Определение № 1784 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3985/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Енерго-Про Продажби“ АД, подадена чрез адв. А. М. срещу решение № 321/03.07.2023г., постановено по в.гр.д. № 342/2023г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което моли същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат уважени. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 162 от ГПК – при формиран извод, че цялото количество електрическа енергия, чиято дължимост е предмет на делото, е потребена от абоната и същият дължи неговата цена на доставчика, позовавайки се на чл. 162 от ГПК приел за основателна само частта от претенцията, равна на цената на електрическа енергия, измерена от електромера за едногодишен период. Поддържа, че конкретният период, в който е потребено количество електрическа енергия от абоната, чиято цена се претендира, обективно не може да се посочи и установи. От друга страна въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, уреждащ института на погасителната давност и началният момент, от който започва да тече в случая, като не е съобразил, че процесното вземане няма повтарящ се характер, начислено е и е платимо еднократно, а правопораждащият му факт – софтуерна намеса в тарифната схема на електромера, е различен от този на плащанията на абоната за ежемесечно потребление. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, а евентуално по т. 3 от ГПК. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация И. С. Т., чрез процесуален представител адв. Й. Х. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 480/29.03.2023г. постановено по гр.д. № 2214/2022г. по описа на Районен съд – Велико Търново, с което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от „Енерго-Про Продажби“ АД, ЕИК 103533691 срещу И. С. Т. с ЕГН [ЕГН] искове за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на дружеството – ищец сумата от 14644.55 лева, представляваща цена на реално доставена и потребена електрическа енергия в обект на потребление в [населено място] за периода от 31.01.2018г. до 01.02.2019г., за която е издадена фактура № 0278591182/25.03.2019г., ведно със сумата от 4507.27 лева – лихва за забава върху главницата, начислена за периода 04.04.2019г. до 13.05.2022г., както и сумата от 167.04 лева, представляваща цена на реално доставена и потребена електрическа енергия в същия обект за периода 23.02.2019г. до 04.04.2019г., за която е издадена фактура № 0278602689/09.04.2019г., ведно със сумата от 50.56 лева – лихва за забава върху главницата, начислена за периода от 07.05.2019г. до 13.05.2022г., ведно със законната лихва върху всяка от двете главници, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 27.05.2022г. до окончателното плащане на задълженията, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 587 от 03.06.2022г. по ч.гр.д. № 1378/2022г. по описа на Великотърновски районен съд. За да постанови този резултат съдът е приел за установени следните факти: в релевантния период, ответникът, като собственик на енергоснабдения обект, има качеството на потребител на енергийни услуги – битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а и т. 41б от ДР на ЗЕ, а страните са били обвързани от договор за доставка на електрическа енергия при публично известни ОУ на доставчика. От събраните по делото писмени, гласни и експертни доказателства, приел за установено, че по неизведен за отчет регистър Т4 на електромера, монтиран в обекта на потребителя към 01.02.2019г. са натрупани 75923 квтч количества, извън редовния отчет. Приел на база заключението на СТЕ, изготвено след софтуерно прочитане на паметта на електромера, че така отчетените количества ел. енергия са преминали през измервателната схема на СТИ, която била технически изправна и са регистрирани като реално потребени. От правна страна въззивният съд приел, че към релевантния момент на проверката /01.01.2019г./ ПИКЕЕ от 2013г. били отменени, а ПИКЕЕ от 2019г. не са били приети, поради което и при липсата на специална подзаконова уредба, уреждаща отношенията между страните по преизчисляване на сметките за ел. енергия за минал период от време, при неотчитане и незаплащане на част от действително потребената ел. енергия измерена от СТИ, приложение намират общите правила на чл. 183 и чл. 200 от ЗЗД. Съобразил в тази връзка, че наличието на неправилно отчетено количество реално доставена ел.енергия поражда парично притезание в патримониума на доставчика – вземане за продажната цена на доставеното количество ел. енергия през съответния период, за който тя е начислена съгласно чл. 200, ал. 2 от ЗЗД. Съобразявайки въведения от ищеца едногодишен период на доставка – част от основанието на иска, приел, че негова е тежестта да докаже, че претендираното количество ел. енергия е доставено в рамките му. При липсата на доказателства кога точно установените в скрит регистър количества са реално потребени и експертното заключение сочещо, че количеството от 75923 квтч е технически нереално и необичайно за битов абонат потребление в рамките на 365 дни, обосновал, че процесните количества са натрупани от периода на монтажа на СТИ /22.06.2015г./ до момента на проверката му на 01.02.2019г. Упражнявайки правото си на преценка по на чл. 162 от ГПК за спорния период от 31.01.2018г. до 01.02.2019г., приел, че количеството реално доставена енергия възлиза на 21093 квтч., което остойностил на 4 068.55 лв. с ДДС на база цена за технологичен разход на квтч. за съответните два подпериода /31.01.2018г. до 30.06.2018г. и 01.07.2018г. до 01.02.2019г./. Съобразил в тази връзка, че акцесорното вземане за лихва за забава в периода 04.04.2019г. – 13.05.2022г. възлиза на 1283.68 лв. Като краен извод извел, че претенцията по първата фактура се явява основателна до размера на 4 068.55 лв., съответно неоснователна до пълния предявен размер от 14644.55 лв. респ. акцесорното вземане до размера на 1283.68 лв., съответно неоснователна до пълния предявен размер от 4507.27 лв. Количеството ел. енергия, предмет на втората фактура приел, че е реално месечно потребление по редовен отчет, чиято стойност от 167.04 лв. е дължима от потребителя, както и лихва за забава в размер на 50,56 лв. При извод за основателност на исковете в посочените размери, пристъпил към разглеждане на своевременно заявеното от ответника възражение за погасяването им по давност. Позовавайки се на съдебна практика на ВКС, включително и на задължителната такава, приел, че процесното вземане е периодично и спрямо него е приложима кратката тригодишна давност по чл. 111, б. "в" от ЗЗД, а съображенията на въззивника за прилагане на общата петгодишна давност спрямо процесните вземания приел за неоснователни. Като неоснователно приел и възражението на ищеца относно началният момент на давностния срок с оглед клаузата на чл. 26 ал. 6 от ОУ на договорите за продажба на ел. енергия, съгласно която неполучаването на фактурата не освобождава потребителя от задължението му да заплати дължимата сума в срок, като изтъкнал, че вземането става изискуемо без значение дали фактурата е връчена на потребителя. При падеж на процесните вземания съответно на 04.04.2019г. и на 07.05.2019г., приел същите за погасени с изтичане на кратката тригодишна погасителна давност, тъй като исковата молба прекъсваща давността по арг. от чл. 422 ал. 1 от ГПК е подадена на 27.05.2022г. с депозиране по пощата на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда. А погасяването по давност на главното вземане в съответствие с чл. 119 от ЗЗД приел, че има за последица погасяването по давност и на акцесорните вземания за лихва за забава, съобразно които мотиви постановил крайния си акт. Касационният жалбоподател поддържа в изложението, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ При предявен установителен иск ищецът чрез свои нарочни изявления, отправени до съда, съдържащи правните и фактическите му твърдения за спорното материално право ли индивидуализира по основание, съдържание и обем спорното материално право или съдът ги извлича от съдържанието на приложени към делото доказателства? Въпросът е отнесен към довода за неправилност на извода на въззивния съд, че остойностяването на натрупаното в невизуализиран регистър на електромера количество е относимо за едногодишен период, който извод според касатора съдът е извел от данните в издадената фактура, а не от фактическите твърдения на ищеца. Твърдението в този контекст е, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с мотивите на ТР № 3 от 22.04.2019г. по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС. С т. 2 от цитираното Тълкувателно решение е даден отговор на тълкувателен въпрос ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за разликата до заявения пълен размер на вземането, произтичащо от същото право, който няма отношение към разглеждания спор. В мотивите към тази точка, както и в трайната съдебната практика на ВКС се приема, че предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 от ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулираният във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. Правното твърдение в подаденото от ищеца заявление в случая е било, че заявената сума е цена на доставено и потребено количество електрическа енергия за едногодишен период, като вземанията по двете издадени фактури са били индивидуализирани в табличен вид, както по документ и дата на издаването му, така и по период, размер и падеж на всяко. Именно в тези рамки се е произнесъл и въззивният съд, без да е налице отклонение от мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016г., нито от съдебната практика на ВКС. Ето защо въпросът не удовлетворява приложното поле на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. 2/ Прилагайки разпоредбата на чл. 162 от ГПК може ли съдът да даде оценка само на част от спорното материално право, макар като предмет на делото да е въведено цялото спорно материално право и то да е установено в своето основание? Позовава се на противоречие с Решение № 542 от 15.01.2013г. по гр.д. № 1568/2011г. на ВКС, IV ГО, а евентуално на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът за принципното приложение на правото на преценка по чл. 162 от ГПК е относим към разглеждания спор, доколкото въззивният съд е упражнил това право. Формулировката му обаче е некоректна и подвеждаща, доколкото при преценката си по този ред въззивният съд не се произнесъл по част от спорното материално право, а по цялото. Изрично и подробно в тази връзка са изложените мотиви в решението. Цитираното от касатора решение е постановено в производство по чл. 290 от ГПК по въпроса за значението на процесуалноправния въпрос за тежестта на пострадалия да докаже увреждащите го негативни изживявания, който е извън предметния обхват на разгледания от въззивния съд правен спор. Съответно не е налице противоречие с цитираната практика на ВКС и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице заявеното евентуално допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Разпоредбата на чл. 162 от ГПК не е непълна, нито неясна или противоречива по съдържание. По приложението й е налице формирана съдебна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, която е последователна, единна и липсва необходимост от осъвременяването й. Съгласно даденото в нея разрешение, при наличие на доказателства за основателност на иска, съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма достатъчно данни за неговия размер. Той е длъжен да определи размера по своя преценка или като вземе заключение на вещо лице - Решение № 164 от 20.05.2014г. по гр.д. № 7672/2013г., IV ГО; Решение № 38 от 25.02.2021г. по гр.д. № 2049/2020г., IV ГО; Решение № 91 от 1.06.2015г. по гр.д. № 5023/2014г., III ГО; Решение № 175 от 6.06.2011г. по гр.д. № 1242/2010г., III ГО; Решение № 133 от 18.06.2014г. по гр.д. № 5247/2013г., III ГО; Решение № 580 от 4.10.2010г. по гр.д. № 836/2009г., IV ГО. Въззивното решение е съобразено и не противоречи на практиката на ВКС, нито въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. 3/ Три или петгодишен е давностният срок за погасяване на парично вземане, възникнало в полза на доставчик на електрическа енергия въз основа на установена софтуерна намеса в тарифната схема на електромера, довела до отчитане на част от потреблението на абоната в неизведен на дисплея на електромера регистър, който не се отчита при редовен месечен отчет, и което вземане е еднократно, изчерпва се с едно единствено плащане, няма предварително определен, определяем или известен на страните размер и падеж? Въпросът е свързан с решаващият извод в обжалваното решение, че вземанията са погасени с изтичане на специален давностен срок, считано от падежа на всяко, заявен от самия ищец в заявлението му по чл. 410 от ГПК, поради което покрива общото изискване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като е включен в предмета на делото и е обусловил решаващия извод на съда. Касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012г. по т.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС. В същото е дадено разрешение, че понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В мотивите на решението е посочено, че вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги също съдържат изброените признаци на понятието, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност. В този смисъл е формирана и практика на ВКС по чл. 290 от ГПК – Решение № 13 от 24.01.2015г. по гр.д. № 4071/2014г., III ГО; Решение № 172 от 23.12.2010г. по т.д. № 180/2010г., I ТО; Решение № 25 от 27.03.2013г. по т.д. № 1198/2011г., I ТО; Решение № 232 от 6.11.2015г. по гр.д. № 2175/2015г., III ГО; Решение № 132 от 7.10.2011г. по т.д. № 834/2010г., I ТО; Решение № 168 от 22.12.2009г. по т.д. № 408/2009г., TK, II ТО и др. Обжалваното решение не противоречи на даденото в съдебната практика разрешение по поставения въпрос, а съдържа разрешение в съгласие с нея. Ето защо не е налице посочената от жалбоподателя допълнителна предпоставка за достъп до касационно обжалване. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на И. С. Т. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в общ размер на 2200 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение