Определение № 536 от 11.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 257 от 28.01.2020г. по в. гр. дело № 3278/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, с което, след частичната отмяна на решение № 19/03.01.2019г. по гр.д. № 8721/2017г. на СГС, ГО, І-6 състав, ответникът е осъден да заплати на ищеца К. Я. К., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 12 000 лв., а на ищеца Ю. И. М. – сумата 10 000 лева, представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, за което двамата ищци са оправдани с влязла в сила присъда. Въззивното решение е влязло в сила като окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение досежно присъдените в полза на ищците обезщетения за имуществени вреди от процесния деликт в размер на 1 209.98 лв. за К. К. и в размер на 1 068.13 лв. за Ю. М., при претендиран размер и по двата иска за имуществени вреди от по 2 000 лева. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба релевира основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: „за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“, който счита разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г. и т. 3 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и „за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ“, който счита разрешен в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 34/19.02.2013г. по гр.д. № 642/2012г. на ВКС, III г.о. и в решение № 187/03.12.2015г. по гр.д. № 829/2015г. на ВКС, III г.о.. Ответниците по касационната жалба /ищци в производството/ К. Я. К. и Ю. И. М. подават писмен отговор в законоустановения срок, в който излагат доводи за отсъствието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди с цена над 5000 лв., т.е. същата е допустима. Не са налице обаче сочените общо и допълнително основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е установил, че на 29.11.2010г. на ищеца К. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.387, ал.1 НК, с взета мярка за неотклонение „подписка”. Впоследствие обвинението е уточнено на такова по чл. 280, ал. 2, т. 5 от НК – превеждане през границата на страна на лице или група от лица без разрешение от държавните органи или не по установения ред /в условията на продължавано престъпление и в съучастие/. Към момента на повдигане на обвинението К. е работил като старши полицай на ГКПП-Силистра. По същото ДП № 328/2010г., на 08.03.2011г. е повдигнато обвинение и на ищеца М. /по това време пенсионер/, който е бил задържан за 24 ч. със заповед от 28.11.2010г. на основание чл.63, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Такова 24-часово задържане по реда на чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР, според САС, е било приложено и по отношение на ищеца К.. Обвинителен акт против двамата ищци е бил внесен в съда за извършено престъпление по чл. 280, ал.2, т. 5 от НК на 30.12.2011г.. По така поддържаното обвинение ищецът М. е получил осъдителна присъда по нохд № 115/2015г на СНС, 15 състав, като двамата ищци са били окончателно оправдани с решение на ВКС от 20.10.2016г. по кнохд № 607/2016г.. Като е съобразил критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и конкретните обстоятелства в процеса, съобразно ППВС № 4/1968г., а именно: тежестта на незаконното обвинение в извършване на тежко престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ повече от 5 години; разумната продължителност на воденото наказателно производство – около 6 години, което е за тежки престъпления; незаконното задържане на ищците за 24 часа по реда на ЗМВР; взетата най-лека мярка за неотклонение „подписка“; възрастта на ищците – 42г. за К. и 50г. за М.; огласяването на задържането и обвинението в местните медии, отразило се негативно в психологичен план; обстоятелството, че населеното място, в което живеят и работят ищците е малко и новината за обвинението бързо е била разпространена сред жителите му; влошаването на наличните здравословни проблеми на ищеца К., който е диагностициран със захарен диабет тип 2 от 2004г., задълбочил се поради преживения от процесното незаконно обвинение стрес; обществено значимата длъжност, която е заемал ищецът К. – старши полицай на ГКПП, изпълнението на която, макар и запазено, е било съпроводено от недоверие от страна на колегите му; загубата на финансова стабилност, както и безспорните стрес, страх, притеснения, чувство за накърнени чест и достойнство, които са пряко следствие от незаконното обвинение, САС е счел, че на ищеца К. следва да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лв., а на ищеца М., който с първоинстанционното решение по наказателното производство е бил осъден за извършване на престъплението – в размер на 10 000 лева, които е приел за справедлив размер, репариращ действително понесените неимуществени вреди от процесното непозволено увреждане. По-високият размер на обезщетението за неимуществени вреди спрямо ищеца К. е обосновано със заеманата длъжност по време на наказателното преследване – старши полицай, която е сред длъжностите, предполагащи по-силно негативно отражение на обвинението върху лицето, поради засилените очаквания на обществото и държавата към полицая, и с доказаното влошено здравословно състояние вследствие на процесното незаконно обвинение /влошаване на диабета и хипертонията/. Ищецът М. към момента на процесното наказателно производство е бил пенсионер, но при него е отчетено при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелството, че е бил признат за виновен в извършване на престъплението на първа съдебна инстанция, което е силен стресов фактор. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Формулираните от касатора въпроси дори да се приеме, че удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване, макар да са изцяло относими към правилността на обжалвания съдебен акт, не осъществяват и соченото допълнително основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според Прокуратурата на Република България, въззивното решение противоречи на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, както и на т. 3 ТР №3/22. 04. 2005г. на ОСГК на ВКС. Решаващият съд е приложил критерия за „справедливост“, визиран в чл. 52 ЗЗД, съобразно задължителната практика на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства като характера и интензивността на болките и страданията и отражението им върху психиката на ищците и отношенията им с близките, продължителността на наказателното производство, тежестта на повдигнатото обвинение, наложената мярка за неотклонение, възрастта на пострадалите, заеманите от тях общественозначими длъжности и по-високите обществени очаквания при изпълнението им, рефлектиращи върху степента на накърняване на доброто име в обществото, медийното огласяване на повдигнатото обвинение и широкия обществен отзвук, здравословното състояние на лицата и други, с които конкретни обстоятелства съставът на САС изцяло се е съобразил, обсъждайки ги подробно в мотивите на съдебното решение. Досежно твърдяното противоречие с ТР № 3/22. 04. 2005г. на ОСГК на ВКС, следва да се отбележи, че в т. 3 от тълкувателния акт е дадено разяснение при какви условия следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от страна на самия пострадал или увреждане по изключителна негова вина, което освобождава държавата от отговорност за вреди. Разяснените правни проблеми са неотносими към поставените от касатора правни въпроси и нямат никаква връзка с въведените от страните фактически твърдения и правни доводи в инстанциите по същество, нито с постановеното правно разрешение от съдилищата, т.е. те стоят извън предмета на конкретния правен спор. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение