Определение № 3932 от 06.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1046/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. И., М. П. И., П. М. К., Женя М. П., Т. И. Д., И. Д. Д., Д. Д. Д., Ж. Д. Я., А. В. К., Т. Р. Й., Р. Ц. Й., Я. Ц. А., Д. А. Ц., Ж. А. Ц., Д. Д. В., С. Я. Я., Г. Я. Я., Е. А. С. и Т. И. С. срещу въззивно решение № 1102 от 24.08.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2224/2021 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 5051 от 21.11.2019 г. по гр. д. № 7057/2019 г. на Варненския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу Ц. Д. Д. и П. Т. И. искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между ответниците договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 167/15.11.2012 г., представляващ 1/2 ид. ч. от дворно място в [населено място], [улица], с идентификатор ***, с площ от 280 кв. м, а по акт за собственост – 287 кв. м, ведно с 1/2 ид. ч. от жилищна сграда с идентификатор ****, с площ от 54 кв. м, по отношение на 18/48 ид. ч. от имота, поради противоречие със закона, както и приетите в условията на евентуалност искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за обявяване на същия договор за дарение за нищожен по отношение на 18/48 ид. ч. от имота поради противоречие с добрите нрави, както и в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите против П. Т. И. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 18/48 ид. ч. от посоченото дворно място, ведно с 18/48 ид. ч. от жилищната сграда. Със същото решение е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторите иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик за разликата над 18/48 ид. ч. до 24/48 ид. ч. от жилищната сграда поради произнасяне свръхпетитум и в тази му част производството е прекратено. По делото е установено, че съгласно нот. акт № 22/1945 г. И. Д. И. е придобил правото на собственост върху дворно място в [населено място], находящо се на [улица], цялото с площ от 287 кв. м, съставляващо имот пл. № * в кв. * по плана на 14-ти подрайон на [населено място], заедно с построената в същото дворно място жилищна сграда, състояща се от външно стълбище, салон, кухненска ниша, две стаи, избен коридор, две изби, килер, пристройка от една стая, складово помещение, гараж, баня, клозет и лятна кухня. През 1943 г. И. И. е сключил граждански брак с К. И., прекратен със смъртта на съпругата през 1991 г. С договор за дарение, обективиран в нот. акт № 119/29.03.1984 г., И. Д. И. е дарил на племенника си Ц. Д. Д. 1/2 ид. част от дворното място, заедно с 1/2 ид. част от построената в него жилищна сграда. С решение от 09.06.1997 г. по гр. д. № 2973/1995 г. на Варненския районен съд е допусната делба на посоченото дворно място, ведно с построената в него жилищна сграда и гараж, при следните квоти: 20/24 ид. части за И. Д. И., 1/24 ид. част за К. К. К., 1/24 ид. част общо за Д. М. Д., С. М. М. и К. М. К., 1/24 ид. част за Г. Н. Г., 1/24 ид. част общо за П. Ж. С. и К. Ж. С., като искът по отношение Ц. Д. Д. е отхвърлен с мотив, че договорът за дарение от 29.03.1984 г. е недействителен, тъй като имотът е бил съпружеска имуществена общност при действието на СК от 1968 г. /отм./ и дарението е направено от И. И. без съгласието на съпругата му. С решение от 30.06.1998 г. по гр. д. № 2973/1995 г. на Варненския районен съд на основание чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./ е поставен в дял на И. Д. И. недвижимият имот, представляващ жилищна сграда с площ от 52,92 кв. м, ведно с припадащите се 260/287 ид. части от процесното дворно място, и е изнесен на публична продан гаражът с площ от 26,88 кв. м, ведно с припадащите му се 27/287 ид. части от дворното място. С постановление за възлагане от 05.03.2001 г. имотът е придобит от И. Д. И., а с констативен нот. акт № 28/21.12.2005 г. същият е признат за собственик на процесното дворно място, ведно с построените в него жилищна сграда и гараж. Ищците и ответникът Ц. Д. са наследници на общия им наследодател И. Д. И., починал на 10.07.2011 г. С договор за дарение от 15.11.2012 г. / нот. акт № 167/2012 г./ Ц. Д. Д. е дарил на П. Т. И. собствената си 1/2 ид. част от дворното място и от построената в него жилищна сграда. Въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, като е дал квалификация на първия предявен главен иск за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вместо по чл. 226, ал. 2 ЗЗД, при твърдения, че Ц. Д. Д. е дарил на П. Т. И. бъдеща вещ. Посочено е, че за да е налице дарение на бъдещо имущество, ищецът следва да предявява иск по отношение на имущество, което или все още не е възникнало, или съществува, но дарителят не е негов собственик, а очаква правомерно да го получи, но е наясно, че все още не е собственик на вещта. В случая имотът, предмет на иска за нищожност, съществува – това е дворно място с жилищна сграда и гараж. Отделно от това както в исковата молба, така и до края на устните състезания пред въззивния състав, ищците са поддържали становище, че Ц. Д. Д. не е имал правното очакване да получи вещта, въпреки че той е бил наясно, че не е собственик. Според наведените от ищците твърдения съдът е приел, че предявеният главен иск за нищожност следва да бъде квалифициран като такъв по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а не по чл. 226, ал. 2 ЗЗД, поради което първоинстанционното решение в тази му част не следва да бъде обезсилено и делото върнато на съда за произнасяне по предявения иск. В допълнение е посочено, че това не би се наложило и доколкото съдът е разгледал предявения иск за нищожност, дори ако е дал неправилна квалификация. Прието, че договорът за дарение от 15.11.2012 г., с който Ц. Д. Д. се е разпоредил в полза на П. Т. И. с по-голям обем права от притежаваните от него върху процесното дворно място, ведно с построената в него жилищна сграда, за разликата над 6/48 ид. части, до който размер ищците не оспорват правата му, до 24/48 ид. части, не е нищожен, тъй като по своята същност представлява дарение на чужда вещ, която сделка е действителна, но не прехвърля вещни права. След като дарението на чужда вещ или на частично чужда вещ не е нищожно, съдът е приел предявените главен и евентуален иск за неоснователни. Във връзка с предявения отрицателен установителен иск за собственост е прието, че имотът е бил съпружеска имуществена общност на И. И. и К. И. и с договора за дарение от 29.03.1984 г. Ц. Д. Д. не е придобил право на собственост на 1/2 ид. част от него, тъй като съпругата не е била страна по договора и не е дала съгласие според изискването на чл. 13, ал. 3 СК 1968 г. /отм./. С оглед на това Ц. Д. Д. не е могъл да я прехвърли на втория ответник П. Т. И.. По отношение на направено от ответниците възражение за изтекла в полза на Ц. Д. Д. придобивна давност на спорната 1/2 ид. част от процесните имоти в периода от 2000 г. до 2012 г., съдът е приел, че И. И. до смъртта му на 10.07.2011 г. и съпругата му К. И. до смъртта й през 1991 г. са държали и стопанисвали целия спорен имот, представляващ дворно място, жилищна сграда и гараж. От показанията на разпитаните по делото свидетели С. С., М. П. и М. П., които не са непосредствено заинтересовани от изхода на спора /за разлика от свидетелите на ищците - И. И., А. К. и А. Ц./ и имат преки и непосредствени впечатления, е установено, че и двамата съпрузи изказвали задоволството си, че са прехвърлили на Ц. Д. половината от имота си, и опасението си, какво ще се случи след смъртта им и дали останалите наследници ще зачетат волята им или ще му оспорват и отнемат придобитото от него. Винаги, когато наследодателят И. И. прибирал плодовете от овошките в двора, заделял половината за Ц. Д., като казвал, че той е собственик на половината. Същият събирал опадалите плодове и варял ракия, половината от която в дамаджани ответникът натоварвал в колата си и си носел в София. Всяко лято Ц. Д. идвал със семейството си и отсядали на втория етаж на къщата, а на приземния живеели И. И. и съпругата му. Ц. Д. ходил по няколко пъти в годината в командировка във Варна, като нощувал в процесния имот. В двете стаи на горния етаж имало негова покъщнина, негови електроуреди. Само той извършвал ремонти и освежаване в къщата с боядисване, почиствал, обгрижвал чичо си, плащал сметките за имота, ремонтирал покрива за своя сметка поради появилия се теч, след построяване на съседната сграда, купил и монтирал климатик. Той държал ключа за етажа си и никой не оспорвал владението му. Гаражът се ползвал от трето лице, но когато идвал Ц. Д. през лятото, там държал колата си, там я ремонтирали. При така установените факти въззивният съд е приел, че след извършеното от него дарение и в исковия период И. И. е бил само държател на 1/2 ид. част от процесните имоти за племенника си Ц. Д.. С оглед на това е приел, че ответникът Ц. Д. е доказал придобиването на собствеността на 1/2 ид. част от имота в сочения от него период от 2000 г. до 2012 г., която е прехвърлил на ответника П. И. с договора за дарение от 15.11.2012 г., респ. че предявеният отрицателен устновителен иск е неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е съдебното решение, ако въззивният съд се е произнесъл извън рамката, определена с исковата молба; 2. Какви са предпоставките за придобиване по давност на правата на останалите наследници; 3. Какви действия трябва да демонстрира владелецът на идеални части, притежавани от другите наследници, за да се приеме, че е променил държането в намерение за своене; 4. Трябва ли тези действия да са постоянни, явни и възприети от собственика и да отблъснат неговата фактическа власт; и 5. При наличието на какви предпоставки може да се приеме, че се касае за дарение на бъдеща вещ и какво е разграничението от дарение на чужда вещ. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса: „Валидни ли са актовете на правораздаването (решенията на съда) по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията, които не са мотивирани“. Ответниците по жалбата Ц. Д. Д. и П. Т. И. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, не е налице. Според практиката на ВКС, обективирана в решение № 161 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 564/2012 г., ІV г. о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г., II т. о., решение № 71 от 02.02.2010 г. по гр. д. № 138/2009 г., III г. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, предметът на спора се определя от посочените от ищеца като основание на иска обстоятелства и от търсената от него защита, като въззивният съд е длъжен да разреши материалноправния спор по същество. В случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. Ако въззивният съд установи в рамките на правомощията си, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. В случая въззивният съд е приел, че твърдените в исковата молба факти и обстоятелства следва да се подведат под нормата на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а не под тази на 226, ал. 2 ЗЗД, като е разгледал посочените от ищците като основание на иска обстоятелства, поради което ни би могло да се приеме, че е налице произнасяне по непредявен иск. Първият поставен въпрос се отнася до изложените доводи на касаторите относно недопустимост на постановеното въззивно решение в частта, с която е съдът се е произнесъл по иска с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, поради което същият не обуславя допускането на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото, както е посочено по-горе, същото не е недопустимо. Следващите три въпроса не са обусловили решаващата воля на съда в обжалвания акт. По отношение на тях не е осъществена общата предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросите са абстрактно, общотеоретично зададени, без връзка с правните изводи на съда по предмета на спора и без да е конкретизирано в какъв контекст се формулират, респ. в какво се изразява противоречието на обжалваното въззивно решение със сочената практика на ВКС /решение № 97 от 1910.2020 г. по гр. д. № 325/ 2020 г., I г. о., решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. 859/2009 г., II г. о., и др./, отнасяща се до различни от настоящата хипотези, при които упражняването на фактическата власт върху имота е започнало като държане. В случая съдът е приел, че след сключването на договора за дарение през 1984 г. собствениците на имота са започнали да държат 1/2 ид.част от него за първия ответник, считайки го за неин собственик, т. е. че те са му предали владението върху нея, като според практиката на ВКС в тази хипотеза е приложима презумпцията по чл. 69 ЗС. Петият въпрос е формулиран според твърденията на касаторите и не кореспондира на данните по делото, тъй като с оглед обстоятелствената част на исковата молба съдът е разгледал иск за прогласяване нищожност на договора за дарение поради противоречие с добрите нрави, а не дарение на бъдеща, респ. чужда вещ. Ето защо този въпрос не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Това важи и относно въпроса за валидността на актовете на правораздаването, които не са мотивирани, представляващ по своята същност касационно оплакване, тъй като в случая не е налице такъв съдебен акт и соченото от касаторите решение № 7/30.06.2020 г. по к. д. № 11/2019 г. на КС на РБ е неотносимо към настоящото дело, респ. противоречие с него не съществува. Самото несъгласие на касаторите със съображенията на съда за постановяване на решението и изложените във връзка с това доводи не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на всеки от ответниците по касация направените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 1500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,