Определение № 1956 от 04.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4402/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Т. Т., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Р. Т., срещу въззивно решение № 262652/05.08.22г. по гр. д. № 2958/2020 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 ГПК. Поставят се въпросите: 1. Представлява ли нарушението на правилата за отстояние на незаконно изградена сграда до съседна сграда /съседен имот нарушение на правото на собственика на този съседен имот /ищецът/ да го ползва по предназначение; 2. Представлява ли нарушението на правилата за разположение на сградите и по-конкретно забраната да се изграждат постройки на регулационната линия или близо до нея и пред жилищна сграда, нарушение на правото на собственика на съседна сграда /съседен имот да ползва сградата или самостоятелен обект по предназначение; 3. Представлява ли нарушението на правилата за височина и квадратура на определен вид сгради, нарушение на правото на собственика на съседна сграда/ съседен имот да използва по предназначение сградата или самостоятелния обект в нея по смисъла на чл.109 ЗС; 4.Длъжен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички доводи и възражения на страните. При преценка на свидетелските показания длъжен ли е въззивният съд да извърши задълбочена оценка, да анализира и съпостави показанията на свидетелите, както и да съпостави показанията с останалите доказателства. Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на доказателствата по делото. По поставените въпроси се сочи противоречие с ТР № 4/2015г., ОСГК, ВКС, ТР №1/2013г., ОСГТК, ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Твърди се и наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация Г. Н. Н., [населено място], твърди в писмен отговор, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 265481/2019 г. по гр. д. № 69958/18 г. на Софийски районен съд в частта, с която Г. Н. е осъден по исковете с правно основание чл. 109 ЗС, предявени от Н. Т., да премахне сграда с идентификатор ****, съставляваща съгласно СТЕ от 11.09.2019 г. едноетажна пристройка с лятна кухня, и сграда с идентификатор ****, представляваща едноетажна постройка, като и двете сгради са построени от ответника в поземлен имот с идентификатор *** по КККР, съставляващ УПИ * – *, кв. 17, местност „Б.“, район „Искър“, Столична община. Вместо това е постановено решение, с което са отхвърлени предявените от Н. Т. срещу Г. Н. искове с правно основание чл. 109 ЗС за осъждането му да премахне сграда с идентификатор ****, представляваща едноетажна пристройка с лятна кухня, и сграда с идентификатор ****, представляваща едноетажна постройка, построени от ответника в поземления имот. В останалата част, с която са отхвърлени предявените от Н.Т. срещу Г.Н. искове с правно основание чл.109 ЗС за премахване на построените в поземлен имот с идентификатор ***, съставляващ УПИ * –* сгради, както следва: сграда с идентификатор ****, съставляваща жилищна сграда, състояща се от гараж, жилище и стая, кухня, баня и антре, сграда с идентификатор ****, съставляваща пристройка към гаража, изграден в жилищната сграда, сграда с идентификатор ****, представляваща навес, изграден към съществуваща в съседен имот сграда, с изградена в източния край тоалетна и сграда с идентификатор ****, съставляваща стопанска сграда, първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е приел за установено от нотариален акт № 186/1975г., че Н. Т. е дарил на синовете си Г. Н. и Т. Т.: на сина си Г.Н. първия етаж от двуетажна къща, находяща се в [населено място], с площ 103 кв. м., заедно с 47/100 ид. ч. от общите части на сградата, без части от мястото, върху което е построена сградата, и на сина си Т. Т. - втория етаж от двуетажна къща, находяща се в [населено място], с площ от 103 кв. м., заедно с 53/100 ид. ч. от общите части на сградата, без части от мястото, върху което е построена сградата в същото дворно място. С НА № 125/1995 г. Н. Т. е продал на сина си Г. Н. дворното място, цялото с площ от 1046 кв. м., съставляващо парцел * – *, кв. 17 на [населено място], без постройките в него. Н. Т. е починал на 09.03.1996 г., като е оставил за свои наследници по закон – синовете си Т. Т. и Г. Н.. Ищецът е наследник на починалия през 2008г. Т. Т.. С КНА № 1/1999 г. Г. Н. е признат за собственик по давностно владение върху следния недвижим имот: лятна кухня с гараж, като лятната кухня се състои от коридор, две стаи и баня с тоалетна на 67 кв. м., и гараж на 30 кв. м., без дворното място, в което са построени – парцел * – *, кв. 17. С влязло в сила на 28.10.2013 г. решение по гр. д. № 34141/12 г. на СРС е признато за установено по реда на чл.124, ал.1 ГПК спрямо Н. Т. и К. Т., че Г. Н. е собственик на 1/2 ид. ч. от дворно място от 909 кв. м., съставляващи част от парцел * – *, кв. 17 по плана на [населено място] от 1991 г., целият с площ от 1453 кв. м. С влязло в сила № 2684/17.04.2015 г. по адм. дело № 8872/13 г. на АССГ е отменена заповед № РД – 30 – 310/11.07.2013 г., издадена от директора на дирекция „Общински строителен контрол“ на Столична община, с която е наредено премахване на строеж от пета категория „Едноетажна жилищна сграда с частично изграден тавански етаж“, находящ се в УПИ * – *, кв. 17 по плана на [населено място], собственост на Г. Н.. С влязло в сила решение № 905/20.02.2015 г. по адм. дело № 8873/13 г. на АССГ е отменена заповед № РД – 30 – 308/11.07.2013 г. на директора на дирекция „Общински строителен контрол“ при Столична община, с която е наредено на Г. Н. да премахне незаконен строеж „Допълващо застрояване – спомагателна постройка“, находящ се в УПИ * – *, кв. 17 по плана на [населено място]. С влязло в сила решение № 1154/04.03.2015 г. по адм. дело № 8871/13 г. на АССГ е отменена заповед № РД – 30 – 307/11.07.2013 г. на директора на дирекция „Общински строителен контрол“ при Столична община, с която е наредено на Г. Н. да премахне незаконен строеж „Допълващо застрояване – спомагателна постройка“, с площ от 11 кв. м., находящ се в УПИ * – *, кв. 17 на регулационната граница – дъно с УПИ * – *. С влязло в сила решение № 3710/04.06.2014 г. по адм. дело № 8874/13 г. на АССГ е отменена заповед № РД – 30 – 309/11.07.2013 г. на директора на дирекция „Общински строителен контрол“ при Столична община, с която е наредено на Г. Н. да премахне незаконен строеж „Пристройка и надстройка към съществуваща сграда“, находящ се в УПИ *– *, кв. 17 по плана на [населено място]. Въззивният съд подробно е обсъдил заключенията на приетите по делото технически експертизи, изготвени и след оглед на място, като е обсъдил и показанията на доведените от двете страни свидетели. Приел е по така предявените искове, че искът по чл. 109 ЗС предоставя защита на правото на собственост и на ограничените вещни права срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, което без да отнема владението, ограничава, смущава и пречи на пълноценното използване на имота според предназначението му. Такава защита може да бъде упражнена както спрямо всяко трето лице, така и по отношение на лице, което разполага с права по отношение на имота /съсобственик или титуляр на ограничено вещно право/, но ги упражнява по начин, които пречи или ограничава упражняването на субективното право на друг правоимащ /съсобственик или собственик/. В случая от събраните по делото писмени доказателства се установява, че ищецът се легитимира като собственик на втория етаж от двуетажната жилищна сграда, находяща се в процесното дворно място, а ответникът се легитимира като собственик на първия етаж от двуетажната жилищна сграда, както и на дворното място, представляващо УПИ - * – *, кв. 17 на [населено място], а по силата на приращанието и на процесните сгради, построени в имота. Твърденията на ищеца относно пречките, които процесните шест сгради му създават да ползва необезпокоявано собствения си втори етаж от двуетажната жилищна сграда, са две групи: 1.Сградите са построени без одобрени строителни книжа и едновременно с това не представляват „търпим строеж“, поради което подлежат на премахване; 2/. Те са изградени в нарушение на законовите изисквания за отстояние към основната сграда, към съседните имоти и към улично регулационната линия. Не отговарят на изискванията за височина и площ, разположението им пречи на използването на основната сграда, не отговарят на хигиенно – санитарните изисквания. По делото не се спори между страните, а се установява и от гласните доказателства и приетата във въззивното производство техническа експертиза, че процесните сгради са построени в периода между 1955 г. и 1991 г.Те са изградени без одобрени строителни книжа и по отношение на тях не е налице завършена процедура за издаване на удостоверения за търпимост. За уважаването на иска по чл. 109 ЗС е без значение дали постройките са „търпим строеж“, а само дали обективно пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост. Търпимостта на строежа по смисъла на пар. 127 ПЗР на ЗИД на ЗУТ от 2012 г. е свързана със задължението на техническите органи да не събарят извършен до 31.03.2001 г. строеж, който съответства на действащите към момента на извършването му или към настоящия момент благоустройствени правила, но не може да породи за собственика на имота задължение да търпи създаденото от незаконния строеж ограничение на правото му на собственост. Доколкото ищецът не е собственик на дворното място, обстоятелството, че процесните сгради са изградени без одобрени строителни книжа, респ. че част от тях са изградени в отклонение на строителните правила и нормативи за разположение, отстояние, височина и предназначение на строежа, не може да обоснове извод, че те представляват пречка за пълноценното упражняване на правото му на собственост. Уважаването на иска по чл. 109 ЗС е обусловено не от незаконността на строителството, а от обективното смущаване на правото на собственост на ищеца. По делото не се доказва, че действията на ответника са в нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на имота на ищеца по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него, за да може да се направи извод, че самото нарушаване на строителните правила и норми представлява неоснователно действие, което пречи на ишеца да упражнява правото си на собственост. От съвкупната преценка на данните, съдържащи се в заключението на СТЕ и от показанията на свидетелите С. /доведен от ищеца/ и Б. /доведен от ответника/, които взаимно си кореспондират, се установява, че пред входната врата на основната жилищна сграда няма изградена постройка, а има поставени плочки, като от улицата до входа на двуетажната жилищна сграда се достига по оформена алея. Основната сграда може да се обиколи свободно отвсякъде. Ето защо местоположението на процесните постройки не създава пречки за ползването на основната жилищна сграда, в която се намира имотът, собственост на ищеца, по - големи от обикновените. От заключението на СТЕ се установява, че процесните сгради отговарят и на санитарно – хигиенните изисквания на закона. Установява се също, че поземленият имот, в който са изградени процесните сгради, съгласно действащия ПУП, попада в устройствена зона – Жм – жилищна зона с предимно малкоетажно застрояване – с височина до 10 м. Всички процесни постройки са едноетажни и по своя характер и предназначение представляват второстепенни сгради на допълващо застрояване, с изключение на сградите с идентификатори **** и ****, които представляват една жилищна сграда, въпреки че в кадастралната карта са нанесени като две сгради. По отношение на сградата с идентификатор **** ищецът твърди, че е изградена в отклонение на изискванията за квадратура, отстояние и височина, а с оглед местоположението й, закрива лицето откъм улицата на основната сграда; има комин, от който през отоплителния сезон излиза пушек, който пречи да се отварят прозорците на втория етаж на основната сграда от южната й страна; не може да се постави ремонтно скеле и при пожар лесно би се засегнала основната сграда, и има опасност от срутване поради това, че не е известно от какви материали е изградена. По отношение на сградата с идентификатор **** ищецът твърди, че закрива лицето на основната сграда откъм улицата, не може да се постави скеле за ремонт поради намаленото отстояние и е покрита с дзифт, от който през лятото имало мирис на петрол. От заключението на СТЕ се установява, че сградата с идентификатор **** представлява жилищна сграда, състояща се от гараж и жилище от стая, кухня, баня и антре, като същата е построена през 1975 г., а през 1985 г. към нея е пристроена сградата с идентификатор №****, като по този начин са увеличени размерите на съществуващата кухня, стая и антре. Въпреки че двете сгради са нанесени в кадастралната карта като две отделни сгради, при огледа на място от вещото лице е установено, че двете представляват една жилищна сграда с гараж. С оглед годината на приключване на строежите на посочените сгради следва да се приеме, че приложимите правила, касаещи отстоянието от основната сграда, съседните сгради и улично – регулационната линия, са тези на ЗТСУ, Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство и ППЗТСУ. Двуетажната сграда е с височина от два етажа, поради което отстоянието на останалите сгради от нея следва да е най – малко от 3 метра /чл. 10, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5 за ПН по ЗТСУ – отм./. Изключенията, които са допустими, са само при свързано застрояване, при приложението на чл. 99 и 100 от ЗТСУ /отм./. В случая, отстоянието, на което се намират сградите, е 1,90 м., което е по – малко от изискуемото. Липсата на осигурен достъп от всички страни на основната жилищна сграда от най – малко три метра съгласно нормативните изисквания обаче не води до извод, че ответникът е създал пречки на ищеца да ползва пълноценно втория етаж от жилищната сграда по предназначение. Съгласно чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята, на която не е собственик, само доколкото това е необходимо за използването на постройката според предназначението й. Достъпът до сградите следва да се разбира като възможност за влизане в тях, а обслужването им - като възможност да бъдат непосредствено ползвани, поддържани и ремонтирани /решение № 270/19 г. по гр. д. № 3976/18 г. на ВКС, IV г. о./. Достъпът следва да включва преминаване през терена за достигане до входовете на сградите, а също и достигане до фасадите им, като се вземе предвид предназначението и ползването на съществуващите сгради и особеностите на терена, при балансиране интересите на собственика на сградите и на собственика на земята. В случая, от заключенията на СТЕ, както и от показанията на сввидетелите Г. и С. се установява, че постройките с идентификатори **** и ****, които представляват на място една сграда, не ограничават възможността ищецът да използва и обслужва втория етаж от жилищната сграда, тъй като има достъп по алея до входа на основната жилищна сграда, същата може да се обиколи от всички страни и може да се постави ремонтно скеле при необходимост. От заключенията на СТЕ е установено, че постройките с идентификатори **** и ****, които представляват на място една сграда, по отношение на здравина и конструкция не са построени в нарушение на строителните правила и противопожарните норми, нито в отклонение на санитарните и хигиенните изисквания. Данни за наличието на пушек от комина на процесната сграда **** през отоплителния сезон, които да обгазяват имота на ишеца, се съдържат единствено в показанията на свидетелите С. и Б.. И двамата са били наематели на ищеца и показанията им следва да се ценят при условията на чл. 172 ГПК, като се отчита, че първият свидетел е бил в облигационни правоотношения по договор за наем с ищеца, а вторият е в такива отношения и към момента на разпита му. Показанията им не следва да се кредитиарат, тъй като са изолирани и не кореспондират с останалите събрани гласни доказателства по делото /на свидетелите С. и М./, според които коминът не пречи на ищеца/, както и показанията на свидетелката Г., която посочва, че от четири години ответникът се отоплява на ток. Показанията на посочените свидетели кореспондират и на заключението на СТЕ, според което с оглед разстоянието между постройките и височината им, не би могло да влезе пушек в етажа на ищеца, освен при много силен ураганен вятър в посока от комина към прозорците. От скицата с разположението на сградите, която е приложена към заключението на СТЕ, приета във въззивното производство, се установява, че сградите с идентификатори **** и ****, които представляват на място една сграда, макар и да построени на регулационната линия, не са пред фасадата на основната сграда, и не могат да закрият лицето на основната сграда. Твърдението на ищеца, че покривното покритие на сградата с идентификатор **** е от дзифт е недоказано. От заключението на СТЕ е установено, че покривното й покритие е от воалит, като сградата е с частично бетонов покрив. При тези данни, въззивният съд е приел, че сградите с идентификатори **** и ****, които представляват на място една сграда, не създават твърдяните пречки за упражняване на правото на собственост на ищеца. По отношение на сградата с идентификатор **** твърденията на ищеца са, че е незаконна, като построена в отклонение на нормите за височина и квадратура, създава му пречки да използва собствения си втори етаж и е опасна. Въззивният съд е приел за установено, че сградата с идентификатор **** представлява складова постройка и според действащия чл. 120, ал. 1 от Наредба № 5 за ПН по ТСУ /отм./ към годината на изграждането й /1985 г./ е следвало да бъде с площ от 20 кв. м. и с височина от 2,10/2,80 м. до най – ниската част на стрехата и до най – високата част на билото. От заключението е установено, че сградата с идентификатор **** е с площ от 48,35 кв. м. и с височина 2,45/2,85 м. Нарушени са императивни норми на закона по отношение на височина и квадратура за този вид сгради, но това обстоятелство само по себе си не води до извод, че по този начин е нарушено правото на собственост на ищеца. От заключението на СТЕ се установява, че сградата е масивна, с тухлени стени и метални колони, с едноскатен дървен покрив с поцинкована ЛТ ламарина, като същата отговаря на изискванията за конструкция, на противопожарните норми и на санитарно – хигиенните изисквания, т. е. не е опасна. От съвкупната преценка на доказателствата по делото може да се направи извод, че сградата не създава пречки за ищеца да използва втория жилищен етаж от основната жилищна сграда – не се нарушава достъпът до жилището или ползването му с оглед местоположението на сградата като второстепенна постройка на допълващо застрояване. По отношение на сградата с идентификатор **** ищецът твърди, че е изградена пред основната постройка и закрива лицето към улицата, при ремонт не може да се постави скеле и е опасна. Установено е от СТЕ, че тази сграда представлява самостоятелна постройка, построена около 1990 г., която неправилно е нанесена в КК като допряна до сградата с идентификатор ****, докато на място отстои на 1,96 м. от изградената по лицето жилищна сграда. Сградата е масивна, с тухлени стени и с едноскатен дървен покрив, покрит с керемиди. Тя отговаря на изискванията за здравина и не нарушава санитарно – хигиенните и противопожарните норми, т. е. не е опасна. Тя е изградена в нарушение на изискванията на чл. 121, ал. 1 и 5 от Наредба № 5 за правилата и норми по териториално и селищно устройство /отм./, тъй като е изградена пред основната сграда на регулационната линия. Съгласно чл. 121, ал. 1, изр. 1 от Наредба № 5 /отм./ второстепенните постройки не могат да се разполагат на уличнорегулационната линия или близо до нея пред жилищната сграда. Местоположението й обаче не създава пречки на ищеца да използва обекта си, както и не създава пречки при обслужването му – може да се постави скеле между тази сграда и основната сграда. От показанията на свидетеля С. се установява, че прозорците на втория етаж от основната сграда са от южната страна, а процесната постройка е от западната страна. Няма данни процесната сграда да създава пречки на ищеца за достъп от улицата до имота му. По отношение на сградата с идентификатор **** ищецът твърди, че следва да се премахне, тъй като е плевня и е опасна. Установено е по делото от СТЕ, че тази сграда е масивна, с тухлени стени, с едноскатен дървен покрив с керемиди, и представлява навес. Същата е изградена съобразно изискванията на чл. 196 от ППИНМ /отм./, приложим с оглед годината на построяването й /1955 г./. Предвид местоположението на сградата, посочено на скицата на вещото лице, не може да се приеме, че попада в необходимата площ, необходима на ищеца при осъществяване на ползването и обслужването на втория жилищен етаж от жилищната сграда. По отношение на сградата с идентификатор **** ищецът твърди, че му пречи да упражнява правото си на собственост, тъй като е изградена на границата с източния парцел, опасна е и липсва съгласие на собствениците на съседния парцел за изграждането й на границата на имота. Установено е, че сградата е масивна, с тухлени стени и едноскатен дървен покрив, покрит с воалит, и представлява стопанска постройка – кочина. Тя е изградена в нарушение на законовите изисквания за отстояние от регулационната линия – чл. 125, ал. 2 от Наредба № 5 /отм/. Спазени са обаче изискванията за конструкция, противопожарни и санитарно – хигиенни изисквания, т. е. не е опасна. Предвид местоположението й, посочено на скицата на вещото лице, може да се приеме, че тя не попада в необходимата площ за използване от ищеца за осъществяване на ползването и обслужването на неговия жилищен етаж, а обстоятелството дали има съгласие на съсед за изграждането на постройката в случая е ирелевантно за основателността на иска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поставените въпроси в изложението не могат да обусловят допускане на въззивното решение до касация. Въззивният съд е постановил решението си след като е обсъдил всички релевантни към иззхода на делото доказателства и поддържаните от страните доводи. Отговорил е на оплакванията във въззивните жалби. Поставеният от касатора в т.4 процесуален въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, вкл.посочената от него. По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС - т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, вкл.посочените от касатора. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно разясненията на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд е сторил всичко това, като е обсъдил всички относими доказателства и е изложел самостоятелни мотиви по съществото на спора. Той е мотивирал и становището си, кои свидетелски показания кредитира и кои не. Не е преразказал само казаното от свидетелите, в каквато насока са доводите на касатора, а е посочил конкретно кои факти приема за установени от тези показания и кои не, както и на кои свидетели дава вяра и на кои не и защо. При това положение не може да се приеме, че поставеният в тази връзка въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС. По останалите въпроси /т.1, т.2 и т.3/ не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не са решени в противоречие с практиката на ВКС. С т.3 от ТР№4/2017г., ОСГК се приема, че двете задължителни условия за уважаване на иска по чл.109 ЗС са: неоснователност на действията на ответника по иска и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем.Ако действията на ответника са неоснователни, но не създават пречки на ищеца да упражнява правото си на собственик, няма да е налице хипотезата на чл.109 ЗС. В случая въззивният съд е приел, че основателността на иска по чл.109 ЗС не е обусловена от незаконността на строителството, а от обективното смущаване на правото на собственост на ищеца. В съответствие със задължителната практика на ВКС съдът е извършил конкретна преценка относно това дали неоснователните действия или бездействия на ответника по негаторния иск създават за ищеца пречки за упражняване на правото му на собственост и дали тези пречки са по - големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. Съобразявайки цитираното ТР и изследвайки фактите по делото, е приел за недоказано, че действията на ответника са в нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на имота на ищеца по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него, за да може да се направи извод, че самото нарушаване на строителните правила и норми представлява неоснователно действие, което пречи на ишеца да упражнява правото си на собственост. Направил е и извод, че ситуирането на постройките не създава пречки, вкл. по-големи от обикновените, за упражняването правото на собственост на ищеца върху втори етаж от жилищната сграда. В останалата си част изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК съдържа касационни оплаквания и въпроси, изискващи преценка на фактите по делото, които не могат да бъдат разгледани в производството по селекция на касационната жалба. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. При този изход на спора в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лева, съгласно представените доказателства. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.