. А., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Е. Ф., против въззивно решение № 963 от 10.07.2025 г. по в.гр.д. № 994/2025 г. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 7066 от 19.12.2024 г. по гр.д. № 13337/2023 г. на Софийския градски съд Прокуратурата е осъдена да заплати на С. И. А. на основание чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС допълнително сумата 18 000 лв. (т.е. общо 30 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното на 31.01.1991 г. и понастоящем все още висящо наказателно производство по сл. дело № 1 от 1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-II от 1998 г. на Военно-окръжна прокуратура – София, преобразувано в досъдебно производство № II-048 от 1999 г. на Военно-окръжна прокуратура – София, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска – считано от 27.11.2023 г. до окончателното изплащане на присъдената сума. В останалите му части, с които предявеният иск по чл. 2б ЗОДОВ е уважен за сумата от 12 000 лв. и отхвърлен като неоснователен за горницата над 30 000 лв. до претендираните с исковата молба 120 000 лв., както и в частта, с която искът по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за периода от 27.11.2020 г. до 26.11.2023 г., решението е потвърдено.

Касационната жалба на Прокуратурата е срещу осъдителната част на въззивното решение за допълнително присъдените 18 000 лв. и тази, с която се потвърждава първоинстанционното решение в частта му за първоначално присъдените 12 000 лв. Поддържа се, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, в частност при приложението на чл. 52 ЗЗД, като се иска намаляване на присъденото обезщетение.

Касаторката С. И. А. обжалва решението в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ до пълния претендиран размер, както и относно иска по чл. 86 ЗЗД за периода от 27.11.2020 г. до 26.11.2023 г., като неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, както и в противоречие с чл. 1 и чл. 16 от Директива 2012/29 и чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80. Иска се отмяна на решението и уважаване на иска в пълния предявен размер.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори срещу подадените жалби. Те са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен осъдителен иск по чл. 2б ЗОДОВ от С. И. А. срещу Прокуратурата на Република България за 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от първата в лично качество като пострадало лице-наследник на И. Ш. А., възникнали от продължилото извън разумните срокове за разглеждане сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-София, сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва. Съдът е отхвърлил възражението на Прокуратурата за недопустимост на иска, основано на твърденията, че наследодателят на ищцата не е предявил самостоятелен иск преди настъпването на смъртта му, а самата ищца не е пострадала в лично качество от забавянето на наказателното производство. Приел е, че ищцата е процесуално и материалноправно легитимирана да получи общо обезщетение за деликта по чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство, като се е позовал на последователната практика на ЕСПЧ и ВКС, че лицата, встъпили в правата на наследодателя си, имат качеството на „непряко пострадал“ и са надлежно легитимирани да предявят претенция за нарушение на чл. 6 ЕКПЧОС, а съобразно твърденията в исковата молба и спрямо нея в лично качество са извършени действия при злоупотреба с власт.

Не се спори по делото, а и от ангажираните доказателства е установено, че наследодателят на ищцата е бил жертва на т.нар. „Възродителен процес“, и срещу него в периода 1985 г. - 1989 г. са извършени репресивни действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската държава политика за насилствена асимилация, вкл. и принудително установяване в затвора на остров Б.. Във връзка с разследването на извършените действия на 31.01.1991 г. с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. д. № 1/1991 г., преобразувано с постановление от 29.09.1998 г. в сл. д. № 780-11/1998 г., а впоследствие след възобновяването му е продължило под нов № ІІ-048/1999 г., под който продължава да е висящо и към настоящия момент. Съдът е посочил, че преди последното прекратяване /впоследствие отменено/ делото на два пъти е внасяно в съда с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК, но е връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като към момента след над 34 години все още е на досъдебна фаза. Относно събраните свидетелски показания съдът е посочил, че ги преценява с оглед нормата на чл. 172 ГПК, но ги кредитира като последователни, непротиворечиви и в съответствие с останалия доказателствен материал. От него е установено, че ищцата е отправяла искания към водещите досъдебното производство по сл. д. № 1/1991 г. за предприемане мерки за ускоряване на разследването и установяване на относимите към него факти, вкл. чрез личното ѝ участие като свидетел. Съдът е направил извод, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията, като неколкократното връщане на делото от съда на прокуратурата за отстраняване на допуснати на досъдебната фаза нарушения на съдопроизводствените правила не е оправдано с конкретни фактически и правни основания, нито пък е повлияно от предмета на производството, поведението на страните и на техните процесуални представители, както и поведението на останалите участници в процеса.

По отношение на размера на дължимото обезщетение съдът е споделил изводите на първата инстанция, че критериите, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на дължимото обезщетение, наложени от съдебната практика, са: продължителността и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, възрастта на пострадалия, включително и всички други факти, имащи значение за правилното решаване на спора. Посочил е, че изходът от наказателното производство е бил решаващ за признаването на засягането на основни права на наследодателя на ищцата и очакване от негова страна за овъзмездяване, макар и частично на преживените от него унижения и страдания, което след смъртта му е останало като очакване и у ищцата. В тази връзка е отчел залога на производството за наследодателя на ищцата и съответно за нея. Взел е предвид възприетата в съдебната практика оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство винаги причинява неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения и безпокойство, некърнено чувство за справедливост и доверие в държавността, които в конкретния случай са доказани и чрез събраните доказателства без обаче да надхвърлят обичайните вреди. Като обстоятелство от съществено значение е отбелязана продължителността на наказателното производство, която не само надхвърля законоустановените срокове, но и е довела до изтичане на абсолютната давност за деянията, за които са повдигнати обвинения на подсъдимите. С поведението си ищцата и баща ѝ не са препятствали по никакъв начин развитието на наказателното производство, като в заключение съдът е определил, че справедливото парично обезщетение възлиза на 30 000 лв. Отхвърлено е и оплакването на ищцата относно началната дата на дължимостта на законната лихва върху присъденото обезщетение, като съдът е посочил, че тъй като се претендира вредите се дължат на бездействие на органите на прокуратурата, което се установява в производството по обезщетяване, вземането за лихви за забава започва да тече от момента на предявяване на иска за тяхното установяване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен процесуалноправният въпрос за задължението на съда да прецени всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и материалноправният въпрос как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3/2005г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 4/23.12.1968 г. и други цитирани решения на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. И. А. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“.

2. „Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е значението им?“.

3. „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези като израз на общоприетата оценка и възприетото в общественото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид източник?“.

4. „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва да отчете съдът при определянето му?“.

5. „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС?“.

Във връзка с наведеното по всички въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са посочени конкретните съдебни актове на ВКС, с които според касатора са в противоречие дадените от въззивния съд разрешения. По отношение на втория и петия въпрос се поддържа, че са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 963 от 10.07.2025 г. по в.гр.д. № 994/2025 г. на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, включително и цитираната от касаторите, по въпроса за обстоятелствата, които съдът следва да прецени при приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, когато се обезщетяват неимуществени вреди, вкл. и от нарушаване правото за разглеждане и решаване на делата в разумен срок.

Прокуратура на РБ не дължи заплащане на държавна такса, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). На жалбоподателката С. И. А. на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2,56 евро, като в противен случай касационната ѝ жалба ще бъде върната.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд