Определение № 683 от 28.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1872/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Ц. М. срещу решение №455 от 18.04.2024 г. по в.гр.д.№3197/2023 г. на САС. С решението в обжалваната част след частична отмяна на решение №261103 от 24.08.2023 г. по гр.д.№9592/2018 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от Д. Ц. М. срещу ЗАД „Армеец“ АД иск по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата от 10 000 лв. до размера от 25 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП, настъпило на 09.11.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от 25.04.2018 г. до окончателното плащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: За приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Ответникът по касация ЗАД „Армеец“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е намерил за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия ищец. По спорния въпрос относно размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищеца, въззивният съд след подробен анализ на приетите по делото писмени доказателства, заключението на СМЕ и показанията на разпитания по делото свидетел, е установил, че ищецът е получил следните травми: мозъчно сътресение и контузия на шията, като възстановяването от последиците от мозъчното сътресение е продължило около месец, а от навяхването на шията – около 3-4 месеца (като през първия месец се е наложило носенето на шийна яка, ограничаваща движението на шията). Изложил е съображения, че обезщетение в размер от 25 000 лв. (присъдено от първата инстанция) е прекомерно голямо за описаните телесни увреди и интензитета на болките и страданията, установени от гласните доказателства, като такъв размер би имал обогатяващ, а не заместващ (компенсиращ) ефект. Установил е, че не са налице счупвания и операции, а контузията на шията, макар и предизвикваща болки, е била лекувана единствено с носене на яка на врата за известно време и прием на медикаменти, като е изразил становище, че застрахователят не би могъл да носи отговорност за предходните травми и увреждания в същата област на ищеца, макар и те да са допринесли за по-бавно възстановяване на здравето и известно увеличаване на страданията. Посочил е на следващо място, че годината на настъпване на ПТП е била 2017 г. – при действието на новия КЗ, но все пак, при друго ниво на присъжданите по доброволен и съдебен ред застрахователни обезщетения, на стойността на парите и друга социално-икономическа конюнктура в страната. В този смисъл е достигнал до извод, че сумата от 10 000 лв. е напълно достатъчна да възмезди въззиваемото лице за търпените от него болки и страдания. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяването на решението си въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В константната практика на ВКС /обективирана в цитираните от касатора решения на ВКС, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Същевременно обезщетението за неимуществени вреди има паричен израз, поради което всякога се явява детерминирано и от икономическа конюнктура в страната, една от проявните форми на която, наред с официалната статистика за средна работна заплата, за нивото на инфлация и пр. са и нормативно определените лимити за отговорността на застрахователя, независимо, че те сами по себе си не са пряк израз на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. Следва да се посочи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност (каквато не се твърди, а и установява по делото), не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,