Определение № 3212 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1519/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Т. К. С., чрез процесуалния представител адвокат О. против въззивно решение № 144 от 3.02.2023г. по в.гр.д. № 2618/2021г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 262847 от 5.05.2021г. по гр.д.№ 10716/2019г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъдено ЗД“Бул инс“АД да му заплати сумата от 30 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 14.01.2019г.и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска в посочения размер, ведно със законната лихва от 24.01.2019г., потвърдено е решението в останалата отхвърлителна част до претендирания размер от 40 000лв.,отменен е акта в частта относно определените такси и разноски и са определени нови такива. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: При постановяване на акта си въззивният съд е мотивирал извода си за неоснователност на иска със установения от него механизъм на настъпване на пътното произшествие, който е следния: Пострадалият, който е управлявал мотоциклет не се е движел в образувалата се колона от МПС-та, а я е изпреварил с навлизане в лентата за насрещно движение, въпреки установената за това забрана. Водачът на МПС, с което е осъществен сблъсъка, е предприел ляв завой, след като му е предоставено предимство от първия автомобил от колоната МПС-та/ джип/. Завивайки наляво и неочаквайки някой да е в неговата лента за движение, водачът на лек автомобил „Пежо 307“ не е имал видимост към мотоциклета и не е бил в състояние да предотврати удара. Той не е могъл и не е бил длъжен да предвиди, че водач на МПС /в случая мотоциклет/ ще наруши правилата за движение, като няма да се движи в колоната, а ще образува нова, че този водач ще предприеме изпреварване и ще навлезе в лентата му за движение при установена забрана за това, както и че е възможно да настъпи удар, защото лентата е била свободна. С тези мотиви, въззивният съд е приел, че е налице „случайно събитие“, по смисъла на чл.15 НК, което изключва виновността на шофьора на лекия автомобил и съответно отговорността за заплащане на обезщетение за причинените вреди. При тези факти, в изложението към касационната си жалба, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните два въпроса: 1. Допустимо ли е липсата на вина и противоправност в поведението на причинителя на произшествието да бъде преценявано единствено въз основа на заключение на автотехническа експертиза, а не в съвкупност от сбраните по делото писмени и гласни доказателства? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да посочи защо и на кои вярва и на кои не? Позовава се на противоречие на въззивния акт с приетото в решения по т.д.№ 200/2020г.на ІІ т.о., т.д.№ 311/2010г.на ІІ т.о. и по гр.д.№ 1295/2018г. на І г.о., както и на ТР № 1/2013г.на ОСГТК на ВКС. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ЗД „Бул инс“АД, представлявано от изпълнителните директори П. и К., чрез процесуалния представител адвокат И., с който се оспорва както допустимостта на жалбата, поради липса на някое от посочените основания за допускане на касационно обжалване и нейната основателност. Поддържа възражението си за съпричиняване и прави възражение за прекомерност на направените разноски. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният акт не следва да се допуска до касационно обжалване, доколкото никой от поставените въпроси /които са от значение за изхода на спора/, не са разрешени в противоречие с установената съдебна практика, т.е.не е налице посоченото специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно дадените в т.2 от ТР №1 /2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС разяснения, за да е налице противоречие с практиката на ВКС следва поставените от касатора въпроси да са разрешени в противоречие с вече дадено по същите въпроси разрешение. В настоящия случай това не е така, защото посочените от касатора решения са постановени по различни от сега поставените от касатора въпроси: решението по т.д.№ 200/2020г.на ІІ т.о. е по въпрос, касаещ „регламентираното в чл.202 ГПК задължение на решаващият съд за цялостна оценка на заключението на вещото лице“, по т.д.№ 311/2010г.на ІІ т.о. за „приложението на разпоредбата на чл.266 ГПК и в частност нейната ал.3“ и по гр.д.№ 1295/2018г.на І г.о. за „предметът на доказване, когато е по-голям от очертания в доклада по чл.146 ГПК“. Във случая, въззивният съд е изпълнил задълженията си, във връзка с които са поставените от касатора въпроси, като е обсъдил не само заключението на приетата от него автотехническа експертиза, а в съвкупност и всички събраните по делото писмени и гласни доказателства, обсъждайки и доводите на страните. Този извод следва от следните две обстоятелства. Първото е, че кредитираната от въззивният съд автотехническа експертиза е допусната на основание чл.266, ал.3 ГПК, след констатиране на нарушение на нормата на чл.200, ал.3 ГПК, предоставяща възможност на страната да оспори вече прието от съда заключение на експертиза. Второто е, че същата е изготвена след съобразяване на всички ангажирани по делото доказателства, включително и тези, на които касаторът акцентира в жалбата си - постановление за прекратяване на наказателното производство от 6.12.2018г. по желание на пострадалия, показанията на свидетелите, събраните технически данни в изготвените документи. Съгласно същата, в момента на удара скоростта на мотоциклетиста е била 35 км./ч., а на лекият автомобил 2.49км./ч. Първият е имал възможност да избегне удара, при равни други условия, ако се е движел със скорост 11 км./ч. и своевременно е задействал спирачната уредба. Ударът за водача на автомобила е бил непредотвратим, считано от момента когато за първи път е имал видимост към мотоциклета /неговата видимост е била спряна от високият джип, който е бил в лентата за движение, която той е пресичал и му е дал предимство/. Мотоциклетистът е предприемал маневра /движел се е в еднопосочна лента на движение, успоредно на образувалата се колона от автомобили и е трябвало да се убеди, че „няма да създаде опасност за участниците в движението“/чл.25 ЗДП/. Доколкото, съгласно §13 от ДР на ЗДП, „мотоциклетът“ е „двуколесно пътно превозно средство“, а „пътното превозно средство“ е съоръжение, придвижвано по пътя на колела и използвано за превозване на хора и/или товари /§1- ДР/, водачът му има и задължението „да се движи възможно най-вдясно по платното за движение, а когато пътните ленти са очертани с пътна маркировка, използва най-дясната свободна лента“/чл.15, ал.1 ЗДП/, като „не извършва маневри, изразяващи се в последователно внезапно преминаване в лентите за движение“ /чл.5, ал.2, т.4 ЗДП/. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение