Определение № 214 от 14.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 3960/2013 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на [фирма]- София срещу решение № 1642 от 18.07.2013 г. по т.д. №4254/2012 на Софийски апелативен съд, В ЧАСТТА, с която е отменено първоинстанционното решение № 1381 от 26.07.2012 г. постановено по т.д. №3335/2010г. на СГС и вместо него е постановено друго, с което касаторът е осъден да заплати на [фирма]-София сумите от: 48 279,15 евро, ведно със законната лихва от датата на завеждане на ИМ- на основание чл.57 ал.1 ЗПУПС и 4 113,87 евро лихва-обезщетение за забава в изплащането на тази сума за периода: 25.01.2010 г. до 22.12.2010 г. и съответните съдебни разноски. Навеждат се доводи и се излагат оплаквания за съществени нарушения на процесуалния закон, незаконосъобразност и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1, т.3 ГПК. Ответната страна в писмен отговор изразява становище за липсата на предпоставки за допускане на касация и за неоснователност по същество на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд приема следното: Между страните по делото са сключени два договора за включването на ищцовото дружество [фирма]-София в пакетна програма „ Б. Л. П.”, включваща и услугата електронно банкиране относно трансакции по откритата в ответната банка пакетна разплащателна сметка. Не се спори, че на 30.12.2009 са преведени от същата сметка на ищеца 48 270,15 евро по сметка на [фирма] на основание шест броя електронни платежни нареждания. Последните, според заключението на вещите лица по СТЕ, са изпратени от IP адреси на трети лица, които никога не са били използвани от страна на ищеца като ползвател на услугата електронно банкиране. При самите нареждания са били ползвани идентифициращите елементи на ищеца като ползвател на услугата- потребителско име, парола и цифров сертификат. Уведомление от страна на засегнатия платец за извършеното неразрешено плащане е постъпило в банката на 04.01.2010 г.. По делото не се доказва от страна на ответната банка като доставчик на услугата електронно банкиране ищецът–ползвател на същата да е способствал за узнаването на персонализираните характеристика на платежния инструмент- потребителско име, парола и цифров сертификат. При това положение, съдът е счел, че са налице основания за ангажиране отговорността на ответната банка, съгласно нормата в правната разпоредба на чл.57 ал.1 ЗПУПС, според която при неразрешена платежна операция доставчикът на платежни услуги дължи незабавно възстановяване стойността на тази услуга. Позовал се е на разпоредбата на чл.56 ал.3 от същия закон, според която при оспорване от страна на ползувателя на услугата, че извършената по електронен път операция е разрешена от него, самото й регистриране от банката-доставчик не означава, че същата е била разрешена или че платецът е действал при измама или че поради груба небрежност или умисъл не е предприел всички действия по опазване персонализиращите защитни характеристики на платежния документ, съответно не е уведомил незабавно за при неразрешена употреба на същия от трети лица или е нарушил някое от условията за неговото издаване или използване / чл.53 ЗПУПС/, в които случаи, единствено и само отговорността за неразрешената транзакция се понася от самия платец/ чл.58 ЗПУПС/. Приел е, че съгласно изричната уредба в чл.56 ал.1 ЗПУПС доказателствената тежест относно автентичността на извършената чрез нареждане с електронен инструмент операция се носи от доставчика на услугата т.е. банката-ответник. С оглед изложеното е уважил главния иск на ищеца като мним платец по отношение на банката–доставчик на услугата електронно банкиране, както и акцесорния-за лихва по чл. 86 ал.1 ЗЗД за забава в дължимото плащане по възстановяване на сумата, считано, съгласно чл.57 ал.2 ЗПУПС, от изтичането на 21 дни от датата на уведомлението по чл.55 ал.1 ЗПУПС от платеца до банката. Уважил е и обратния иск на ответната банка срещу привлеченото по реда на чл.219 ал.1 ГПК като неин помагач в процеса дружество [фирма], в чиято полза е извършеният неразрешен от платеца превод. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на жалбоподателя се сочат като обуславящи изхода на спора множество въпроси: 1. за характера на отговорността на банката в хипотезата на чл.57 ал.1 ЗПУПС-виновна или безвиновна, 2. за съотношението на нормативната уредба в чл. 57 ал.1 ЗПУПС и свободата на договарянето, 3. за съотношението на процесуалните норми в чл.154 ГПК и в чл. чл.56 ал.1 ЗПУПС относно доказателствената тежест досежно установяване автентичността на извършената чрез нареждане с ел.инструмент операция, 4. дали са предприети разумни действия от страна на ищеца като платец за опазване на персонолизиращите характеристики на платежното средство, 5. за неизползването на SMS-парола от ищеца като основание да се приеме добросъвестност на банката по спорното правоотношение, 6. как и с какви доказателствени средства банката следва да докаже, че ползвателят на услугата интернет-банкиране е предоставил доброволно на трето лице цифровия код и паролата за достъп до ел. банкиране. Твърди, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, което е предпоставка за допускане до касация, съгласно чл. 280 ал.1, т. 3 ГПК. За да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Предвид така очертаните критерии от ВКС, ОСГТК в ТР 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г. за съотносимост на правния въпрос и неговата значимост за изхода на спора и формулировката на въпросите под №№ 1-3 /според номерацията в настоящото съдебно решение/ става ясно, че същите, макар и правни/т.е. по тълкуването и прилагането на правни норми/ или част от тях не се явяват от значение за изхода на спора, тъй като по никакъв начин не биха изменили крайния му резултат, или не е налице допълнителния критерий по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касация. Това е така, доколкото за ангажиране отговорността на банката за изпълнение на неразрешена платежна операция чрез предоставен от нея платежен инструмент е без значение характера на нейната отговорност-безвиновна или виновна, доколкото отговорността й в този случай е следствие на осъществяването на законово уреден фактически състав в чл. 57 ал.1 ЗПУПС във връзка с чл.56 и 58 ЗПУПС. Отделен е въпросът, че вината в гражданското право, при наличие на обективно изпълнен фактически състав, се предполага до доказване на противното/ арг. от чл.81 ал.1 ЗЗД, чл.45 ал.2 ЗЗД /. Относно съотношението на нормативната уредба в чл. 57 ал.1 ЗПУПС и свободата на договарянето, то този въпрос не е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му и, тъй като изобщо не и повдиган от страна на ответника по време висящността на спора пред инстанциите по същество по надлежния процесуален ред. По въпроса, касаещ съотношението на процесуалните норми в чл.154 ГПК и в чл. чл.56 ал.1 ЗПУПС за разпределение доказателствената тежест досежно установяване автентичността на платежната услуга не е налице допълнителния критерий по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Налице е ясна, пълна и непротиворечива правна уредба в чл. чл.56 ал.1 ЗПУПС, която правилно е приложена от решаващия спора въззивен съд. Това изключва въпросът да се явява от значение точното прилагане на закона и за развитие на правото в смисъла на т.4 от ТР 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г. на ОСГТК. Останалите въпроси с номера 4 – 6: дали са предприети разумни действия от страна на ищеца като платец за опазване на персонолизиращите характеристики на платежното средство, за неизползването на SMS-парола от ищеца като основание да се приеме добросъвестност на банката по спорното правоотношение, как и с какви доказателствени средства банката следва да докаже, че ползвателят на услугата интернет-банкиране е предоставил доброволно на трето лице цифровия код и паролата за достъп до електронно банкиране не представляват правни такива, доколкото са обвързани от фактите по конкретния спор и обосноваността на изводите на съда / правни и фактически/ въз основа на тези факти и в този смисъл по естеството си касаят правилността на решението, която от своя страна е предмет на проверка във фазата на произнасяне от ВКС по основателността на касационната жалба-чл.281 т.3 ГПК, а не по допускане до касационно обжалване. Във настоящия случай ВКС се ръководи само от селективните критерии по чл.280 ал.1 ГПК. По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, съдът