Определение № 1320 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4955/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на З. К. С., която е приподписана от назначен по реда на чл.95 ЗПП служебен адвокат, срещу решение № 492/17.10.2025 г. по в.гр.д.№ 378/2025 г. на Софийски окръжен съд, с което се потвърждава решение № 19055/20.11.2023 г. по гр.д.№ 39727/2023 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявения иск на З. К. С. против Софийски градски съд, на основание чл.2б ЗОДОВ, за сумата 5100 лева, представляваща обезщетение за вреди от нарушаване правото на разглеждане на в.гр.д.№ 12549/2022 г. на СГС в разумен срок, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 29.11.2022 г. до изплащането. В касационната жалба се твърди, че съдът неправилно е приложил материалния закон като поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС и ЕСПЧ по въпроси, които се свеждат до значението на направените в производството отводи на съдебните състави и задълженията на ищеца по иск на основание чл.2б ЗОДОВ, за вреди от нарушаване на правото на разглеждане на дело в разумен срок, да доказва реално претърпените от него неимуществени вреди? От Софийски градски съд, представлявано от председателя Р. А., чрез съдебен помощник, е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и претендира разноски в производството. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че няма забава по в.гр.д.№ 12549/2022 г. на СГС поради неоснователно направени отводи на съдиите от този съд, тъй като всеки отвод е личен акт и гаранция, че делото ще бъде разгледано от безпристрастен съд, в който смисъл е решение от 10.04.2008 г. на ЕСПЧ по делото М. срещу България. Според мотивите на въззивния съд, неспазване на изискванията да се отведе от решаване на делото, при наличие на предпоставките за това, е недопустимо заобикаляне на съдопроизводствените правила и съществено процесуално нарушение при упражняване на правомощия, поради което в тези случаи обективно необходимото време за проучване на делото, преди вземането на решение дали да се направи отвод, не може да обоснове неразумна продължителност на производството. Въззивната инстанция се е позовала на установената съдебна практиката на ВКС, че забавянето на етап от процеса не може да се приеме за решаващо, ако общата продължителност за решаването на спора е в разумен срок. С оглед на тези обстоятелства, въззивният съд приема, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорност на държавата по реда на чл.2б ЗОДОВ, тъй като делото в Софийски градски съд е забавено несъществено в периода 23.03.2023 г. - 13.07.2023 г., доколкото общата продължителност на производството е в рамките на разумния срок за съответния вид дело. След като не се констатира необосновано забавяне, според съда, останалите съображения относно причинените вреди не следва да се обсъждат. При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касация поради следното: Съгласно дадените разяснения в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, обаче, са изложените множество твърдения за фактически обстоятелства по делото и доводи за неправилна преценка на съда за събраните доказателства, т.е. доводи по съществото на спора, във връзка с правилността на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК – за обстоятелствата, които не са били предмет на обсъждане в мотивите на съда. Отговор на въпросите се дава в задължителната практика на Върховния касационен съд, формирана с Тълкувателно решение № 3/2021 от 13.01.2023 г. по тълк.дело № 3/2021 г., на ОСГТК, което в мотивите си посочва, че съгласно правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, всяка една от страните в производството трябва да докаже фактите и обстоятелствата, на които основава изгодните за себе си искания и възражения, съответно да понесе неблагоприятните последици от недоказването им. При иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане увреденото лице трябва да установи всички елементи, включени във фактическия състав на увреждането, с изключение на тези, които се предполагат по силата на закона, а деликвентът следва да установи обстоятелствата, водещи до отпадане на отговорността му или до ограничаване на обема й. В чл.45 ЗЗД е предвидено, че при непозволеното увреждане вината на деликвента се предполага до доказване на противното, от което следва, че всички останали елементи от фактическия му състав, включително и вредите, подлежат на доказване от увреденото лице. Вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване. Въззивният съд в случая е съобразил и практиката на СЕС (Castillo Algar v. Spain, § 45; Morice v. France [GC], § 78; Surlj v. Croatia, § 43), която приема, че участниците в производството могат да се позоват на предвидените в националната правна уредба механизми за осигуряване правото на разглеждане на делото от безпристрастен съд, като преценката за основателността на направените искания се извършва от съда. Когато искането за отвод е основано на общи и абстрактни основания, без страната да се е позовала на конкретни и/или съществени факти, които биха могли да предизвикат основателни съмнения относно безпристрастността на съдията, неговите действия могат да бъдат квалифицирани като злоупотреба, когато се използват за забавяне на делото, избор на съдия или съдебен район. Предвид изложените съображения, въпросите в касационната жалба на З. К. С. не обосновават допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС и СЕС, а при липсата на доводи за изменение на съществуващата практика поради промяна на законодателството или обществените отношения не може да се приеме, че е налице приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответната страна е поискала разноски, които с оглед вида и изхода на спора се дължат в размер на 100 лева и след служебното превалутиране от левове в евро по чл.12 и чл.13 от ЗВЕРБ, съдът присъжда сумата 51,13 евро. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение